— Благодарен съм ти, бачо Лазаре. Не ме остави да загина от глад.

— Немаше да умреш от глад, Атанасе, и без мене. Як човек си ти.

— Як… Един аргатин сега взема по три-четири гроша на ден. Една ока брашно не може да купи. А къде аз с моята крива нога.

— Не си забогател и при мене.

— Не съм. Ама барем и гладен не съм с тебе.

Така се живееше по тия години в Преспа. Един аргатин ще работи цял ден за една ока брашно, а и не може да работи всеки ден. Преспанското поле не беше престанало да ражда хляб, но Баболев и Брашнаров събираха всичко и пращаха цели кервани по Албания и чак в Гърция.

По едно време Кривиот се умълча, гледаше все в земята и Лазар чакаше да види какво ще измисли той. Не продължи много тая замисленост на Кривио и един ден той каза на Лазара:

— Наумил съм нещо. — И отеднаж попита: — Знайш ли кого са взели пазач на мелницата? Ацета Кутрев. Ацевица и децата — градината, а той ще пази кумина на Таки Брашнаров.

— Се требва да се работи нещо, Атанасе.

— Требва. — Той се полюшна към Лазара, протегна дългия си врат и зашушука тайнствено: — Говорихме ние с него, с Ацета. Да й дадем един огън. На мелницата. Само високият кумин ще остане и свирката й.

— Не, не! Що говориш, Атанасе! Можете да пострадате и без полза ще бъде.

— Как без полза! Нели виждаш: сичко мелницата гълта. Що остава за нас? Ще се отвори пазарът.

— И друга мелница могат да направят те, Атанасе. Такъв е сега целият ни живот. Забъркан. Откажи се от тая работа.

Бедно живееха Лазар и Ния с болнавото дете. Когато се случеше Ния да сложи нещо по-вкусно на трапезата, Лазар казваше:

— Ти гледай за него да има, за Борко. Аз мога секак. Мене баба Султана некога и со разсолница ме хранила.

— Какво време дойде, наистина…

— Ти благодари на бога, че поне от борчовете се спасихме, преди да дойде тая немотия. С них можехме и без къща да останем.

Но Лазар имаше една скрита мечта: да види свободна България, да отиде да види София. Колкото и да беше труден животът му, колкото и да беше голям копнежът му за друг живот, за свободен живот, той вече и не мислеше за преселване в свободното княжество. Като някаква клетва звучаха и сега думите на майка му: „Само гробовете ли ще останат тука!“ Задържаше го все по-здраво тъкмо цялата му мъка за Македония, струваше му се, че би изневерил на народа си тук, бягството му би било позорно бягство. Но той искаше да види свободната българска държава, да види там осъществен най-големия си копнеж, да види новия живот на двете по-щастливи сестри на Македония, които се бяха събрали под една стряха. Той не можа да крие дълго време от Ния това свое желание.

— Да можех да отделя поне до десетина лири…

— Ето, дай пак наниза…

— А, наниза… Излезе ли още еднаж от ръцете ни, нема да го видим веке.

Той навикна да се отбива в новото кафене. Тук се събираха новини от всички краища на света, по своеобразен начин се отразяваше в него и животът на новата държава. Първите стъпки, Съединението, войната със Сърбия, Батенберг, Стамболов, Фердинанд…В България имаше мнозина преспанци, идваха оттам много писма, отиваха и се връщаха пътници, тайно проникваха и вестници оттам, но животът в княжеството се виждаше в най-примамлива светлина. Там беше всичко хубаво, каквато беше и неосъществената мечта на тия люде за свободен живот. Там не можеше да има нищо лошо и нередно — за лошото и нередното в свободна ългария преспанци бяха глухи и слепи. Тихо въздишаха те, — само ние останахме пак под робство.

Може ли да остане човешкото сърце без надежда?

НЕ бойте се! Дедо Иван пак ще прегази Дунава некой ден. Сам царят казал, като разбиха ингилизите и швабите Сан Стефано!

Понякога се споменаваше и за член 23-и на Берлинския договор, за правдиви някакви за Македония.

И Лазар Глаушев отиваше в опушеното преспанско кафене да храни душата си.

Събираха се и в читалището някои преспанци да бленуват и въздишат по изгубеното щастие. И да повтарят:

— Дедо Иван! Русия…

В читалището имаше и друга партия, макар само от двама души: Георги Баболев и Илия Роглев. Не се обичаха те, двамата търговци, но Роглев във всичко подражаваше на Баболев. Те бяха почнали най-напред с Австрия, ала тя взе Босна и Херцеговина и не слезе до Солун; Баболев се улови за Батенберг, после пък за Стамболов и Фердинанд.

— Не се залъгвайте — казваше Баболев. — Русия веке никога нема да премине Дунава. Нема да я пуснат. Стамболов ще освободи Македония, той и новият княз. Сега и Австрия е с них. Големи дипломати са те. Нели чета аз немски вестници…

А когато наскачаха срещу него дори и тия от новото кафене със своята пламенна любов към Русия, той дигаше пръст застрашително:

— Ами Англия!

— И нея ще бие дедо Иван! Такъв е той — дедо Иван…

Нямаше го вече в Преспа Васил Марков — той знаеше как да отговаря на Георги Баболев. Напусна Преспа и Васил Марков. Продаде на брат си своя дял от бащината си къща и замина за България. Разпиляха се да учат по Солун, Битоля, Скопие и други будни младежи.

Бедни, безплодни бяха тия години на замайващи мечти и обърканост. Народните страдания нямаха край, във все същата кървава мъка живееше селският народ. Убийствата и насилията не спираха. Намираха се тук и там смели люде, които отвръщаха на удара с удар, и общата покруса и унилост лесно можеше да пламне в борческо въодушевление, но нямаше воля и ръка, която да издигне пред поробения народ ново знаме, една нова цел. Вековната народна мечта, едващо осъществена, бе разбита.

От връх Пирин планина отчаян глас се чува,

Македония плаче:

— Проклета и триклета да бъдеш ти, Европо, блуднице вавилонска!…

Русийо, мила сестро, ела ми ти на помощ…

Ала дядо Иван се върна отново в земята си. Кога ли ще премине той пак Дунава?!

По едно време пак се чу за някаква въоръжена чета по Железник. Появи се тя и по другите планини около Преспа. Селяните от планинските села я хранеха и криеха. Уби тя двама турски деребеи — докараха ги в Преспа, видя ги цялата чаршия. Но после се загуби и четата, изчезна някъде, види се, премина отвъд новата граница.

Дошло бе ново време за Македония. Трябваше да се започне нов живот, нова борба. Ала не знаеха как да започнат, как да поведат новия живот дори и такива люде като Лазара Глаушев. Объркан, разтъжен, както всички, той въздишаше:

— Да можех да отида поне до София… Да види що става там…

Едва през пролетта на 1894 година, след като разпродаде житото, което бе успял да посъбере и предната година, той можа да сложи в пазвата си една кесийка с няколко жълтици, остави в дюкяна Атанаса Кривио и тръгна. Имаше път през Битоля, Прилеп, Велес и после през Кочани или през Крива паланка. По една неделя път с коне и с железницата до София.

Лазар пристигна в София късно следобед. Като питаше едва ли не на всеки кръстопът, най-сетне намери улица „Нишка“ и се спря с торба на рамо, една кошница в ръка пред бакърджийския дюкян на Кочо. Ранният пролетен ден, кишав и студен, вече гаснеше. Кочо погледна брат си и като да не го позна, но после се усмихна:

— Я… Лазар!

Още по-учуден се загледа в него Лазар, току-що прекрачил прага на дюкяна, Кочо стоеше насреща до висок тезгях, облечен в европейски дрехи, с неголяма престилка от зацапан син док върху сетрето му, гологлав, но вече с окапала на темето и гъсто прошарена коса; той имаше съвсем граждански вид и беше много надебелял. Побърза да се приближи най-напред Благой, вече над тридесетгодишен мъж, слабичък и доста дребен, като майка си.

— Добре дошъл, чичо — протегна той зацапана ръка и току се обърна към дъното на дюкяна, дето бе застанал друг един млад мъж с кръгло червендалесто лице: — Чичо ми Лазар…

Приближи се и червендалестият усмихнат, с пълна уста бели, гъсти зъби и също се ръкува:

— Добре дошъл…

Кочо забързано свали престилката, сложи на главата си плитък калпак от агнешка кожа и с връхче на дъното, поозърна се: