Джен С. само ми кимва и двете започват да вадят от чантите си червила и сенки за очи. Веднъж дочух Джен С. как казва на друго момиче, че ако държиш да сваляш гаджета, трябва да си имаш „запазена марка“ — нещо, което винаги носиш и което те прави незабравима. Лично за нея това очевидно е нечовешки дебелата тъмносиня очна линия върху клепачите. Смахната история! Та сега тя се привежда по-близо до огледалото, за да се увери, че очната й линия е в безупречно състояние, а междувременно Джен П. се обръща към мен и заявява:

— Познай кой се е върнал в гимназия „Касълбъри“!

— Кой?

— Себастиан Кид!

— Сериооооозно? — Поглеждам към огледалото и потърквам око, като се преструвам, че нещо ми е влязло в него.

— Решила съм да го сваля! — отсича тя със завидна самоувереност. — От онова, което вече разбрах за него, той ще бъде идеалното гадже за мен!

— И от къде на къде ще искаш да сваляш някого, когото изобщо не познаваш? — питам невинно.

— Просто така. Без причина — свива рамене тя.

Усмихвам се. Има си тя причина, и то каква! Обаче тази причина няма нищо общо с човека Себастиан Кид.

— Маги? — обаждам се аз.

Маги мълчи. Тя мрази двете Джен и знам, че няма да излезе, докато те не се изнесат от тоалетната.

— Най-готините момчета в историята на гимназия „Касълбъри“! — изрича тържествено Джен С., сякаш повежда мажоретките.

— Джими Уоткинс!

— Ранди Сандлър!

— Боби Мартин!

Джими Уоткинс, Ранди Сандлър и Боби Мартин играеха във футболния отбор, когато ние бяхме във втори курс на гимназията. И всички до един завършиха преди най-малко две години. „На кого му пука за тях?!“ — идва ми да извикам, но си мълча.

— Себастиан Кид! — провиква се Джен С.

— Автоматично в Залата на славата! Нали, Кари?

— Кой? — правя се аз на отнесена, за да ги ядосам.

— Себастиан Кид, разбира се! — изрича Джен П., след което двечките се изнизват през вратата.

Тъкмо си мисля колко са фалшиви, когато откъм крайната кабинка чувам въздишката на Маги, а после:

— Отидоха ли си?

— Аха.

— Слава богу! — Маги излиза и се запътва към огледалото. Удря си един гребен и отбелязва: — Направо не мога да повярвам, че Джен П. си въобразява, че ще може да свали Себастиан Кид! Това момиче е изгубило всякаква връзка с реалността! А ти какво щеше да ми казваш, между другото?

— А, нищо! — махвам с ръка, давайки си сметка, че започва да ми писва да слушам за Себастиан. Ако още някой спомене името му, ще се гръмна!

— Каква беше тази работа със Себастиан Кид? — само след няколко минути пита Мишката. Вече сме в библиотеката и полагаме усилия да учим.

— Каква работа? — Повдигам едно уравнение с жълт текстмаркер, като си мисля колко безсмислена е тази работа с повдигането на текстове. Създава ти илюзията, че учиш, но всъщност единственото, на което се учиш, е как да използваш текстмаркер.

— Намигна ти. В часа по математика.

— Така ли?

— Брадли! — провиква се невярващо Мишката. — Само не ми казвай, че не си го забелязала!

— А ти откъде знаеш, че е намигал точно на мен? Може пък да е намигал просто така, на стената!

— А откъде знаем, че безкрайността съществува, а? Всичко е само теория. А моята теория гласи, че ти го харесваш!

Внезапно усещам онази гадна буца в гърлото ми, която изисква драматично изкашляне, за да си замине. Обаче всичко е напразно. Мишката като че ли чете мислите ми.

— Мисля, че трябва да излезеш с него! — отсича безапелационно тя. — Смятам, че е перфектен за твое гадже! Защото е и красив, и умен!

— И всички момичета в даскало са луднали по него. Включително Джен П.

— Е, и?! Ти също си красива и умна! Защо пък да не излезеш с него?!

Правило номер три: най-добрите приятелки винаги смятат, че ти заслужаваш най-готиния тип на света, нищо че въпросният готиняга си няма никаква представа за твоето съществувание.

— Защото може пък да харесва само мажоретки, а?

— Грешна дедукция, Брадли! Не разполагаш с никакви факти. — А после, не щеш ли, се размечтава, подпира брадичка върху ръката си и промърморва: — Понякога момчетата са пълни с изненади!

Тази мечтателност изобщо не е в стила на Мишката. Тя си има множество приятели от мъжки пол, но винаги подхожда към тях прекалено практично, за да си позволи да хлътне по някого.

— Какво би трябвало да означава това? — обръщам се аз към тази нова Мишка. — Да не би напоследък да си срещнала някой изненадващ тип?

— Само един.

Правило номер четири: най-добрите приятелки също могат да бъдат пълни с изненади.

— Брадли! — изрича тя, а след кратка пауза допълва: — Имам си гадже!

Каквоооо! Толкова съм шокирана, че не зная какво да кажа. Та Мишката никога досега не е имала гадже! Тя дори не е ходила на истинска среща!

— Доста е елегантен — изрича тя.

— Елегантен ли? Какво ще рече това? — изграквам аз. — Кой, за бога, е той? Държа да знам всичко за този елегантен тип!

Мишката се изкисква, което изобщо не е в неин стил. После изтърсва:

— Запознах се с него това лято. На лагера.

— Аха!

Чувствам се едновременно слисана и обидена, че досега не съм чувала нищо за това мистериозно гадже на Мишката, но като че ли сега вече всичко се връзва. С нея никога не сме успявали да се засечем през ваканцията, защото тя всяка година ходи в някакъв специален правителствен лагер в столицата Вашингтон.

И изведнъж осъзнавам, че се радвам за нея. Извънредно много се радвам. Скачам и я прегръщам, и започвам да подскачам като хлапе в утрото на Коледа. Нямам представа защо го приемам като нещо толкова важно. Все пак става въпрос за някакво идиотско гадже. Но, от друга страна…

— Как се казва? — изписквам.

— Дани. — Извръща очи и се усмихва замечтано, сякаш гледа някакъв таен филм в главата си. — От Вашингтон е. Пушихме заедно трева и…

— Чакай малко! — вдигам предупредително ръка. — Трева ли?

— Сестра ми Кармен ме светна за нея. Каза, че много отпускала преди секс.

Кармен е с три години по-голяма от Мишката и е най-благопристойното момиче, което познавам. Дори през лятото ходи с чорапогащник.

— И какво общо има Кармен с теб и Дани? Кармен пуши трева? Кармен прави секс?

— Слушай какво, Брадли, дори и на умните хора им се случва да правят секс!

— Което ще рече какво? Че и ние би трябвало да правим секс, така ли?

— Говори само за себе си!

Ха! Издърпвам учебника на Мишката изпод ръцете й и го затварям с трясък.

— Слушай, Мишке! Какви ми ги приказваш, за бога?! Да не би и ти да си правила секс?

— Аха — кимва небрежно тя, сякаш нищо особено не се е случило.

— И как така ти си правила секс, а аз не съм? Нали трябваше да си задръстена?! Нали се предполагаше, че ти ще измислиш лекарство против рак, а няма да се въргаляш на задната седалка на някаква скапана кола сред димни кълба от марихуана?

— Правихме го в мазето на родителите му — отбелязва спокойно Мишката и си прибира обратно учебника.

— Ти сериозно, а? — Опитвам си да си представя Мишката гола на нечий момчешки диван във влажно мазе, обаче някак си не ми се получава. — И как беше?

— Кое, мазето ли?

— Сексът, разбира се! — едва не се разпищявам аз в усилията си да върна Мишката на земята.

— О, това ли? Ами, беше добре. Всъщност дори забавно. Но е едно от онези неща, върху които трябва да се поработи. Не можеш просто ей така, изведнъж, да започнеш да го правиш. Налага се да експериментираш!

— Каквоооо? — Присвивам подозрително очи. Не съм много сигурна как точно трябва да приема тази новина. През цялото лято докато се потях да пиша онзи тъп разказ, за да вляза в онази още по-тъпа програма, Мишката е изгубвала девствеността си! — Ама как изобщо се сети какво трябва да правиш?

— Четох една книга. Сестра ми ме посъветва, че всеки трябва да прочете някакъв наръчник по въпроса, преди да започне да го прави, за да знае какво да очаква. Иначе може да се окаже огромно разочарование.