Месечината изгря късно тая нощ и беше тихо по въстаническите позиции. Чуваше се само шумът на реката.

Новият ден започна с топовни гърмежи. Беше пак ясно, слънчево утро и горещината започна още с изгрева на слънцето. Полето нататък, в далечината, беше забулено в утринни мъглявини, едвам се тъмнееха долу, в подножията на далечните ридове, двете турски села, но бялото минаре на джамията в Бегово не се виждаше. Всички чуха по позициите, че двата първи топовни гърмежа бяха дошли оттам, но нищо не можеше да се види нататък, сякаш дойдоха някъде изпод земята. Ала два-три мига след това се чуха нови два гърмежа, сега ясно и близу — двата снаряда избухнаха един след друг в дола пред Разполе. Струпаха се при отсамния окоп почти всички въстаници да гледат как се премерваха турците.

„Лумлум! Лумлум!“ — чу се наново, глухо, изтежко, но сега два пъти едно след друго, види се, стреляха четири оръдия. „Рау-рау-рау-рау!“ — избухнаха и четирите снаряда пак в дола, та се виждаше как отскачаха камъни, пръст, изкоренени храсти.

— Не могат да ни стигнат! — зарадва се някой прибързано.

— Може и да не ни виждат, толкова далеко… — добави друг.

Следващите четири снаряда избухнаха на двайсетина стъпки пред окопите, та въстаниците се стреснаха повече от зловещия им вой, отколкото от трясъците им. Войводите се разтичаха:

— По местата си! Сички в окопите!

Долетяха нови четири снаряди, но избухнаха сега на петдесетина крачки зад окопа. Оръдейната стрелба продължи още доста време, но все така — снарядите избухваха пред окопа или зад него. Не се случи да попадне в окопа нито един. Стреляха полски оръдия и снарядите изхвърляха гейзери от камъни и пръст, а когато се случваше да ударят в някоя скала, трясъкът им беше оглушителен. Планината ехтеше цяла — по два пъти и по три пъти се повтаряше всеки гърмеж.

Въстаниците на Разполе се бяха изпокрили в окопа, само Иван Пенев стърчеше там, дигнал с две ръце бинокъла си. Сега страхът у всички беше голям — всички се чувствуваха безпомощни срещу страшната сила на снарядите, срещу невидимия враг. Някои трепваха и се привеждаха при всеки гръм, споглеждаха се пребледнели, а други неколцина бяха се свили ничком на дъното на окопа, запушили с две ръце ушите си. Борис Глаушев забеляза, че бе побледняло лицето и на Велко Скорнев, а и неговото сърце се бъхтеше високо чак до гърлото му. Те и двамата се усмихнаха на страха си и Велко каза:

— То е, че не можеш нищо да му сториш. Лети върху тебе отдалеко и ще те дигне цел.

А людете по окопа при Надолец пак бяха наскачали, сочеха с ръце, махаха, дигаха врява и чакаха все нови снаряди, за да наблюдават невиждано зрелище.

Те бяха малко встрани и до тях не можеха да стигнат топовете, които стреляха от полето. В разгара на стрелбата дотича там пак един от стражите по градския път.

— Къде са войводите? — попита той. Зачуха се гласове услужливо:

— Е ги, е… там. В другия окоп. Ей го Чендов, гледа с бинокъла. Там са те сега, там е зорът.

Тъкмо в това време избухнаха нови четири снаряди насреща.

— А бре, идете извикайте некого от войводите — каза четникът; той самият не се решаваше да отиде до другия окоп. И никой друг не се помръдваше. Зачуха се шеги:

— Хапе там… Мечка има там…

От окопа неочаквано скочи Любен Расков и се отправи към другия окоп с пушката си в ръка. Мнозина се загледаха учудени след него.

— Я го виж ти, гражданина…

Ала не бе направил Расков ни трийсетина стъпки нататък и тъкмо в тоя миг засвириха, завиха нови няколко снаряди. Избухна само един и се случи точно пред Расков. Ахнаха мнозина от окопа, видяха как се преметна той във вихрушка от камъни и пръст; в следващия миг изпопадаха наоколо части от тялото му, зина там цяла яма.

Сега се спуснаха неколцина нататък и пръв между тях беше четникът от предната стража. Чендов сам излезе от окопа и го попита отдалеко:

— Идат ли?

— Идат… и Четникът понечи да каже още нещо, но Чендов му махна с ръка:

— Стига, знам. Върни се при другарите си и като наближат, отстъпвайте насам.

Нямаше вече какво да се крие и прикрива: многоброен аскер пълзеше насам и по ридищата под Разполе.

За някое време оръдията престанаха да стрелят. Сега настана трескаво оживение и по двата окопа. Войводите пак изпратиха групи от по-старите четници да заемат теснините по градския път. С петнадесетте души, които заеха скалите отвъд реката, тоя път отидоха и Нешев, и Наумов. Мнозина от останалите по окопите въстаници дълго не можеха да се успокоят: едни разговаряха високо, махаха ръце, въртяха глави, други все оправяха мястото си в окопите, размахваха оръжието си, слагаха без нужда камъни по насипа. А имаше и такива, които често попоглеждаха назад, към селото. Борис Глаушев наблюдаваше тия жалки и смешни външни знаци на оживелия страх, но не можеше да се присмее никому; тъжно му беше за всички тия люде, за техния застрашен живот, а и неговото сърце туптеше бързо-бързо, блъскаше се в страх. Той се боеше не толкова за себе си, колкото за Ружа. Какво ли ще стане с нея? Настъпваше многоброен аскер от двете страни и въстаниците не ще могат да го спрат. Какво ще стане с Ружа? Той ще стои тук, трябва да стои тук и не може да й помогне. Но тя ще избяга в гората заедно с другите жени! Какво друго, какво друго…

Борис нито помисли за детето си. То беше в мисълта му за Ружа, той още не можеше да го отдели от нея. Аскерът по ридовете отдолу се движеше бавно насам. Сива подвижна маса заливаше рид по рид, стичаше се по долищата, появяваше се по-близу, сякаш надигнала се вълна, и заливаше бързо следващия рид. Като алена пяна върху тая сива пълзяща насам маса ярко се червенееха фесовете на хилядния аскер, святкаха безброй искри на слънцето — натъкнатите ножове на турските маузери.

Турците, които идваха по градския път, се движеха по-бързо. Оттам се чуха и първите изстрели. Най-напред посрещна аскера предната стража. Скоро след това избухна нова стрелба. Стихна тя — започна още една, но и тя утихна. Зададоха се четниците от стражата и от двете засади — бягаха насам, като че ли турците бяха по петите им. Те се изкачиха до въстаническия окоп при Надолец и наскачаха вътре задъхани, премалели от умора.

— Близу са веке…

— Брой немат.

По целия окоп се понесе мълва: „Близу са… Брой немат…“

Но аскерът все още не се показваше, скрит по завоите на пътя зад отсрещните височини.

Тоя откъм Разполе се изкачваше вече по рида насреща, дето още се търкаляха насечените трупове на беговските и разделските турци. Оттам понякога ветрецът донасяше смрад чак до въстаническия окоп, а и сега се виеха високо по небето орли и други някакви птици. Като стигна билото на рида, аскерът започна да се спира и скоро се насъбра там голяма гъста тълпа.

По въстаническите позиции наставаха мигове на върховно напрежение. Престана и онова раздвижване на несдържана уплаха, сега всички стояха в окопите и гледаха напред, чакаха с примрели сърца. Заеха местата си и войводите — Чендов и Велко Скорнев останаха на Разполе, а Иван Пенев и Гьоре Павлев отидоха в окопа при Надолец. Тихо беше и по двата окопа — рядко ще се чуе тих говор или шепот, ще звънне някоя побутната коса.

Това притихване пред надигащата се опасност не продължи много. Кой би могъл да го издържи повече? Тогава скочи върху насипа на окопа Иван Пенев и тръгна по дължината му, сабята на лявото му бедро леко подрънкваше. Той се спираше пред всекиго от людете тук, питаше нещо, навеждаше се да вземе някоя пушка, преглеждаше я внимателно. Тръгна между людете си и Гьоре Павлев — усетил и той опасния час. Посъживиха се тук въстаниците, надигна се говор, дочу се смях. Гьоре Павлев викна, та се чу по целия окоп:

— Нема ли некой да попей бре? Или сички намокрихте бечвите си отзад!

Не се опита никой да запее, но по целия окоп настана още по-голямо оживление. Какво, най-сетне — още не беше дошло най-страшното!

По другия пък окоп започнаха с дървените топове. Както се бяха умълчали, някой каза високо: