— Не би посмяла!

— Така ли? — И вдигам чантата си, сякаш се каня да я стоваря върху главата й.

— Извинявай, Томи — изрича тя и се изправя. — Обаче някои хора са твърде големи недорасляци, за да заслужават вниманието ми!

И профучава покрай мен, като нарочно стъпва върху крака ми. Аз се преструвам, че не съм я усетила. Но дори когато нея вече я няма, за мен няма успокоение. Сърцето ми бие като цял духов оркестър. Ръцете ми треперят.

Себастиан наистина ли й се е обаждал?

И къде е, между другото, той?

Успявам да преживея събранието, като не спирам да се коря заради поведението си. Какво съм си мислела? Защо трябваше да вбесявам най-влиятелното момиче в училище заради някакво си момче? Защото възможността ми се предостави сама — ето защо. И аз я приех. Не успях да се въздържа. Което вероятно ме прави и не особено логичен, а може би и не особено добър човек. Сега вече наистина ще загазя. И сигурно си го заслужавам.

Ами ако всичко това продължи до края на годината? Ако всички продължат да ми се сърдят чак дотогава?

Ако го направят, ще напиша книга за тях. Ще я изпратя на летния семинар по творческо писане и този път ще ме включат в него! После ще се преместя в Ню Йорк, ще си намеря нови приятели и ще натрия носовете на всички тук!

Но точно когато тътрим крака на излизане от залата Лали ме намира и казва:

— Много се гордея с теб! Не мога да повярвам как храбро се опълчи на Дона Ладона!

— О, нищо особено — свивам рамене.

— През цялото време ви наблюдавах! Опасявах се, да не би да вземеш да се разревеш или нещо подобно, но ти не го направи. Браво!

Е, надали бих могла да бъда определена като ревла. Никога не съм била такава. И все пак…

Към нас се присъединява и Мишката.

— Мислех си… — казва, — може би ти, аз, Дани и Себастиан бихме могли да излезем на двойна среща, когато Дани ми дойде на гости.

— Защо не?! — кимвам, но вътрешно ми се иска да не го беше казвала пред Лали. Сега, когато Маги ми се сърди, последното, от което имам нужда, е Лали също да се нацупи. — Може всички да вземем да излезем заедно. Като група! — подчертавам, като поглеждам Лали. — Все пак откога имаме нужда от гаджета, за да се забавляваме, а?

— Права си! — потвърждава Мишката, автоматично усетила насоката на мисълта ми. — Нали знаеш какво казват хората? „Жената има нужда от мъж толкова, колкото рибата — от велосипед!“

Всички кимваме задружно. Рибата може и да няма нужда от велосипед, но със сигурност има нужда от приятели.

— Ох!

Някой ме боцва в гърба. Обръщам се, очаквайки да видя някой от прислугата на Дона Ладона. Вместо това обаче зървам Себастиан — боде ме с молив и се смее.

— Как си? — пита.

— Много добре! — натъртвам саркастично. — Дона Ладона беше седнала на мястото ми на общото събрание!

— Ъхъ — изрича той неопределено.

— Теб обаче не те видях в актовата зала.

— Защото не бях там.

— А къде беше? — Боже, не мога да повярвам, че това излезе от моите уста! Кога се превърнах в негова майка?

— Има ли някакво значение? — пита той.

— Имаше сцена. С Дона Ладона.

— Браво.

— Беше много грозно. Сега тя вече наистина ме мрази!

— Нали знаеш моето мото? — отбелязва той, като закачливо ме тупва по носа с молива си. — Прави каквото правиш, но никога не се забърквай в женски разправии! Какво ще правиш този следобед? Пропусни тренировката по плуване и хайде да отидем някъде!

— Ами Дона Ладона? — Това е най-невинният начин, по който мога да го попитам дали й се е обаждал.

— Какво за нея? Искаш и тя да дойде ли?

Изпепелявам го с поглед.

— В такъв случай забрави за нея! Тя не е важна — казва той, докато заемаме местата си в часа по математика.

„Той е прав“, казвам си аз, докато отварям учебника си на главата за „пакостливите“ цели числа. Дона Ладона не е важна. Важна е висшата математика, както и „пакостливите“ цели числа. Човек никога не знае кога някое подобно число ще се появи и ще му провали цялото уравнение. Вероятно точно така гледа на мен и Дона Ладона. Че аз съм пакостливо цяло число и трябва да бъда спряна.

— Кари?

— Да, господин Дъглас?

— Би ли излязла на дъската, за да довършиш това уравнение?

— Разбира се!

Грабвам един тебешир и се вторачвам в числата на черната дъска. Кой би повярвал, че висшата математика ще се окаже по-лесна от ходенето по срещи?!

— Значи ръкавицата вече е хвърлена! — отбелязва Уолт, като има предвид инцидента в актовата зала. Изрича го с нескрито задоволство. Запалва цигара и отмята глава, като издишва дима към гредите на плевнята.

— Бях сигурна, че те харесва! — провиква се триумфално Мишката.

— Маги? — обръщам се към нея аз.

Маги свива рамене и извръща поглед. Все още не ми говори.

Гаси цигарата си с подметката на обувката си, грабва учебниците си и изчезва.

— Какво я яде пък сега? — пита Мишката.

— Бясна ми е, задето не й казах за Себастиан.

— Изключително глупаво от нейна страна — отбелязва Мишката, а после се обръща към Уолт: — Сигурен ли си, че не е бясна на теб?

— Не съм сторил абсолютно нищичко! Никой няма повод да ми се сърди за каквото и да било! — отсича той.

Уолт приема раздялата си с Маги удивително добре. Изминаха два дена, откакто двамата проведоха своя „сериозен разговор“, а отношенията им изглеждат почти същите като преди, само дето сега Маги официално ходи с Питър.

— Може би ти е бясна, защото не си подобаващо разстроен от последния развой на нещата — допълвам аз.

— Каза ми, че според нея ние сме били по-добри като приятели, отколкото като любовници. Аз се съгласих с нея — обяснява Уолт. — Човек не се сърди на другия, когато се е съгласил с решение, което вече първият е взел.

— Така е — кимва Мишката. — Защото това би изисквало известна доза логическо мислене. Не го казах като критика! — побързва да допълни тя, забелязала предупредителното ми изражение. — Но пък е вярно! Маги не е сред най-логически мислещите хора на планетата!

— Но пък е най-приятният човек!

И тъкмо се питам дали да не хукна след нея, когато се появява Себастиан.

— Дай да излезем навън — предлага той. — Току-що бях хванат натясно от Томи Брустър, който не спря да ми приказва нещо за пилета.

— Вие двамата сте много готини! — отбелязва Уолт, загледан в нас. — Същински Бони и Клайд!

— Какво ще правим? — пита Себастиан.

— Нямам представа. Ти какво искаш да правим? — Сега, когато съм в неговата кола, внезапно не съм вече толкова уверена в себе си. В продължение на три дена се срещаме всеки ден. Какво означава това? Че сме гаджета ли?

— Бихме могли да отидем у нас.

— Или пък наистина да направим нещо! — Ако отидем у тях, единственото, което ще правим, е да се целуваме. Не искам да съм момичето, което само прави секс с него. Искам повече. Искам да бъда негова приятелка!

Но как, по дяволите, се постига това?

— Окей — казва той, поставя ръка върху крака ми и я плъзва нагоре по бедрото ми. — Ти къде искаш да отидем?

— Нямам представа — отговарям мрачно.

— На кино?

— Защо не! — светват очите ми.

— В кино „Честърфийлд“ има ретроспекция на филми с Клинт Истууд.

— Чудесно! — Не съм много сигурна кой точно е този Клинт Истууд, но щом веднъж съм се съгласила, няма връщане назад. — За какво се разказва във филма?

Той ме поглежда и се ухилва.

— Хайде, стига! — махва с ръка, като че ли не може да повярва, че съм му задала подобен въпрос. — Освен това не е само един филм, а много филми, в множествено число. „Добрият, лошият и грозният“11 и „Джоузи Уелс“.

— Фантастично! — изричам с глас, в който се надявам да съм вложила достатъчна доза ентусиазъм, за да прикрия невежеството си. Добре де, ама не е моя грешката, че нямам братя, което ме прави абсолютно невежа по отношение на мъжката култура! Отпускам се назад в седалката и се усмихвам, твърдо решена да подходя към тази среща като към антропологично приключение.