— Да, но като част от по-широко поле за дейност. Въздушни, земни, плавателни съдове, стараем се да покрием целия спектър. Всъщност отскоро се занимавам с това, но не в експертната, а в юридическата част.

— Разбирам — каза генералът, очевидно озадачен. — По работа ли сте в Париж?

Сега е моментът, реши Джоел. Най-важното беше да действа предпазливо. Думите, но най-вече очите, трябваше да кажат неизреченото.

— Не, тук съм да поема дъх. Пристигнах от Сан Франциско през Ню Йорк. Утре ще бъда в Бон за един-два дни, а след това заминавам за Тел Авив.

— Много уморителна програма.

— Опасявам се, че това не е всичко — отбеляза Конвърс полуусмихнат. — От Тел Авив има нощен полет за Йоханесбург.

— Бон, Тел Авив, Йоханесбург… — проговори тихо военният. — Твърде необичаен маршрут.

— Но според нас е продуктивен. Поне така се надяваме.

— Според нас?

— Аз и моят клиент, господин генерал. Моят нов клиент.

— Déraisonnable! — извика Матилон, смеейки се на нещо, което беше казал Любок, като очевидно се стараеше да подскаже на Джоел, че повече не може да държи нетърпеливия си клиент настрани от разговора.

Бертолдие обаче не сваляше очи от Конвърс.

— Къде е отседнал моят млад приятел и военен летец?

— Не чак толкова млад, господин генерал.

— Къде?

— В „Жорж V“. Апартамент двеста трийсет и пет.

— Прекрасен хотел.

— Свикнал съм да отсядам там. И предишната ми фирма ме настаняваше винаги в него.

— Настаняваше ли? Като в гарнизон? — попита Бертолдие с бегла усмивка.

— Изпуснах се, без да искам — обясни Джоел. — Но такива грешки говорят много.

— Да, наистина… А, гостите ми пристигнаха! — генералът протегна ръка. — За мен беше истинско удоволствие, мосю Саймън.

Последва бърза размяна на aurevoirs, придружена от кимания и кратки ръкостискания, след което Бертолдие се върна на масата си да поздрави новодошлите. Джоел благодари чрез Матилон на Любок за запознанството, а куцият летец вдигна ръце с дланите навън и Конвърс изпита определеното усещане, че току-що е бил покръстен. Безумният тристранен разговор се възобнови в бързо темпо и Джоел трябваше да вложи огромни усилия, за да се съсредоточи в него.

Беше постигнал напредък — това се четеше в очите на Бертолдие, които непрестанно се спираха върху него, докато оживеният разговор на двете съседни маси продължаваше. Генералът седеше вляво по диагонал от Конвърс и дори най-лекото завъртане на главите им ги поставяше лице в лице. На два пъти стана от масата. Първия път Джоел усети властния поглед, прикован върху него като слънчев лъч през лупа, който изгаряше кожата му. Изви глава само на два сантиметра и очите им се срещнаха, погледът на военния беше пронизващ, суров и озадачен. Вторият път беше след половин час, когато срещнаха погледи по инициатива на самия Конвърс. Любок и Матилон обсъждаха юридическата си стратегия и Джоел, сякаш притеглен от магнит, бавно обърна глава наляво и започна да наблюдава Бертолдие, който тихо и настойчиво обясняваше нещо на един от гостите си. Внезапно, като че ли чу глас от съседната маса, генералът врътна глава и погледна Конвърс. Очите му вече не бяха питащи, а студени като лед. След това точно толкова рязко в тях се появи топлинка, прославеният воин кимна и лекичко се усмихна.

Джоел седеше на мекия кожен стол до прозореца в слабо осветения хол. Единствената светлина идваше от настолната лампа на писалището. Гледаше ту към телефона до лампата, ту през прозореца към хаотичното улично движение на Париж. След това твърдо спря поглед върху телефона, както когато чакаше обаждане от юридически противник, когото чакаше да капитулира, сигурен, че рано или късно ще го направи. Беше само въпрос на време.

Но сега очакваше връзка, а не капитулация. Нямаше представа под каква форма щеше да се появи, но беше сигурен, че ще я дочака. Нямаше друг начин.

Наближаваше седем и половина, бяха минали четири часа, откак напусна „Л’Еталон Блан“ след последно, твърдо ръкостискане с Жак-Луи Бертолдие. Изразът в очите на генерала не можеше да се сбърка. Ако не друго, разсъждаваше Конвърс, Бертолдие трябваше поне да задоволи любопитството си.

Джоел бе успял да скрие името си на рецепцията с помощта на няколко уместно раздадени стофранкови банкноти. В дните на национално и финансово напрежение тази тактика не беше нещо нечувано, практикуваше се от години, дори когато напрежението още го нямаше. Бизнесмени, отсядащи в хотела, често предпочитаха да използват фалшиви имена по ред причини — от тайни преговори до любовни авантюрки, които не биваше да оставят следи. В случая с Конвърс употребата на името Саймън беше логична и дори крайно уважителна. Щом „Талбът, Брукс и Саймън“ желаеха всички връзки да се установят от името на един от старшите съдружници, кой би могъл да възрази? Но Джоел направи още една стъпка в заговора. Обясни, че след разговора си с Ню Йорк е бил инструктиран да не работи под собственото си име. Никой не знаеше, че е в Париж, и фирмата държеше това да остане тайна. Очевидно тези закъснели указания бяха причина за объркването на резервацията му, която и без това се оказа излишна. Не биваше да има плащания по сметка, сметката си плати в брой. Плащането в брой в Париж беше за предпочитане. Вечно закъсняващите банкови трансфери се бяха превърнали в национална система.

Нямаше значение дали някой вярва на тези глупости. Логиката беше налице, а банкнотите се оказаха достатъчно убедителни. Първоначалната му регистрационна карта беше скъсана и в картотеката на хотела беше сложена друга — на името на Х. Саймън. Постоянният му адрес беше плод на проблясък във въображението на Джоел — номерирана къща на номерирана улица в Чикаго, които вероятно не съществуваха. Ако някой потърсеше господин Конвърс, което бе малко вероятно, щеше да получи отговор, че той не е гост на хотела. Дори Рьоне Матилон нямаше да създава проблеми, защото Джоел беше категоричен. Тъй като нямаше повече работа в Париж, щеше да отлети за Лондон в шест часа и да прекара няколко дни с приятели, преди да се върне в Ню Йорк. Благодари сърдечно на Рьоне, като му каза, че опасенията на фирмата относно Бертолдие очевидно са безпочвени. По време на краткия им разговор споменал три ключови имена и всяко било посрещнато с безизразен поглед от страна на Бертолдие, който се извинил за лошата си памет.

— Не лъжеше — заяви Джоел.

— Че защо да лъже? — учуди се Матилон.

А аз лъжа, каза си наум Конвърс. А причината се нарича „Аквитания“.

Дочу тракане. Внезапно грубо металическо стържене, после още едно и още едно — някой отключваше вратата. Долиташе иззад отворената врата на спалнята. Джоел се наведе, без да става от стола, погледна си часовника, успокои дишането си и се отпусна. Беше часът, когато нощната камериерка оправяше леглото за лягане. Напрежението от очакваното обаждане и неговата значимост бяха опънали нервите му. Облегна се и отново впери очи в телефона. Кога щеше да звънне, щеше ли изобщо да звънне?

— Pardon, monsieur — заговори женски глас, придружен от леко почукване по рамката на отворената врата.

— Да? — Конвърс се извърна от мълчаливия телефон в очакване да види камериерката.

Това, което видя, го накара да ахне. Беше фигурата на Бертолдие, с изправена стойка и неподвижна ръбеста глава. Очите му бяха странна смесица от хладна оценка, снизхождение и стига да не бъркаше, следа от страх. Влезе през вратата и застана неподвижно. Когато проговори, гласът му звучеше като пропукване на леден блок.

— Бях на път за уговорена вечеря на четвъртия етаж, мосю Саймън, и случайно се сетих, че сте отседнал тъкмо в този хотел и ми дадохте номера на апартамента си. Преча ли?

— Разбира се, че не, господин генерал — Джоел бе скочил на крака.

— Очаквахте ли ме?

— Не по този начин.

— Но все пак ме очаквахте.

Джоел направи пауза.

— Да.

— Изпратихте и получихте сигнал, така ли?

Джоел отново помълча.