— Майка ми нищо няма да забележи.

— Хайде, Дъг, спри колата!

— Първо ще отидем до Дървото пистолет, а после ще те върна у вас — отвърна той, но този път като че ли не беше особено уверен в думите си.

— Тогава аз излизам! — извиках и сграбчих дръжката на вратата.

Дъг се опита да издърпа ръката ми и колата излезе от пътя, като се заби в купчина слама.

— За бога, Кари, защо трябваше да го правиш?

Излязохме от колата, за да огледаме пораженията. Не беше чак толкова зле. Предимно сламки, залепнали по бронята на колата.

— Ако не беше… — започнах, изпълнена едновременно с облекчение и гняв. — Защото искаше да докажеш на глупавите си приятели, че не си неудачник!

Той се вторачи в мен, а дъхът му обгръщаше главата му като мистериозен сух лед.

После удари гневно капака на колата и изкрещя:

— Не бих те чукал, дори да ми платиш! Имаш късмет… имаш късмет, че изобщо ми мина през ума, че мога да правя секс с теб! Късмет, че дори те изведох някъде! Направих го само защото те съжалих! Съжалих те, разбра ли?

Че какво друго да каже, горкичкият!

— Хубаво. Значи сега би трябвало да си щастлив!

— О, щастлив съм и още как! — Срита предната гума. — Толкова съм щастлив, че чак не знам къде да се дяна!

Аз се обърнах и тръгнах обратно по черния път. Цялата треперех от нерви. Когато се отдалечих на около петдесет крачки от него, започнах да си подсвирквам. Когато бях на сто крачки от него, чух звука от запалването на двигателя, но продължих да вървя. Накрая той просто мина покрай мен, вперил поглед право напред, сякаш изобщо не съществувах. Вдигнах една сламка от земята и я смачках с пръсти. Парчетата се посипаха бавно върху калта в краката ми.

Разказах тази история и на Мишката, и на Маги. Разказах я даже на Уолт. Разказвах я отново и отново, като с всеки следващ път я правех все по-смешна. Мишката не можа да спре да се смее часове наред. Смехът е най-доброто средство за прогонване на лошите спомени.

— Кари, от тази работа няма да можеш да се измъкнеш с шеги! — казва госпожа Гивънс и сочи към кутията с боя.

— Не съм възнамерявала да се шегувам — настоявам с най-невинен гласец. Открай време си имам проблем с авторитетите. Сериозно ви казвам! Превръщат ме в желе. Когато се стигне до сблъсък очи в очи с възрастни, аз съм същинско мекотело.

— Тогава какво възнамеряваше да правиш с тази боя?

Госпожа Гивънс е една от онези дами на средна възраст, които поглеждаш и си помисляш: „Ако някога стана като нея, ще се гръмна!“ Косата й е тупирана толкова, че седи кацнала на главата й като изсъхнал храст — храст, който като че ли всеки момент ще се запали. Внезапно си представям госпожа Гивънс с пламнал храст на главата си да тича като побъркана нагоре-надолу по коридорите на гимназия „Касълбъри“ и едва не избухвам в смях.

— Кари? — чака отговор тя.

— Боята е за баща ми — за един от неговите проекти.

— Това не е в твоя стил, Кари. Никога досега не си се забърквала в неприятности!

— Честна дума, госпожо Гивънс! Не е нищо особено!

— Много добре тогава. Остави боята пак мен, а след края на занятията мини да си я вземеш!

— Гивънс ми конфискува боята! — прошепвам на Мишката, когато влизаме в кабинета по математика.

— Как я откри?

— Видя ме да се опитвам да я набутам в шкафчето си.

— По дяволите! — казва Мишката.

— Напълно си права. Значи сега ще се наложи да прибегнем към план Б.

— Какъв е план Б?

— Не може да не предприемем някакви действия! — отсичам. — Ще измисля нещо!

Сядам на масата и се заглеждам през прозореца. Вече сме октомври. Време да откриеш идеалния червен лист от дърво и да го пъхнеш между два листа восъчна хартия. Или да натъпчеш карамфил в сочна ябълка и сокът й да се разтече по пръстите ти. Или да изгребеш с лъжица слузестите вътрешности на някоя тиква и да запечеш семките, докато те едва не експлодират. Но най-важното от всичко е, че вече е време да изпишем годината на нашето завършване на гимназията върху покрива на съседната плевня.

Това тук си е велика традиция. Всяка есен няколко члена на завършващия випуск изписват своята година на покрива на плевнята зад училището. Обикновено го правят момчета. Обаче тази година двете с Мишката решихме, че е наш ред. Защо само момчетата да се забавляват?! След това включихме и Лали. Лали ще донесе стълба, а двете с Мишката ще донесем боята. А после и Маги пожела да дойде с нас. Маги е напълно безполезна в подобни ситуации, но сигурно ще бъде много добра, когато се стигне до пиячката и пушенето. После Маги изплю камъчето пред Питър. Казах й да откаже Питър, обаче тя заяви, че не можела да го направи, и сега Питър тръпне в очакване на случая, макар да твърди, че няма да участва, а само ще стои встрани и ще дава ценни указания.

След часа по математика се запътвам към плевнята и оглеждам внимателно постройката. Най-малко стогодишна е и макар да изглежда здрава, покривът й е доста по-висок и стръмен, отколкото си го бях представяла. Но ако сега се уплашим, следващата седмица момчетата сигурно ще го направят, а ние не искаме това да се случи, нали?! Никакви изпуснати възможности повече! Искам да оставя някаква следа на моята гимназия, та когато остарея, да мога да кажа: „Това го направих аз! Аз изписах годината на нашето завършване върху покрива на старата плевня!“ В последно време даскалото не ме притеснява така, както обикновено, затова днес съм в добро настроение. Днес съм облечена в работен гащеризон, маратонки и риза на червени и бели точки, която си взех от един магазин за дрехи от различни модни периоди в чест на събитието. Сплела съм косата си на две плитки, а през главата си съм завързала парче необработена кожа.

Стоя си там и съзерцавам покрива, когато внезапно усещам, че ме облива чувство на мистериозно щастие, затова решавам да дам всичко от себе си, за да се претворя в някой от образите от „Животинската къща“7 на Джон Белуши. Втурвам се през цялата плевня, а когато се връщам там, откъдето тръгнах, заварвам Себастиан Кид. Наблюдава ме с любопитство, докато вади цигара от пакета си червено „Марлборо“.

— Забавляваш ли се? — пита.

— Разбира се — отговарям. Би трябвало да се засрамя, но не се засрамвам. Мразя онзи, дето е казал, че момичетата през цялото време трябва да изглеждат засрамени, затова още преди много време взех решение, че аз няма да го правя. — Ами ти? Ти забавляваш ли се?

— Относително казано.

Сигурна съм, че се забавлява, но не с мен. След онази нощ в „Смарагда“ не стана нищо. Нито се обади, нито дойде у дома. Единственото, което получавам, са замислените му погледи, когато се видим в часа по математика или по коридорите, или от време на време тук, в плевнята. Опитвам се да се самоубедя, че всичко е наред, че и без това нямам нужда от гадже. Обаче това не ми пречи да губя контрол над себе си всеки път, когато го усетя наоколо. Сега е по-лошо, отколкото когато бях на дванадесет, защото досега би трябвало вече да съм се научила да се владея.

Поглеждам към Себастиан, като си мисля колко е хубаво, че не може да прочете мислите ми, обаче той вече не ми обръща внимание. Гледа над рамото ми към двете Джен, които мъченически катерят хълма, сякаш никога досега не са вървели по трева. Появата им изобщо не е изненадваща. Двете Джен започнаха да преследват Себастиан навсякъде като две дребни, весели лодчици на буксир след големия кораб.

— О! — възкликвам. — Фенклубът ти е тук!

Той ме поглежда със засмени очи, обаче нищо не казва. Във въображението ми Себастиан е изключително интелигентен и проницателен мъж. Но в действителност не знам нищо за него.

Вече е вечер, девет часа, и Лали ме взема с пикала. Облечени сме с черни блузи, черни дънки и черни маратонки. Огромната октомврийска луна виси в небето над нас. Лали ми подава една бира, аз включвам радиото и двете започваме да пищим заедно с музиката. Сигурна съм, че това ще бъде най-жестокото нещо, което някога сме правили! Напълно сигурна съм, че това ще бъде един истински абитуриентски момент — момент, който никога няма да забравим.