Чудничко.

Тръгвам по стълбите към трамплините, но по едно време спирам, за да си представя завъртането при скока си. Но единственото, което виждам, са Дона Ладона и Себастиан в онази нощ в „Смарагда“. Може би Лали е права. Защо да си прави труда да ме преследва, щом продължава да ходи с Дона Ладона? От друга страна, може пък да не ходи с нея, а Лали просто се опитва да ми развали нещата. Но защо ще го прави?

— Брадшоу! — крещи тренерът. — Няма да те чакам цял ден!

Правилно. Правя четири стъпки напред, пренасям тежестта на левия си крак и скачам рязко. Още в мига, в който политам във въздуха, съм наясно, че този скок ще бъде пълен провал. Ръцете и краката ми се мятат във всички посоки и аз падам във водата върху тила си.

— Стига, Брадшоу! Та ти дори не се стараеш! — кастри ме тренерът.

Обикновено съм доста издръжлива, то този път очите ми се пълнят със сълзи. Не знам дали е от болката в главата ми или от унижението на егото ми, но както и да стоят нещата, и двете болят. Поглеждам към Лали, надявайки се на нейното съчувствие, обаче тя изобщо не ми обръща внимание. Седи на пейките, а почти до нея, на около крачка, седи Себастиан.

Докога ще продължава да се появява така неочаквано? Не съм готова за неговите изненади.

Качвам се отново на трамплина. Не смея да го погледна, но усещам, че той ме наблюдава. Вторият ми опит е малко по-добър от първия, а когато излизам от водата, виждам, че Лали и Себастиан са започнали да си говорят. Лали ме поглежда, вдига ръка и се провиква:

— Давай, Брадли!

— Благодаря! — помахвам. Себастиан улавя погледа ми и ми намига.

Третият ми скок е всъщност доста добър, обаче Лали и Себастиан са потънали твърде дълбоко в разговора си, за да го забележат.

— Здрасти! — провиквам се, докато вървя към тях и си подсушавам косата.

— О, здрасти! — казва Лали, сякаш за днес ме вижда за първи път. Сега, когато Себастиан е тук, може би се чувства доста неловко заради онова, което ми каза.

— Заболя ли те? — пита Себастиан, когато сядам до него. Погалва ме леко по главата и изрича: — Горката ти тиквичка! Май доста я заболя, нали?

Поглеждам към Лали, която е ококорила очи като палачинки, и после отговарям:

— О, нищо особено! Непрекъснато ми се случва.

— Тъкмо си говорихме за онази вечер, когато изписахме годината на завършването ни върху покрива на плевнята — казва Лали.

— Истерична работа си беше — казвам в опит да се държа така, сякаш всичко си е съвсем в реда на нещата и сякаш въобще не съм изненадана, че Себастиан е дошъл да ме вземе.

— Искаш ли да те откарам до вас? — пита той.

— Разбира се.

Той тръгва след мен към съблекалнята и по някаква неизвестна причина се изпълвам с облекчение. Внезапно осъзнавам, че не искам да го оставям насаме с Лали.

Искам си го изцяло за себе си. Твърде е нов, за да го споделям с когото и да било.

А после се чувствам като пълна мръсница. Лали е най-добрата ми приятелка.

Измъквам се на паркинга през салона, а не през басейна. Косата ми е още влажна, дънките ми са залепнали за бедрата ми. На средата на пътя покрай мен минава бежова тойота и спира. Стъклото се смъква и от него надниква Джен С.

— Здрасти, Кари! — изрича тя, сякаш това е съвсем в реда на нещата. — Къде отиваш?

— Никъде.

Джен П. се привежда през нея и допълва:

— Искаш ли да отскочим до „Хамбургер Шак“?

Поглеждам ги с неприкрит скептицизъм. Те никога досега не са ме канили да ходя с тях в „Хамбургер Шак“. Впрочем не са ме канили да ходя с тях никъде. За толкова ли тъпа ме мислят наистина?

— Не мога — отговарям неопределено.

— Защо?

— Трябва да се прибирам.

— Обаче имаш време за един хамбургер — казва Джен С. Не знам дали е игра на въображението ми, но имам усещането, че долавям лека заплаха в тона й.

Себастиан ми дава сигнал с клаксона си.

Подскачам. Джен С. и Джен П. си разменят погледи.

— Качвай се! — провиква се Джен П.

— Наистина, момичета, някой друг път. Но благодаря.

Джен С. ме изпепелява с поглед. И този път враждебността в гласа й е неподправена, когато изрича:

— Както желаеш!

И вдига стъклото на прозореца си. А после двете просто си остават там и ме наблюдават как вървя към колата на Себастиан и как се качвам.

— Здрасти! — казва той и се привежда да ме целуне.

Отдръпвам се.

— По-добре недей. Наблюдават ни. — И соча към бежовата тойота. — Двете Джен.

— Голяма работа! — отсича той и все пак ме целува. Аз приемам целувката, но след няколко минути пак се отдръпвам. — Двете Джен! — повтарям многозначително. — Най-добрите приятелки на Дона Ладона!

— Е, и?

— Ами очевидно е, че ще й кажат. За теб и мен — изричам предпазливо, като се старая да не прибързвам с изводите.

Той се смръщва, завърта ключа на двигателя и дава рязко на втора. Колата скача напред и гумите изсвистяват. Поглеждам към огледалото за задно виждане. Тойотата се е настанила точно зад нас. Отпускам се в седалката си.

— Направо не мога да повярвам! — промърморвам. — Те ни следят!

— О, за бога, Кари! — провиква се той, като поглежда в своето огледало за задно виждане. — Може би е крайно време някой да им даде урок на тези двечките!

Себастиан включва на четвърта и колата надава рев като диво животно. Свиваме рязко в магистралата и бързо достигаме сто километра в час. Обръщам се, за да проверя какво става с тойотата.

— Мисля, че им се изплъзнахме.

— Но защо изобщо го правят? Какво не им е наред на тези момичета?

— От отегчение. Нямат какво друго да правят.

— Е, по-добре ще направят да си намерят някакво по-полезно занимание.

— Или какво? Ще ги набиеш ли? — изкисквам се аз.

— Нещо такова. — Той ме погалва по крака и се усмихва. Свиваме рязко от магистралата и се вливаме в главната улица. Когато приближаваме моята къща, той намалява.

— Не тук! — провиквам се ужасено. — Ще видят колата ти в алеята!

— Тогава къде?

Замислям се за момент и отсичам:

— Пред библиотеката!

Никой няма да се сети да ни търси там, с изключение може би на Мишката, която знае, че обществената библиотека на Касълбъри е любимото ми скришно местенце. Разположена е в огромна тухлена сграда, построена в началото на двайсети век, когато Касълбъри е бил бързо проспериращ град с множество фабрики и е разполагал с милионери, които парадирали с богатството си, като строели огромни къщи по бреговете на река Кънектикът. Но сега почти никой не разполага с пари за поддръжка, затова всичките са станали обществена собственост или старчески домове.

Себастиан профучава през алеята и паркира зад библиотеката. Аз скачам от колата и надниквам към улицата. Бежовата тойота пълзи бавно по главната улица, като подминава библиотеката. Вътре в колата двете Джен въртят глави като обезумели в опит да ни открият къде сме.

Аз се превивам от смях. И всеки път, когато се опитам да се успокоя, поглеждам към Себастиан и пак избухвам в смях. Изнасям се на прибежки до колата и се свличам на земята, хванала се за стомаха.

— Кари? — поглежда ме Себастиан. — Толкова ли е смешно?

— Да! — провиквам се аз и отново избухвам в смях. Себастиан ме поглежда, предава се и запалва цигара.

— Хайде! — казва накрая и подава ръка.

Аз се хващам за него и се изправям.

— Смешно, нали?

— Направо заразително.

— Тогава ти защо не се смееш?

— Смея се. Но повече обичам да гледам как ти се смееш.

— Сериозно?

— Аха. Кара ме да се чувствам щастлив.

Прегръща ме през раменете и двамата влизаме в библиотеката.

Отвеждам го на четвъртия етаж. Тук не идва почти никой, защото всички книги са по инженерно дело и ботаника и някакви известни само на шепа хора научни изследвания, за които повечето читатели няма да си направят труда да катерят стълбите чак до четвъртия етаж. В средата на залата има старо канапе, тапицирано с басма.