Междувременно Джен П. се държи много странно. Онзи ден например тя буквално дойде при нас на обяд. Кискаше се и въобще се държеше така, сякаш сме първи приятелки.

— Е, какво става с теб и Себастиан? — попита в безуспешен опит за демонстрация на женска солидарност. — Бяхте толкова хубава двойка!

Неискреността й, не — лицемерието й са забележителни.

А после попита Маги и Питър дали не искат да влязат в Организационния комитет за абитуриентския бал.

— Разбира се! — възкликна Питър и погледна към Маги за одобрение.

— Защо не?! — възкликна и Маги. И това — от момичето, което мрази партита и което не може дори да излезе от колата си, за да отиде на парти.

Понякога започвам да се питам дали вече не съм започнала да мразя всички хора. Единствените, които съм в състояние да изтърпя, са Мишката и Уолт.

Двамата с Уолт се подиграваме на всички. Прекарваме цялото си свободно време в плевнята. Смеем се на тъпотата на Томи Брустър, на рожденото петно на врата на Джен П. и колко глупаво от страна на Маги и Питър е да се съгласят да влязат в Комитета за абитуриентския бал. Заклеваме се да не отидем на този бал, защото го считаме под нашето достойнство, а след това решаваме, че може и да отидем, но само ако сме заедно и се облечем като пънкари.

В сряда следобед Питър се отбива край шкафчето ми.

— Здрасти — изрича с глас, който ме кара да подозирам, че полага максимални усилия да се прави, че не знае за случилото се между мен и Себастиан. — Ще идваш ли на срещата на редколегията?

— Защо? — поглеждам го подозрително, питайки се дали Маги не го е пратила с някаква мисия.

— Просто реших, че би могла да искаш да дойдеш — свива рамене той. — За мен няма значение дали ще дойдеш или не.

И отминава, а аз оставам втренчена в шкафчето си. После трясвам вратата и хуквам след него. Защо да му позволявам да се измъква от въдицата толкова лесно?

— Ти какво мислиш за Себастиан и Лали? — питам директно.

— Мисля, че това е гимназията.

— Което значи?

— Значи, че няма никакво значение. В гимназията сме! С други думи — един обикновено не особено приятен, но относително кратък период от живота на всеки човек. След пет месеца вече няма да бъдем тук. И след пет месеца на никого няма да му пука.

Поне на мен ще ми пука.

Вървя след него нагоре по стълбите към срещата на редколегията. Никой не изглежда особено изненадан да ме види, когато заемам мястото си на масата. Госпожица Смиджънс само ми кимва. Очевидно е изоставила правилата си за присъствието на сбирките. Все пак половината от учебната година приключи, така че надали си струва усилията.

Малката Гейл се приближава и се плъзва на стола до мен.

— Много съм разочарована — казва.

Господи! Дори и зайците ли знаят за мен и Себастиан? Значи нещата са по-зле, отколкото ги мислех.

— Каза, че смяташ да напишеш онази история за мажоретките. Каза, че ще покажеш на хората що за човек е Дона Ладона. Каза, че…

— Може да съм казала много неща, ясно ли е?

— Но защо каза, че ще го направиш, щом изобщо не си имала намерението да го направиш?

Поставям пръст на устните си, за да я накарам да замълчи.

— Не съм казала, че няма да го направя! Просто казах, че още не съм стигнала до нея!

— Но ще я напишеш, нали?

— Ще видим.

— Ама…

Изведнъж осъзнавам, че не мога да издържа каканиженето на Гейл. И без да се замислям, аз правя нещо, което никога досега не съм правила, но много често ми се е искало — събирам си книжките, изправям се и си тръгвам. Ей така, без дори да кажа довиждане.

Страхотно усещане!

Слизам бързо надолу по стълбите и се гмурвам в студения зимен ден.

— Сега какво?

Библиотеката! Едно от малкото места, което не беше опорочено от Себастиан и Лали. Лали никога не е обичала да ходи в библиотеката. А в единствения случай, когато бях там със Себастиан, бях щастлива.

Дали някога отново ще бъда щастлива?

Надали.

Няколко минути по-късно шляпам през мръсната киша на централния вход. Няколко души ме подминават и влизат. Днес библиотеката изглежда необичайно оживена. Любезната библиотекарка госпожица Детутен е застанала край стълбите.

— Здравей, Кари! — поздравява ме тя. — Доста време не съм те виждала!

— Бях заета — промърморвам.

— За курса по фотография ли си? Той е горе.

Курс по фотография ли? Защо не? Отдавна проявявам лек интерес към фотографията.

Тръгвам нагоре, за да проверя какъв е този курс.

Стаята е малка и съдържа двайсетина сгъваеми стола. Повечето от тях вече са заети от хора на различни възрасти — сигурно това е един от онези безплатни курсове, които предлагат на общините, за да научат хората да влизат в библиотеките. Сядам на един стол на задната редица. Зад масата отпред стои мъж на трийсетина години с тъмна коса и тънки мустаци, който не би могъл да се определи като напълно непривлекателен. Оглежда насъбралите се и се усмихва.

— Окей, хора — започва. — Казвам се Тод Ъпски. Аз съм професионален фотограф от този град. Работя за вестник „Касълбъри ситизън“. Считам се за художник-фотограф, но също така снимам и сватби. Така че, ако познавате някого, който скоро ще вдига сватба, пратете го при мен!

Ухилва се, като че ли не му е за първи път да пуска тази шега, и тълпата весело го аплодира.

— Курсът ще продължи дванайсет седмици — продължава Тод Ъпски. — Ще се виждаме веднъж седмично. Всяка седмица ще правите по една снимка, ще я проявявате, а после ще обсъждаме какво става и какво не става…

Внезапно замлъква и с изражение на приятна изненада насочва погледа си към задната част на стаята.

Обръщам глава. О, не! Не може да бъде! Това е Дона Ладона, облечена в едно от онези огромни кожени палта и наушници от заешка кожа.

Но какво, по дяволите, прави тя тук?

— Извинете за закъснението! — изрича тя, останала без дъх.

— Няма проблеми — кимва Тод Ъпски. Усмихва се толкова широко, че устата му ще се разчекне. — Седнете, където ви е удобно. Ето там например! — И посочва към празния стол до мен.

Ужас!

Не смея да си поема дъх нито веднъж през следващите няколко минути, през които Дона Ладона съблича палтото си, сваля наушниците си, потупва косата си и пъхва фотографската си чанта под стола си.

Това не може да се случва на мен!

— Така — пляска Тод Ъпски, за да привлече вниманието ни. — Кой има фотоапарат?

Няколко хора вдигат ръка, в това число и Дона.

— А кой няма?

Аз вдигам ръка, като се питам за колко бих могла да се изнеса оттук.

— Чудесно! — възкликва той. — Значи ще работим в екипи. Хората, които имат фотоапарати, ще се групират с онези, които нямат. Вие там, госпожице. — Кима по посока на Дона. — Какво ще кажете да бъдете двойка с момичето до вас?

Момиче ли?

— Сега екипите ни ще излязат навън и ще направят снимка на природата — дърво, корен или каквото и да е друго, което ви се стори интересно или привлече вниманието ви. Разполагате с петнайсет минути!

Дона се обръща към мен, раздвижва устни и се усмихва.

Все едно надникнах право в пастта на алигатор.

— Само за протокола — това групиране ми е точно толкова приятно, колкото и на теб — казвам.

Дона вдига фотоапарата си и отбелязва:

— Ти защо въобще идваш на този курс?

— А ти? — контрирам. Освен това вече не съм сигурна дали ще идвам на този курс. Особено след като знам, че Дона също е тук.

— В случай че още не си се досетила, смятам да ставам модел.

— А аз си мислех, че моделите стоят пред фотоапаратите. — Вдигам едно клонче от земята и го запращам колкото мога по-надалеч. То се завърта във въздуха и се приземява на две крачки от мен.

— Най-добрите модели знаят всичко за фотографията. Знам, че се мислиш за специална, но да знаеш, че не си единствената, която ще се махне от Касълбъри. Братовчедка ми непрекъснато повтаря, че трябва да стана модел. А тя живее в Ню Йорк. Изпратих й няколко снимки и тя ще ги препрати на Айлийн Форд.