— Разбира се, тате — напява саркастично Дорит.

— Във всеки случай аз все така те обичам — отбелязва баща ми, което обикновено е заключителната фраза в неговите „разговори“. А след това обикновено се разплаква. А после се чувстваш толкова ужасно, че вътрешно се заклеваш никога да не му причиняваш подобни неприятности.

Този път обаче плачът му бива рязко прекъснат от звъненето на телефона. „О, моля те, господи, нека е Себастиан!“, моля се аз, докато Миси вдига слушалката. После сестра ми закрива с ръка слушалката и казва:

— Кари, за теб е! Някакво момче!

— Благодаря — изричам хладнокръвно. Вмъквам телефона в стаята си и затварям вратата.

Трябва да е той! Кой друг може да бъде?!

— Ало? — изричам с най-спокойния си глас.

— Кари?

— Да?

— Обажда се Джордж.

— Джордж! — изписквам, като се опитвам да скрия разочарованието в гласа си.

— Прибрахте ли се благополучно?

— Разбира се.

— Радвам се. Та искам да ти кажа, че в събота вечер си прекарах страхотно. И се питах дали не би желала пак да се видим някой път.

И аз не знам дали бих желала. Обаче той пита прекалено любезно, за да му откажа. Пък и не искам да наранявам чувствата му.

— Окей — казвам.

— Има един страхотен крайпътен ресторант на средата на пътя до Касълбъри. Какво ще кажеш да отидем там следващата събота?

— Звучи страхотно.

— Ще те взема от вас около седем. Ще вечеряме в осем, а после ще те върна у вас към единайсет.

Разговорът приключва и аз се запътвам към банята, за да огледам лицето си. Изведнъж ме изпълва неистовото желание да направя някаква драстична промяна във външния си вид. Защо не взема и аз да си боядисам косата в розово и синьо като Дорит? Или да се подстрижа съвсем късо. Или да я направя платиненоруса. Вземам един молив за устни и започвам да очертавам устните си надолу. После си мацвам в средата яркочервено червило. На бузите си рисувам две огромни черни сълзи и после се отдръпвам, за да огледам резултата.

— Не е зле.

Отнасям тъжното си клоунско лице в стаята на Дорит. Сега пък тя е на телефона. От онова, което успявам да доловя, заключавам, че сравнява версии с една от приятелките й. Когато ме вижда, затваря телефона с трясък.

— Е? — питам аз.

— Е какво? — пита тя.

— Какво ще кажеш за грима ми? Чудя се дали да не отида така на даскало.

— Да не би това да е някакъв смахнат коментар за косата ми?

— Как би се почувствала, ако утре сутринта се появя в училище в този вид?

— Въобще нямаше да ми пука.

— Съмнявам се.

— Защо се държиш така гадно с мен? — изкрещява сестра ми.

— Да се държа гадно ли? — Обаче тя е права. Аз наистина се държа гадно. Защото съм в гадно, отвратително настроение.

И всичко е заради Себастиан. Понякога си мисля, че всички проблеми на този свят идват от мъжете. Ако нямаше никакви мъже, жените щяха да бъдат много щастливи.

— Стига, Дорит! Просто се пошегувах!

Дорит се хваща за главата и прошепва:

— Толкова лошо ли изглеждам наистина?

На моето тъжно клоунско лице вече не му е до смях.

Когато майка ни се разболя, Дорит непрекъснато ме питаше какво ще стане сега. А аз автоматично си лепвах усмивка, защото някъде бях чела, че ако се усмихнеш, когато си тъжен, дейността на мускулите ти ще подлъже мозъка ти и той ще те направи щастлив.

— Каквото и да се случи, ние ще се оправим — казвах на Дорит.

— Обещаваш ли ми?

— Разбира се, Дорит! Ще видиш!

— Имаш гости! — Това е гласът на Миси, която се провиква отдолу. С Дорит се споглеждаме, напълно забравили за караницата си.

После хукваме надолу по стълбите. И ето че в кухнята ни чака Себастиан. Той поглежда първо моето тъжно клоунско лице, а после розово-синята коса на Дорит. И бавно поклаща глава.

— Когато човек реши да влезе в дома на семейство Брадшоу, трябва да бъде подготвен! — изтъквам. — Тук всичко може да се случи. Всичко е възможно.

— Очевидно — казва Себастиан. Облечен е в черно кожено яке — същото, с което беше на купона у Томи Брустър, същото, с което беше и в нощта, когато писахме годината на нашето завършване на покрива на плевнята — и когато за първи път се целунахме.

— Винаги ли ходиш с това яке? — питам, докато Себастиан сменя скоростите, за да вземе завоя към магистралата.

— Не ти ли харесва? Купих си го, когато живеех в Рим.

Сякаш изведнъж ме блъсна огромна вълна. Била съм във Флорида, в Тексас и из цяла Нова Англия. Но никога не съм ходила в Европа. Дори нямам паспорт. В този момент ми се приисква поне да разполагах с такъв, за да знам как да разговарям със Себастиан. Би трябвало да направят паспорти и за гаджета.

Мъж, който е живял в Рим. Колко романтично!

— Какво си мислиш? — пита Себастиан.

Мисля си, че ти сигурно няма да ме харесаш, защото никога не съм ходила в Европа и не съм достатъчно изискана за теб. Вместо това обаче питам:

— А ходил ли си в Париж?

— Разбира се — отговаря той. — Ти не си ли?

— Не съвсем.

— Това е като да си малко бременна. Човек или е ходил някъде, или не е.

— Не съм била там лично. Обаче това не означава, че не съм била там в мислите си!

Той се засмива и отбелязва:

— Странно момиче си ти!

— Благодаря. — Поглеждам през прозореца, за да скрия самодоволната си усмивка. Изобщо не ми пука дали той ме мисли за странна или не. Просто се наслаждавам на факта, че сега съм с него.

Не го питам защо не ми се обади. Не го питам къде е ходил. Когато го заварих в нашата кухня, подпрян свойски на барплота, сякаш е бил и пребил у дома, аз се престорих, че това е нещо съвсем естествено, никаква изненада.

— Да не би да прекъсвам нещо? — попита той, като че ли самото му появяване у дома не бе достатъчно странно.

— Зависи какво наричаш прекъсване — отговорих, а вътрешностите ми изведнъж се превърнаха в диаманти, неочаквано осветени от слънцето.

— Искаш ли да излезем?

— Разбира се.

Изтичах обратно горе, за да изтрия клоунското си лице, като през цялото време си мислех, че трябваше да му откажа или най-малкото да го накарам да се поизпоти, докато ме убеди. Защото кое момиче се съгласява да излезе на среща ей така, без никакво предупреждение?! Знаех, че това мое поведение изобщо не е в моя полза — кара момчето да си мисли, че може да те потърси винаги, когато си пожелае, да те третира така, както на него му е угодно. Но просто сърце не ми даде да му откажа. Докато си нахлузвах ботушите, ми мина през ума дали скоро няма да съжалявам, че съм била толкова лесна.

Обаче вече не съжалявам. И кой въобще е измислил тези правила за ходенето по срещи?! Защо пък да не мога да бъда изключение, а?!

Той слага ръка върху крака ми. Небрежно. Сякаш двамата ходим от цяла вечност. Питам се дали, ако наистина беше така, все още щях да изпитвам същото, което изпитвам точно сега. Което е нещо като божествено замайване. И стигам до заключението, че пак щях да го изпитвам. Не мога да си представя да бъда с него и да се чувствам по различен начин.

Усещам, че започвам да губя контрол над себе си.

— Честно да ти кажа, не е кой знае какво — казва той.

— Кое? — Обръщам се рязко към него, щастието ми изведнъж бе заменено от необяснима паника.

— Европа — отговаря той.

— О! — въздъхвам с облекчение. — Европа значи.

— Преди две лета, когато живеех в Рим, обиколих всички важни места там — Франция, Германия, Швейцария, Испания, но когато се прибрах, разбрах, че няма по-хубаво място от тук!

— От Касълбъри? — ококорвам се аз.

— Разбира се. Красиво е точно като Швейцария — кимва той.

Себастиан Кид харесва Касълбъри?

— Ама аз винаги съм си представяла, че ти… че би предпочел да живееш в Ню Йорк. Или може би в Лондон. Или на някое друго вълнуващо място.

Той се смръщва и отбелязва:

— Не ме познаваш достатъчно добре. — И тъкмо съм на път да изгубя ума и дума от страх, че съм го обидила, той внезапно добавя: — Но постепенно ще ме опознаеш. — След кратка пауза продължава: — Впрочем, тъй като реших, че е време да се опознаем по-добре, сега ще те заведа да разгледаме една изложба!