В този очевидно емоционален момент (пак според приятели от онова време) Лайфхелм-старши посреща незаконния си син с отворени обятия и му разказва историята на мъчителния си живот със свадливата съпруга и деспотичните й роднини. Класически синдром на амбициозен мъж с минимални дарби и огромни връзки. Но докторът твърди, че никога не е изоставял обичната си любовница и сина си. По време на тази продължителна и без съмнение пиянска изповед той разкрива един факт, който Щьосел-Лайфхелм никога досега не е знаел. Съпругата на баща му е еврейка. Това е достатъчно за седемнайсетгодишния младеж.

Обезправеното момче става баща на съсипания мъж.

От високоговорителите прокънтя съобщение на датски и Джоел си погледна часовника. Повториха го на немски. Слушаше напрегнато, едва долови няколко познати думи. „Хамбург — Кьолн — Бон“. Беше първото повикване за последния полет тази нощ до Бон през Хамбург. Полетът щеше да трае по-малко от два часа, а спирането в Хамбург се налагаше от пътуването на много бизнесмени, които искаха сутринта да са по работните си места. Конвърс беше маркирал багажа си направо за Бон, като си напомни да купи ръчна чанта, с която да смени тежкия черен кожен куфар. Здравият разум му подсказваше, че забавянията, които предизвикваше чакането на багажа в откритите зали, където всеки можеше да го види, не отговарят на изискването за бързо пътуване и криене от търсещи очи. Прибра досието на Ерих Лайфхелм в дипломатическото куфарче, затвори го и завъртя шифъра на ключалката. Стана от масата, излезе от кафенето и се запъти към изхода за самолета на „Луфтханза“.

По челото му беше избила пот, бумтенето в гърдите му се ускоряваше, докато ушите му писнаха като от свирката на чайник. Познаваше човека, седнал до него, но нямаше представа откъде. Грапавото, сякаш издялано от камък лице, дълбоките бръчки, които браздяха загорялата кожа, проницателните сиво-сини очи под дебели рошави вежди и кафявата, изпъстрена с бели кичури коса — познаваше го, но не се сещаше за името му, нямаше ключ към самоличността му.

Очакваше да види някакъв признак, че и мъжът го познава. Но такъв нямаше и усети, че неволно се взира в него с ъгълчето на очите си. Мъжът не реагира, вниманието му бе съсредоточено върху подвързана купчина печатни страници с шрифт по-едър от приетия за юридически документи. Може би, помисли Конвърс, човекът е полусляп и носи контактни лещи. Но дали нямаше и нещо друго? Не скрита слабост, а скрита връзка? Не беше ли го виждал в Париж? Дали мъжът до него също не беше в „Л’Еталон Блан“? Дали не беше част от постоянната група бивши военни в игралната зала… може да е стоял в ъгъла, незабележим в навалицата? Или на масата на Бертолдие, с гръб към Джоел, забелязан от американеца и поради това пратен да го проследи? „Наистина ли ме следи?“ — питаше се Конвърс, стиснал здраво куфарчето. Обърна глава с няколко сантиметра и заразглежда съседа си.

Внезапно мъжът вдигна поглед от напечатаните страници и го спря върху Джоел. Очите му бяха равнодушни, не изразяваха нито любопитство, нито раздразнение.

— Извинете — смутено рече Конвърс.

— Няма нищо… и защо не? — прозвуча странният лаконичен отговор. Произношението беше американско с подчертан тексаски акцент. Мъжът се върна към страниците, които четеше.

— Не се ли познаваме? — попита Джоел, неспособен да премълчи въпроса.

Мъжът отново вдигна очи.

— Не мисля — грубовато отвърна той и пак се върна към четивото си.

Конвърс се загледа през прозореца в черното небе. Червени светлинки се отразяваха в метала на крилете. Опита се разсеяно да изчисли курса на самолета, но пилотският му ум не работеше. Познаваше го, пък и това необичайно „Защо не?“ само го разтревожи допълнително. Дали не беше някакъв сигнал, някакво предупреждение? Както неговите думи към Жак-Луи Бертолдие бяха послужили като сигнал, като предупреждение, че генералът трябва да се свърже с него.

Гласът на стюардесата прекъсна мислите му.

— Хер Даулинг, присъствието ви на борда е истинско удоволствие за нас.

— Благодаря ти, миличка — грапавото лице се набръчка в блага усмивка. — Дай ми малко бърбън с лед и ще мога да ти върна комплимента.

— Разбира се, господине. Сигурно са ви го казвали толкова пъти, че вече ви е омръзнало, но вашият телевизионен сериал се ползва с огромен успех в Германия.

— Още веднъж благодаря, миличка, но сериалът не е мой. По екрана препускат и много млади кобилки.

Актьор. Дяволски актьор, помисли Джоел. Няма изненади, няма тревожни признаци. Само неканени съвпадения, и то повече въображаеми, отколкото истински.

— Прекалено скромен сте, хер Даулинг. Те са толкова еднакви, докато вие сте тъй мъжествен, тъй разбиращ.

— Разбиращ? Ще ви кажа нещо. Гледах миналата седмица един епизод в Кьолн, докато снимах сегашния си филм, и не разбрах нито една дума от репликите си.

Стюардесата се засмя.

— Бърбън с лед, нали, господине?

— Правилно, миличка.

Жената тръгна по пътеката към кухнята. Конвърс отново погледна актьора, преди да го заговори:

— Съжалявам. Трябваше да ви позная.

Даулинг обърна загорялото си лице, очите му пробягаха по лицето на Джоел и се спряха върху сключените му около дръжката на дипломатическото куфарче пръсти. Погледна го отново с весела усмивка.

— Вероятно щях да ви смутя, ако ви бях попитал откъде ме познавате. Не ми приличате на почитател на „Санта Фе“.

— „Санта Фе“?… А, да, сериалът.

Точно така, мислеше Конвърс. Едно от онези телевизионни явления, които благодарение на рейтинга и печалбите на телевизионната мрежа се появяваха по кориците на „Тайм“ и „Нюзуик“. Никога не беше го гледал.

— И естествено — продължи актьорът, — следите драматичните превратности в съдбата на властното семейство Рачет, собственици на най-големите земи на север от Санта Фе и на историческите Чимая Флатс, които са откраднали от обеднелите индианци.

— Кой? Какво?

Набръчканото лице на Даулинг отново се озари от усмивка.

— Само татко Рачет, приятелят на индианците, не знае за кражбата, въпреки че е обвиняван от червенокожите си братя. Виждате ли, синовете негодници на татко Рачет чули, че под Чимая има нефт, и извършили злодеянието.

Сега актьорът ми изглежда различен, помисли озадачен Конвърс. Дали не бяха думите му? Не, не думите, а гласът. Западният акцент до голяма степен бе изчезнал.

— Не знам за какво говорите, но звучите по-различно.

— Бре, да пукна! — каза Даулинг отново с тексаски акцент и се засмя. След това се върна към недиалектния си говор. — Пред вас стои ренегат — колежански преподавател по английски език и драматургия, който преди десетина години прати по дяволите старите си въжделения и тръгна да преследва една непрактична мечта. Това ме доведе до заемането на много смешни и не твърде почитани длъжности, но духът на музите се движи по неведоми пътища. Мой бивш студент, работещ като „продуцент-координатор“, макар никой да не знае какво значи това, ме забеляза в една масова сцена и ужасно се смути. Все пак ми даде няколко малки роли. Някои от тях дадоха резултат и след около две години изникна случайността, наречена „Санта Фе“. Тогава солидното име Калвин бе сменено с Кейлъб. „Повече подхожда на образа“, заявиха двама облечени от италиански дизайнери баровци, които не бяха виждали кон. Щура работа, нали?

— Съвсем — съгласи се Конвърс, докато стюардесата се връщаше по пътеката към тях.

— Щура или не — добави тихо Даулинг, — добрият стар фермер няма да стори зло никому. Искат татко Рачет и го получават.

— Вашият бърбън, господине — каза жената и подаде чаша на актьора.

— Ай, благодаря ти, миличка! Брей, брей, по-напета си от кобилките в сериала!

— Много сте любезен, господине.

— Можете ли да ми донесете едно уиски? — обади се и Джоел.

— Е, след като научихте за престъпленията ми, кажете: вие с какво си изкарвате хляба? — попита актьорът, когато стюардесата се отдалечи.