— Не стреляйте! — викна Чендов. — Чакайте да се приближат!

— Те са луди — каза Иван Пенев. — Като стадо идват срещу пушките ни.

— Мислят си, че гяурските пушки не убиват — обади се от окопа Расков.

— Слепи фанатици… — продума като на себе си Банков и додаде гласно: — Те офицерите им ги карат. На явна гибел…

Всичко се повтори от самото начало и като че ли не беше ставало. Колоната на турците се приближаваше насам още по-гъста, четниците от скалата насреща им търкулнаха пак две бомби и пак останаха в подножието на скалите турски трупове, въстаниците започнаха пак да стрелят и още по-усърдно. Опитаха се някои от турците да залегнат тук и там, но тълпата напираше отдире, байракът се люлееше някъде назад, после отеднаж цялата тая безредна тълпа като че ли се дръпна, поколеба се за един-два мига и се втурна да бяга надолу между стръмнините.

— Урраа! — викаха въстаниците, наскачали прави в окопа, а някои и горе по насипа викаха лудо, та и забравиха да стрелят: — Ехе! Дръжте ги бре!…

Гъстата навалица на турците сякаш отхвърляше от себе си улучените техни люде, та и по пътя надолу, и по реката се виждаха доста трупове. Още не бяха се скрили турците зад първия завой, от окопите се спуснаха след тях неколцина въстаници, а после още и още, тичаха надолу, като да се надбягваха — бързаха да вземат оръжието на убитите агалари. После те събраха набързо в едно трапище нататък труповете на убитите турци и нахвърляха върху тях камъни и пръст.

А разделските и беговските аги продължаваха да пълзят по ридовете накъм Разполе. Сега повечето от въстаниците се струпаха по окопите на Разполе. Всички бяха развеселени от победата и пак започнаха шеги:

— Ние царския аскер накарахме да бяга, та от беговските цигани ли ще се уплашим!

— ще довтасат тука с изплезени езици и живи ще ги изловим.

— Ама що християнски души са погубили ей тия катили, дето идат сега!

— Ние си знайме долу в полето — обади се един полянец от тия, които доведе Гьоре Павлев.

Най-сетне новите нападатели се показаха по отсрещния, най-близкия рид. Те бяха около петдесет или шестдесет души и се пръснаха нестройно по целия рид. Никой от въстаниците не се и помръдна да се скрие в окопа или да дигне оръжие. Чендов се обърна към Милоша Банков едва-едва усмихнат и проврял, както правеше често, пръстите на лявата си ръка в гъстите валма на брадата си:

— Даскале, ето ти мирното турско население… Банков отговори:

— Ние изпълнихме към тех своя дълг на хора и борци за правда. И после това не е вече мирно население.

Всички очакваха, че турците ще се спрат на билото на отсрещния рид — те не бяха много. И наистина, те се задържаха там, но за късо време: колкото да си поемат дъх и да се съберат всички горе. Изглежда, бяха си почивали отвъд рида, за да не стоят дълго тук, на открито. Щом се събраха всички, пак тръгнаха насам по един, по двама и на малки групи. Някой от въстаниците каза:

— Те, какво, право върху нас!

Тогава излезе напред Гьоре Павлев, какъвто беше дребничък и сух, та пушката му стърчеше едва ли не по-висока от него — излезе той пред окопа, погледна Чендова, потърси с очи и другите войводи и началници. Сетне посочи с ръка надолу, към турците, и каза високо:

— Тия на мене ще ги оставите. — И без да дочака някакъв отговор, викна: — Хайде, полянци: тия нас ни чакат!

Веднага наизлязоха от навалицата на въстаниците седмината му четници, но се изсипаха напред и всички полски селяни, които бе довел, широки, груби люде, та и сега, докато излизаха от навалицата, се чуха подвиквания:

— Полека бре, ще ме събориш! — У бре, шопе, ще изпогазиш людете!

Такива бяха тия люде — груби, тежки и в говор, и в движения, и в походка, с дълги яки ръце и големи глави. Облечени бяха все в бели ризи с високи, разтворени яки и разкопчани пазви, с широки ръкави и препасани с червени пояси, а отгоре с черни вълнени ресачки. Някои от тях бяха с пушки — повечето евзалийки и няколко от тия, които си бяха взели сега от турците, а всички други бяха надигнали коси и секири. Не даде никакъв знак Гьоре Павлев, а тръгна надолу, следван от четниците си, втурнаха се след тях на тълпа селяните — боси, гологлави, с голи космати гърди и опънати мускулести шии, надигнали остри коси и секири. Между тях беше и Борис Глаушев, отдалеко се познаваше с градските си дрехи.

— Даскале, къде? — викна подир него Чендов. Борис не му отговори, не се и обърна, може би не го чу.

Нестройната дружина на поляните бързо се отдалечи от въстаническия окоп и слизаше стремително надолу, човек до човек, рамо до рамо, мълчаливо, чуваше се само звънтенето на някоя коса или ще тропне в някой камък дръжка на секира. Приближаваха се насам и турците отсреща, почнали бяха и те да се спущат по надолнището на отсрещния рид.

Но турците, като стигнаха докъм средата на стръмнината, започнаха да се поспират и да стрелят, да се оглеждат де да застанат на пусия. Ридът беше гол, тук-там разяден от пороища, не се виждаше наоколо ни дърво, ни някой по-голям камък. Все пак те спряха тук, някои залегнаха на открито, други приклекнаха на едно коляно и всички стреляха едно след друго срещу селската дружина.

А те, селяните, не се поколебаха ни за миг срещу тая стрелба. Вървяха все напред, гъсто един до друг, мълчаливо. Тук-там падаха някои улучени от турските куршуми, но другарите им продължаваха да вървят, минаваха край тях или дори прескачаха труповете им и убитите оставаха зад дружината, която продължаваше да върви. Сякаш не се сещаха да стрелят и тия, които имаха пушки, а само тия, които имаха и ножове за пушките си, позабавиха стъпки и слагаха ножа, побутвани и повличани отново от другарите си наоколо. Кой ще се спре да стреля. Кой ще го остави да се спира — имаше тук негли едно общо, мълчаливо решение да се улови врагът направо за гушата, с ръце и нокти. Всички тия люде бяха водени от неукротима ярост, напластявана от дълго в душите им и сега кипнала отеднаж с всичката си бясна, сляпа сила. И те вървяха напред, прескачаха улучените си другари, стискаха здраво дръжките на косите и секирите, опулили кръвясали очи.

Борис Глаушев, обграден от всички страни от тия груби, сурови люде, се задъхваше, но не от умора, а от някаква студенина, която се надигаше дълбоко от утробата му, през гърдите му, до гърлото. Той се опита да гръмне с пушката си, да направи нещо, за да излезе от едно вцепенение, което обхващаше дори и мозъка му в черепа, но другарите му наоколо го изблъскаха, понесоха го напред и той вървеше, вървеше с тях мълчалив и цял настръхнал от ужас. Той чувствуваше, той виждаше какво ще стане — виждаше страшните лица на тия разярени люде, разголените им космати ръце, чуваше хрипливото им, тежко дишане. И вървеше с тях, не можеше и да спре, не биха го оставили да се спира. Оставаха назад само убитите или ранени, които не можеха повече да вървят.

Срещата стана там, дето се бяха спрели турците на стръмнината. Те гърмяха и от упор в селяните, до последния миг, но тогава започна страшна сеч, започна коситба на живи люде. Селяните връхлетяха срещу турците и пушките им, паднаха още мнозина от турските куршуми, но бяха размахали вече коси и секири. Още в първите няколко мига бяха съсечени мнозина турци — отрязани бяха нозе и ръце, разцепени бяха до шията глави, разсечени бяха рамена, търкулнаха се на засъхналата трева отрязани с един замах глави и труповете падаха по-далеко от тях. Останалите живи турци ужасени се обърнаха да бягат, да се отдалечат от страшните острия, но селяните бяха до тях, бяха в петите им, не се спираха, не се уморяваха и страшната сеч продължаваше нагоре по стръмнината. Най-сетне Борис Глаушев се отпусна на колена и падна ничком — да не вижда повече страшното клане.

До билото на рида стигнаха само неколцина от турците и побягнаха нататък. А като се връщаха селяните назад, със същото настървение грабеха оръжието на убитите турци и доубиваха ранените със секирите си.

Настанаха весели дни за въстаниците — един след друг, та мина и цяла седмица. Мъчеше ги само горещината през тия дълги летни дни. Радваха се те на победите си, на оръжието, което бяха успели да вземат от турците, на хубавите си примамливи надежди. Тяхната радост премина и в селото след толкова страхове, които бяха преживели там жените и децата, като чуваха трясъка на битките. Отиваха до селото по някои от въстаниците за една или друга работа, отбиваха се по домовете си, спираха се по улиците и се хвалеха: