И се оказа права. Аз наистина започнах да се преструвам, че нищо не е станало, рожденият ден на Лали мина и отмина и ето че само четири дена по-късно двете с Лали по някакъв мистериозен начин бяхме отново приятелки.

Но после, в продължение на седмици, всеки път, когато Лали споменеше за рождения си ден (била водила шест момичета в увеселителен парк), аз цялата се изчервявах при спомена, че съм била пренебрегната. И когато най-сетне събрах сили да я попитам защо не ме е поканила, тя ме погледна изненадано и, самата невинност, възкликна:

— Че как? Ти нали също беше там?

Поклатих глава.

— О! — кимна тя. — Значи сигурно пак си била в едно от онези твои идиотски състояния.

— Тази Лали е пълна тъпачка! — бе отбелязала майка ми, след като й разказах за разговора ни. Думата „тъпак“ беше рядка в нейния речник и тя я използваше само за най-низшите форми на човешки същества.

Тогава не обърнах внимание. Реших, че сигурно и това е едно от нещата, които момичетата правят. Обаче сега, това предателство, и то ли е обичайното поведение на момичетата?

— Хей! — открива ме Мишката между рафтовете. — Той не беше на математика. А тя не беше на общото събрание. Очевидно наистина се чувстват виновни.

— Или може би са в някой хотел. Да се чукат.

— Брадли, не трябва да им позволяваш да те превръщат в парцал! Това е все едно доброволно да ги оставиш да победят! Трябва да се държиш така, сякаш не ти пука!

— Обаче на мен ми пука!

— Да, знам. Но понякога човек трябва да се държи точно обратното на онова, което очакват от него хората. Сега онези двамата искат от теб да откачиш. Искат да ги намразиш. И колкото повече ги мразиш, толкова по-силни ще стават!

— Просто искам да знам защо!

— Страхливци! — просъсква презрително Уолт, като поставя подноса си на масата до моя. — Даже не им стиска да се появят в училище!

Гледам невиждащо чинията си. Пърженото пиле внезапно започва да прилича на огромно насекомо, картофеното пюре — на некрозирала тъкан. Отмествам подноса настрани.

— Уолт, кажи ми, от мъжка гледна точка, защо той постъпи така?

— Защото тя е различна. И е много по-лесна. В началото винаги е много лесно — отговаря веднага той. Прави кратка пауза и допълва: — Много е възможно дори това да няма нищо общо с теб.

Тогава защо се чувствам така, както се чувствам?

През останалите часове присъствам в клас. Само присъствам. Физически съм там, но мислено съм зациклила на един и същи кадър: шокираното изражение на Лали, когато ги излових да се целуват със Себастиан, и начинът, по който устните на Себастиан се разкривиха от неудоволствие, когато ме видя да се връщам в клуба. Може би се е надявал да ни държи едновременно под ръка.

— Тя е пълна кучка! — отсича Маги — Пълна, завършена кучка!

— А аз си мислех, че я харесваш — подмятам хитро аз. Държа да разбера кой действително е на моя страна.

— Да, харесвах я — кимва Маги, извива рязко волана, пропуска завоя и сега се носим в обратното платно. — Докато не направи това!

— Значи, ако не беше го направила, все още щеше да я харесваш — уточнявам.

— Не знам. Сигурно. Но никога не съм била луда по нея, ако ме разбираш. Просто винаги съм я виждала като невероятно арогантна и самомнителна. Сякаш всичко, което тя върши, е страхотно.

— Дааа — кимвам, изпълнена с горчивина. И в главата ми отново зазвучават думите на Лали: „Важното е, че сега иска мен!“ Отварям жабката пред мен и вадя една цигара. Ръката ми трепери. — Знаеш ли кое е най-плашещото? Ако не беше постъпила така, вероятно все още щяхме да бъдем приятелки.

— Е, и?

— Просто е странно, не мислиш ли? Да бъдеш приятел с някого толкова дълго, а после, само заради едно нещо, всичко да свърши. При това този човек може и да не е бил лош преди това. Или поне ти не си го виждала като такъв. Затова започваш да се питаш дали това лошо нещо в него винаги си е било там, крило се е и просто е чакало да се покаже, или проявата е била еднократна и човекът все още си е добър, обаче ти повече не можеш да му имаш доверие.

— Кари, това, което направи Лали, е истина — приземява ме бързо Маги. — Което означава, че тя е лош човек. Просто преди не си го забелязвала. Но сигурно с течение на времето щеше да го осъзнаеш.

Тя натиска леко спирачките и постепенно пред нас се разкрива тухлената фасада на къщата на Себастиан. Минаваме бавно покрай нея. Червеният пикап на Лали е паркиран на алеята, точно зад жълтия корвет на Себастиан. Свивам се, сякаш някой ме е ритнал в корема.

— Казах ти! — отсича победоносно Маги. — А сега би ли започнала, ако обичаш, да се държиш като нормален човек и да признаеш, че я мразиш и в червата?

Ден втори. Събуждам се обезумяла и гневна, след като цяла нощ съм сънувала как се опитвам да забия юмрук в лицето на Себастиан, но не успявам да го докосна.

Оставам в леглото си до последната минута. Не мога да повярвам, че все още ми се налага да се справям с това. Няма ли най-сетне да свърши?

Днес няма начин да не са на училище.

А аз не мога да пропускам общо събрание и математика всеки ден.

Пристигам в даскало. Решавам, че имам нужда от цигара, преди да се изправя срещу тях.

Очевидно Себастиан се чувства по същия начин, защото и той е в плевнята, седнал на масичката за пикник с Лали. И Уолт.

— Здрасти — поздравява небрежно.

— О, браво! — възкликва притеснено Уолт. — Имаш ли една цигара?

— Не — отговарям и присвивам очи. — А ти нямаш ли?

Лали все още се прави, че не ме вижда.

— Вземи си от моите — предлага Себастиан и ми подава пакета. Поглеждам го подозрително, но все пак си вземам цигара. Той отваря ветроупорната си запалка — онази с кончето, изправено на задните си крака — и ми поднася пламъка.

— Благодаря — кимвам, вдишвам и автоматично издишвам дима.

Но какво правят тук? За момент се изпълвам с безумната надежда, че се канят да ми се извинят, че Себастиан ще каже, че е допуснал грешка, че онова, което съм видяла преди две вечери, не е онова, за което си мисля. Но вместо това той приплъзва ръка под китката на Лали и сплита пръсти в нейните. Погледът й се стрелка страхливо към мен, а устните й оформят смутена усмивка.

Това е тест. Те ме изпитват, за да установят докъде могат да стигнат, преди да експлодирам.

— Е — обръща се Себастиан към Уолт, — Лали ми каза, че на Нова година си направил голямо съобщение!

— О, я си затваряй устата! — срязва го Уолт, хвърля цигарата си и се изнася с гордо вдигната глава. Аз също хвърлям моята и изгасвам фаса с подметката на обувката си.

Уолт ме чака пред входа.

— Положението е повече от ясно! — прошепва ми той. — Отмъщение!

Минава седмица. Но всеки път, когато зърна Лали, сърцето ми се разтуптява и душата ми се изпълва с коварно предчувствие за заплаха, сякаш животът ми е в опасност. Полагам максимални усилия да я избягвам, което означава, че непрекъснато се оглеждам за нея, оглеждам коридорите за тупираната й коса, поглеждам през рамо за червения й пикап, а в тоалетната дори се навеждам, за да проверявам дали няма да видя обувките й под някоя врата.

Познавам Лали толкова добре — походката й, начина, по който размахва ръце, когато иска да каже нещо, предизвикателния език, който понякога леко прескача границата. Бих могла да я различа и от километри сред тълпите.

Въпреки това вече два пъти ние, без да искаме, се озовахме лице в лице. И всеки път аз ахвах, а после двете бързо извръщахме глави, за да се разминем като безмълвни айсберги.

Иначе, когато тя не гледа, аз я наблюдавам. Не искам, но го правя.

Двамата със Себастиан вече не сядат при нас за обяд.

През половината от времето избягват училищния стол, а понякога, докато се качвам по хълма на път към плевнята, забелязвам как жълтият корвет напуска паркинга на училището с Лали на предната седалка. А когато все пак се хранят в стола, сядат обикновено с двете Джен, Дона Ладона, Синтия Вайънд и Томи Брустър. Може би точно това е мястото, където Себастиан открай време е мислел, че му принадлежи, но не е можел да отиде, когато е бил с мен. Може би точно затова е предпочел Лали.