Бабин дигна глас да се кара:

— Що бре! Толкова ли не можете да улучите ни един! Ами ей ги де са! Стреляйте бре, ще избегат!

„Пакапакапук!“

Малко по-нататък цялата група на турците навлезе в една низинка, сякаш изеднаж потъна и се скри в земята. Селяните наскачаха от позициите си и дълго гледаха нататък, след изчезналия враг.

— Тюх! Един барем да бехме съборили…

— Пушките ни не бият добре, а с пищов къде ще удариш!

— Избегаха, майчичката нихна!

Турците се показаха на един далечен завой на пътя и скоро съвсем изчезнаха.

V.

На третия ден, след като пристигна Гьоре Павлев с дружината си на въстаническите позиции, зададоха се турци от двете страни срещу Дебрища. Те, изглежда, бяха тръгнали много самоуверено срещу въстаналите гяури: по-голямата им сила — аскер и башибозук от Преспа — бе тръгнала направо по пътя за Дебрища и само беговските и разделските агалари се зададоха малко по-късно, направо през ридищата накъм Разполе; пък и беше по-къс тоя път за тях. Аскерът и преспанският башибозук вървеше много непредпазливо през теснините, по които кривуличеше пътят за Дебрища, щом започнеше да навлиза в планината. И това беше признак за тяхната самонадеяност. А като наближиха на около един час от възстаническите позиции, аскерът даде път на башибозука да мине той пръв срещу въстаналото село. Така бяха пожелали главатарите на башибозука: те първи и сами да се справят набързо с непокорната рая.

Предните стражи на въстаниците следяха всяка стъпка на турците по градския път и непрестанно сновеше по някой от тях до позициите да донася на войводите за движението на врага. Гьоре Павлев пръв се сети да каже:

— Те идат като на сватба. Ами я ние да хванем по-здраво пътя, та да ги посрещнем по-отдалеко. Какво ще ги чакаме да дойдат чак тука?

На много места надолу край реката стръмнините бяха надвесени над самия път, издаваха се напред скали и брегове. Грамада от скали стърчеше и срещу позицията при Надолец — на оттатъшния бряг на реката, но не беше и стотина стъпки далеко от пътя. Войводите отделиха три групи от по-старите четници и две от тях, по петима души, изпратиха напред, а петнадесет души изпратиха на отсрещните скали; с тия последните отиде по своя воля и Никола Нешев.

От Разполе се виждаше как пълзяха насам беговските и разделските турци. Те се движеха бавно — такова беше мястото, ту се показваха по ридовете, ту се скриваха по дълбоките долове и бяха още далеко. Турците и тук направиха една грешка: вместо да ударят и от двете страни едновременно, те не се изчакваха и преспанските агалари бързаха насам.

Първи се вчепкаха с врага предните стражи, които откриха огън и не отстъпиха от прикритията си, докато не се приближиха турците на опасно разстояние. След това стражите се присъединиха към първата група четници по стръмнините над пътя, а по-късно всички се присъединиха към втората група. Тия малки групи четници не можеха да спрат за дълго турците, но агаларите плащаха с много жертви всяка своя стъпка напред. Теснините надолу по реката ехтяха от гърмежи. Най-сетне стражите и първите две групи четници се прибраха на въстаническите позиции и не бяха дали нито една жертва.

Показаха се на един доста отдалечен завой и турците. А преди това още се дочу глухо думкане на тъпани. Мнозина от въстаниците сега се поуплашиха — раздвижиха се неспокойно, уловиха се прибързано за оръжието си, започнаха да се озъртат и да се споглеждат, но турците насреща вече повече привличаха погледите им. Един по-старичък дебрищанин каза благоразумно:

— Да беха сложили тука единия топ… Ей ги, оттука идат…

Никой не подзе приказката му: виждаше се, това бяха излишни думи, с които искаше той да прикрие страха си.

Ала смущението сред въстаниците не продължи много. Турците бяха изчезнали за малко по завоите надолу и когато се появиха отново, въстаниците ги посрещнаха с шеги:

— Нещо взеха да се позабавят; май нозете им започват да ги връщат назад. Ее, нема сега да ви посрещнем с пържени яйца и баници!

— Язък за кадъните им! Секи ще остави по три-четири вдовици.

— Не са били много бре! — каза някой отеднаж. Сега се виждаше цялата турска върволица: те не бяха повече от сто и петдесет души. Дигнали бяха и един голям зелен байрак, думкаха в далечината няколко тъпана, пискливо виеха и няколко зурли.

— Сега ще им надупчат тъпаните ония там, от скалата — чу се глас някъде по въстаническите окопи. Въстаниците следяха напрегнато движението на турците, но по-любопитна беше за тях изненадата, която готвеха на приближаващия се враг скритите зад скалите насреща техни другари.

Турците забелязаха отдалеко въстанишките позиции, повървяха колебливо още някое време и тия, които вървяха по-назад, побутваха по-предните, но после всички се спряха на пътя в гъста тълпа, само тъпаните задумкаха по-бързо и зурлите завиха по-рязко, сякаш напук някому.

— Хай пусти да останете! — изръмжа през зъби някой от въстаниците и гласът му се чу далеко по стихналите позиции.

— Ааа — проточи глас друг, — като се бехте затичали… А сега де! Зор, а? Тесно е тука, а? Ще изпотите коджа задниците си сега…

Турците като че ли чуха тия предизвикателни думи, неколцина от тях изскочиха напред, засвяткаха ножове и ятагани в ръцете им, полюшна се напред и големият зелен байрак. Една голяма група, може би половината от турците, като по даден знак се отдели от пътя и се втурна през реката чак до другия й бряг в подножието на височините, които се издигаха там. Заели по тоя начин цялата теснина, те тръпнаха напред. Зеленият байрак се раздипли цял, яростно задумкаха тъпаните, завиха зурлите. Нататък, по завоите на пътя, се показа вече и аскерът.

По въстаническите позиции стана още по-тихо. И пак тъй — като че ли въстаниците тук бяха само наблюдатели, които чакаха с притаен дъх да видят какво ще направят скритите им другари по скалите отсреща. Някой нетърпеливо извика:

— Ами какво правят, защо не стрелят още! Дясното крило на турската колона наближаваше подножията на стръмните скали, вече се изравняваше с тях, а отгоре не се чуваше ни един изстрел. Дори и Гьоре Павлев изпсува грубо и додаде:

— Измреха ли там сичките! Ей го и аскерът наближава.

Тогава неочаквано се чуха един след друг два взрива, оглушителни в тая теснина, и като ехо след тях — гъст пушъчен залп, който се проточи в бърза стрелба и не спря. Цялото дясно крило на турците на два пъти се люшна далеко назад, пречупи се и на отворилото се празно място в подножието на скалите останаха да лежат убити и ранени техни люде — виждаше се как двама от тях пропълзяха да настигнат другарите си. Сега думкаше само един от тъпаните, млъкнали бяха и пискливите зурли.

— Урааа! — надигна се вик откъм въстаническите окопи. Започна се стрелба и отсам, откъм окопите, и бързо се сгъсти, нямаше какво да се чака повече.

Настана бъркотия сред турците — нахвърлиха се те един до друг, един през друг, зад всеки камък и трънак, във всяка вдлъбнатина и дупка, но нямаше къде да се скрият. Откриха и те огън, но стрелбата им беше нестройна, припряна. Въстаниците се прицелваха и стреляха усърдно, без викове и песни — нямаше време за губене. Мнозина от турците започнаха да пълзят наназад по лакти и колена, изчезна някъде и знамето им, млъкнаха зурли и тъпани. Някои наскачаха и стреляха, като вървяха по няколко стъпки заднишком, наскачаха и други, които се обърнаха да бягат. Бързо се надигна цялата им дружина и всички се втурнаха надолу по пътя и реката.

— Уураа! — викнаха сега въстаниците и още повече зачестиха стрелбата си.

Мнозина от тях бяха мислили, че ще избият всичките турци, пък на опразненото място не се виждаха повече, от тридесетина трупа. Ала още не беше всичко свършено.

Едващо се бе обърнал башибозукът да бяга, откъм последния завой на пътя се зададе аскерът. Сред бързата стрелба на въстаниците чу се нататък войнишка тръба. Още от завоя войниците се пръснаха през пътя и реката, между стръмнините от двете им страни, та и те тръгнаха насам на гъста тълпа. Приближаваха се бавно, ала стремително, повлякоха със себе си и башибозука.