— Затворете, като стане време… Ние ще излезем… — После той сякаш изеднаж се сети, кимна с глава към червендалестия: — Нашият зет… Стоичко, Мъжът на Цона. — И добави някак високомерно: — Тукашен е той… шоп.

Двамата братя излязоха заедно и нагазиха в дълбоката кал на улицата. Кочо взе кошницата от ръката на Лазара, да му помогне. В привечерния здрач се простираше далеко нататък дълга чаршийска улица, чуваше се шум и тропот на железарски, тенекеджийски работилници: между дългите редици стари, ниски сгради се виждаха и нови, повечето по на два ката и също с разни дюкяни и работилници на долния кат. Кочо поведе брат си по доста оживената улица и на няколко пъти го попогледна учуден: гледай го ти — свитият преди, предпазлив и затворен Кочо сега се движеше свободно, самоуверено между минувачите, изпъчил напред корема си. Вървяха те дълго из рядката размазана кал, сетне излязоха на друга, много широка улица, също потънала в кал, свиха по нея, но не след дълго завиха пак нагоре, по друга, по-тясна улица. Едва разменяха по някоя дума — Лазар беше уморен, а Кочо и не знаеше как да почне разговор. — Това тука е Ючбунар… сичко наоколо. Лазар кимна мълчаливо с глава, премести торбата си на другото рамо, след малко по-старият брат пак се обади:

— Това е Пиротска улица, — После пак: — Тука сме повекето македонци.

Лазар се оглеждаше по многобройните тесни и кални улици, които пресичаха „Пиротска“, по ниските къщурки и често разградени дворища нататък. Това ли е София?! Улиците в Преспа бяха по-чисти, само людете тук са повече и все някак забързани…

— Да влезем тука… — рече Кочо и хлътна в една кръчма.

Лазар се сепна за миг и го последва. Кръчмата беше пълна с люде; седнаха и те двамата на малка масичка край стената.

— Ти откога… в кръчма… — не се сдържа Лазар, Кочо се усмихна снизходително. После рече:

— София… тука е София. Не е като Преспа, да не смейш да влезеш в кръчма. Тука сички… Дай две шишенца — махна той на кръчмаря и пак се обърна към Лазара: — И той е нашенец. От Тетово.

Лазар пи неохотно от ракията, макар да се разливаше тя на топли вълни през тялото му. Кочо изпи три шишенца и се разбъбра, та Лазар колкото го слушаше, толкова и се учудваше на приказките му.

— Тука е друго нещо, Лазе… друг живот. Събрал се народ откъде ли не. Само от нашите места колко има! И отсекъде, от цела България. Голем град, гледай що народ ходи по улиците. И работа има за сички. Сичко ново се прави. Чиновниците… те пък така лапат. Ами офицерите! Пара тече. Само който го мързи да работи, само той ще гладува. Тука хората са по-будали, не се пазарят ого. Нели знайш как беше в Преспа… Умираме с нашия занаят. Спре, Ама тука… аз пак, рекох си, него. Тръгна. Новите съдове, ама и без бакър не може. Най-веке тепсии, ама и не само тепсии. Селяните купуват котли, тенджери и сичко, още не са свикнали с новите съдове. Бакърът ти готов, само чукай. С Благоя и Стоичко глава не можем да дигнем. Имаме и двама чираци. Той и Стоичко ни беше калфа, ама го бива. Харесаха се со Цона и ни стана зет. С мене живей… в двора им направих две стаички. Аз, нели знайш, направих си къща. Место имам осемстотин метра. Тука е, наблизу. На Опълченска улица.

Да пием още по едно? — Лазар отказа, а Кочо продължи: — Тука не е Преспа, Лазе, тука хората живеят по-добре.

Като излязоха вън, беше вече тъмно. Светеха на често улични фенери, осветени бяха и много от дюкяните по двете страни на улицата — кръчми, бакалници, млекарници, бозаджийници, бръснарници. Двамата братя вървяха още някое време, свиха по „Опълченска“ и скоро влязоха в широк двор с ниска ограда откъм улицата. Насреща, в дъното на двора, светеха прозорци и се виждаха там ниски постройки. Кочо поведе брат си нататък.

— Голо место беше тука. Ето, три къщи направих, И Благой живей тука с децата, и зетят…

Отвори се вратата, показа се там, в светлината, Раца, Лазар веднага я позна. Тя се зарадва на девера си и ту се смееше, като криеше с шепа изпочупените си зъби, ту извиваше на плач:

— Е, добре дошъл! Как е Ния? Манда, Нона? Дали си видел некого от моите там? Забравихме се, брате Лазаре, загубихме се… Жал ми е за Преспа, Лазе!…

Тя беше застаряла, но и сега в полите й се гушеха две деца — по-големичките й внучета. Показа се и Царева, вече израснала мома, и се ръкува с чичо си със зачервени бузи. Дотърча и Цона с малко дете в ръцете си, и тя като майка си някога. Раца измъкна отнякъде и най-малкия си син — Стоян, — който бе им се родил тук, в София, доведе го за ръка да се поздрави с чичо си.

— Пусни ме, мамо — дръпна се детето. — Аз сам… Скоро довтасаха Благой и Стоичко. Дойде и Благоевата невеста — дребна, млада женица и цяла руса, Малката стая, с нисък, синьо боядисан таван се изпълни с люде. Лазар попита за Кирила — втория Кочов син.

— Хе — тръсна глава обидено Кочо. — Той не живей у нас… Коконата му не ще да живей в Ючбунар!

— Их пък ти! — набърчи чело Раца. — Къде ще живеят те тука… в тая теснотия!

— Аз и нему къща ще му направя! — похвали се Кочо и кривна врат: — Ама не щат те тука… Големци!

— Ами Стефан? — попита Лазар за третия Кочов син.

— Той — набра дебелата си гуша Кочо, — ами гой во Военното училище! Там живей, Догодина — офицер ще стане!

Това беше, види се, най-голямата гордост на Кочо, Ядоха и пиха сито и шумно, После въведоха Лазара в друга стая през тясното ходниче — в гостната, дето имаше и едно желязно легло, в което преди това никой не спеше. Сега леглото беше приготвено за него с чисти чаршафи и възглавници, с червен копринен йорган. В средата на стаята имаше кръгла триножна маса с покривка и албуми за фотографии и илюстровани картички, сложена беше там и висока ламба с пъстър стъклен глобус, която сигурно никога не се палеше. Наоколо бяха наредени нови виенски столове, в ъгъла светлееше голямо огледало с позлатена рамка, по стените бяха окачени пак фотографии и илюстровани картички, а на пода беше постлан нов преспански килим, види се, от чеиза на Раца — не бе го виждал той преди.

Лазар дълго не можа да заспи, макар да беше уморен. Къщата скоро утихна, но някъде вън, на същата улица или по-нататък, се чуваше някаква музика. Това беше, значи, София: навалицата на гарата, после широкият площад, широката едващо очертана улица към града, новите големи сгради в града, джамията, после тия многобройни улици на Ючбунар, калта, безбройните дюкяни, магазини, работилници, навсякъде гъмжило от люде, брат му Кочо, тая далечна музика в късната нощ… Той се радваше, че е в София, но тая радост оставаше някак празна, ненаситена, бе я донесъл в себе си, в своя копнеж за българската столица, който оставаше незадоволен. Това, разбира се, не беше цялата София — какво бе видял той от нея, само няколко улици в тъмното… Но ето брат му Кочо и неговите люде също бяха станали по-други, та и Раца дори. Никога Кочо не беше бъбрал толкова, не беше се хвалил толкова, преди той не пиеше и ракия. Лазар не беше се виждал с тия свои люде осем години, те се отнасяха към него като към гост, но все пак те бяха се променили някак. Бяха станали по-свободни във всяко нещо: по-отпуснати, по-небрежни. Живееха, види се, по-безгрижно, Кочо, изглежда, бе позабогатял. И може би това беше всичко, че тук нямаше страх от турци, нямаше и никакъв друг страх в живота на тия негови люде. Това беше хубаво, но все пак…

На другия ден беше неделя. Още рано се събраха пак същите люде, донесла бе децата си и Благоевица, дойдоха и някакви съседи, съседки.

— Да видим нашенеца… да видим госта… Е, що има, що нема там, в Турско, по нашите места…

Всички бяха прокуденици от Македония. И колкото бяха различни, толкова и си приличаха по нещо, което Лазар не можеше да долови напълно. Всички обичаха да се попохвалят; всички бяха премного доволни, безгрижни, смели; всички искаха някак да се покажат. И защо питаха някак отдалеко за Турско — не беше ли там родното им място, нямаха ли там свои близки люде, дали бяха забравили вече тамошния си живот? Е, да — те бяха по-щастливи сега, далеко беше за тях Турско… Раца и щерките й сложиха за закуска цяла трапеза, поканиха и надошлите съседи. В Преспа се закусваше на крак или дори и никак не се закусваше сутрин. Някъде би камбана, но никой не спомена за църква, за празник. Говореха повече за работата си — виждаше се, бяха все занаятчии, бакали, търговци и все тъй, всеки искаше да покаже благополучието си, хитрината си, безстрашието си. Дали наистина бяха успели всички в тукашния живот, както искаха да покажат? Наистина бяха успели, повече или по-малко, тия занаятчии и дребни търговци в новия голям град, но още повече искаха да се покажат — да не би да помисли някой, че са сбъркали, като са дошли тук, или че не са били достатъчно умни и предприемчиви. Дошли от разни краища на Македония, те бяха позабравили робската нищета и неволя, гледаха отдалеко на някогашния си живот, дори и когато се заканваха гневно на султана и на всички турци. Лазар си мислеше: „Те никога веке нема да се върнат в Македония…“