— О! Че на кого му е притрябвала опашка?

Открих тази кожа, докато ровех в кашон с вещи на баба ми, който, с изключение на тази кожа, се оказа истинска съкровищница на фантастични стари шапки с воалетки и пера. Слагам една от шапките на главата си и свалям воалетката до носа си. Представям си се как вървя по Пето авеню и се спирам за малко пред „Тифани“, докато отивам на обяд в хотел „Плаза“.

Все така с шапката на главата, разбутвам още няколко кутии. Търся нещо, но и самата аз не знам какво. Но когато го открия, ще го позная.

Докато отварям капаците на кашон, носещ марката на фабриката за консервиране на царевица „Дел Монте“, в носа ми нахлува острият мирис на прашни стари книги с меки корици. Някога баба ми се изживяваше като „голям читател“ и се гордееше, че изчита по пет книги седмично, въпреки че предпочитанията й се ограничаваха главно в сферата на любовните романи и старогръцката митология. През летните уикенди, които прекарвахме в къщата й на брега, аз поемах книгите веднага след нея, поглъщайки онези романтични истории като бонбони. Казвах си, че и аз някой ден бих могла да пиша подобни книги. Сега обръщам книгите една по една и разглеждам снимките на авторките със старомодните им къдрави прически, изтегнати на розови шезлонги или подпрени до колоните на огромните си легла. Още тогава знаех, че тези писателки са фантастично богати и за разлика от главните героини в книгите си изкарват сами парите си и нямат нужда от мъже, които да ги спасяват. Мисълта, че някой ден мога да стана една от тях, ме изпълваше с почти сексуална възбуда, но освен това беше твърде ужасяваща — ако една жена може да се грижи за себе си, дали пак ще има нужда от мъж? Дали изобщо ще пожелае такъв? И ако не желае мъж, то тогава каква жена ще е тя? И дали изобщо ще може да се нарече жена? Защото, както изглеждаше, щом си жена, най-важното нещо, което се очаква от теб да искаш, е мъж.

Тогава бях някъде осемгодишна. Или може би десет. Дори на дванайсет години. Вдишвайки уханието на тези стари книги, аз се връщам към малкото момиче от детството си. Оттогава насам научих едно — независимо какво ще стане с мен, вероятно винаги ще искам да имам до себе си мъж.

Какво му е толкова лошото на това, а?

Затварям кашона и се прехвърлям на следващия. И внезапно я откривам — правоъгълна бяла кутия с жълти кантове, кутия за мъжки ризи от химическо чистене. Вдигам капака, вадя оттам една стара тетрадка и обръщам на първата страница. Там, с моя детски разкривен почерк, пише: „Приключенията на Пинки Уедъртън.“

Добрата стара Пинки! Измислих я, когато бях на шест. Пинки беше шпионин със специални умения — можеше да се смали до размерите на напръстник, както и да диша под вода. Като че ли непрекъснато я отмиваха в канала на мивката, след което й се налагаше да гребе с всички сили през тръбите и накрая да се измъкне в нечия непозната вана.

Внимателно вадя едно по едно нещата от кутията, като ги разстилам на пода. Освен Пинки тук има рисунки и саморъчно приготвени картички, дневници с метални ключалки (така и не успях да запълня повече от няколко страници във всеки от тях, макар че си спомням как по едно време се бях отдала на самокритика заради липсата си на дисциплина, защото още тогава знаех, че писателите би трябвало да си водят дневници), а на дъното — първите ми опити за създаване на разкази, напечатани крайно неумело на пишещата машина „Роял“ на майка ми. Имам чувството, че внезапно попадам на парти изненада и цялата стая изведнъж се изпълва със стари приятели. Грабвам старата кутия и я понасям надолу по стълбите, стигнала до заключението, че точно това е знакът, който чаках. Това е знак, че вече е крайно време да се обадя на Джордж.

— Трябва да се обадиш на Джордж! — бяха първите думи на баща ми тази сутрин.

— Непременно, татко! Не се тревожи — отговорих.

Обаче вътрешно се ядосах. Бях се заклела никога повече да не говоря с Джордж, особено след всички онези неща, които той ми наговори за Себастиан. А дори и в крайна сметка да отидех да уча в „Браун“, което изглеждаше все по-вероятно, тъй като досега не бях успяла да измисля никаква друга разумна алтернатива, смятах да го избягвам. Ала ето че той още веднъж бе успял да се набута в нашия живот — в моя живот, — а това не беше правилно. Аз не го исках при нас. Знам, че не съм справедлива към него, защото той няма никаква вина за това, което стана, но въпреки това бях убедена, че той по някакъв начин е отговорен. Ако не беше обръщал толкова голямо внимание на Дорит, когато я арестуваха, ако не се беше държал толкова мило, то тогава Дорит нямаше да се заплесне по него. Знаех, че това е просто една от онази ирационални тръпки, които малките тийнейджърки развиват към красиви певци и артисти, но защо точно Джордж? Вярно, че той не е никак грозен, ама чак красив?! И въобще не може да се нарече опасен тип!

Може пък Дорит да не е търсила опасност, а нещо друго. Например стабилност.

Паралелно с всичко това идва и елементът на женското съревнование. С всяко следващо провинение Дорит беше ставала все по-смела и безразсъдна — бе започнала с кражба на обеци и гланц за устни, откъдето бе преминала към отмъкване чантата на майка ми. Може би в този смисъл Джордж би могъл да се определи като окончателното й завоевание.

Когато се връщам в къщата, заварвам баща ни в абсолютно същата поза, в която го оставих преди два часа — седи на малкото бюро, в което държим пощата, и стиснал молив в ръка, съзерцава невиждащо празен лист хартия.

— Обади ли се на Джордж? — е първият му въпрос, когато ме вижда.

— Ще го направя ей сега.

— Дължиш му едно телефонно обаждане! Какво щеше да стане, ако той не беше там, а? Затова сега се налага да измисля как да му се отплатя.

Озарява ме една кошмарна мисъл — може би аз самата бих могла да се предложа като отплата. Като една от онези героини в старите любовни романи на баба ми, чието семейство я принуждава да се омъжи за човек, когото не обича. А после Себастиан ще се появи, за да ме спаси. Освен дето това няма да стане наистина, защото баща ми вече забрани и на трите ни да напускаме къщата без възрастен придружител. Дори не ни е разрешено да говорим по телефона, освен ако първо не обясним на баща ни с кого и за какво ще говорим. Трополя нагоре по стълбите към моята стая, изпълнена с омраза към баща ми, Дорит и най-вече — към Джордж.

Напъхвам кутията с първите си разкази под леглото и вдигам телефона. Може би Джордж все още спи. Или е излязъл. Е, поне така ще мога да се извиня, че съм опитала. Обаче за мой ужас той вдига още на второто позвъняване.

— Как сте всички у вас? — пита загрижено той.

— Аз съм добре.

— А Дорит?

— Заключена е в стаята си. — Пауза. — Както и да е. Обадих се, за да ти благодаря! Направо не знам какво щяхме да правим, ако не беше ти! — Полагам неистови усилия да вложа максимална доза искреност в последното изречение, но като че ли не жъна огромни успехи. Ала Джордж като че ли не го забелязва.

— Няма проблеми! — отвръща той с вечното си благоразположение. — Случват се и такива работа. Радвам се, че можах да помогна.

— Още веднъж благодаря! — Изпълнила задължението си, аз тъкмо се каня да затворя, когато допускам една фатална грешка. — Джордж, защо тя избра точно теб? — изтърсвам.

Той се засмива и отбелязва:

— Това ми прозвуча почти като обида.

— Не искам да те обиждам. Ти си страхотен мъж…

— Така ли? — прокрадва се нотка на надежда в гласа му.

— Разбира се — отвръщам, като се чудя как сега да се измъкна от този капан. — Обаче тя е само на тринайсет! И ми се струва твърде крайно да открадне кола и да кара чак до Провидънс…

Тук чувам издайническото прищракване, което подсказва, че баща ми е вдигнал телефона на долния етаж и сега ни слуша.

— Да, и на мен ми се искаше да поговорим по този въпрос — снижава глас Джордж. — Бих могъл да намина следващата седмица.

— Ще трябва първо да питам татко — въздъхвам, макар да си знам, че баща ми автоматично ще одобри. Дори се изненадвам, че още не се е намесил в разговора ни.