Чу се единичен пукот, последва тишина и мъжът отново вдигна ръка. Втори знак.

Двама други мъже с въжета се затичаха от прикритието в тревата към стената. Застанаха от двете страни на първия, завъртяха куките над главите си и ги метнаха нагоре. Въжетата се опънаха и те започнаха да се катерят. Джоел знаеше, че е негов ред, според плана трябваше да направи опит да се изкачи по въжето и беше твърдо решен да успее. Стана и се присъедини към останалите двама мъже, наети от Ребъл. Американският пилот, с когото беше разговарял, му посочи средното въже. Той се улови за него и започна мъчителното изкачване.

Възрастният Джони Реб и слабичкият, с професорски вид Джефри Ларсън щяха да използват въжетата само при крайна необходимост. Южнякът беше признал, че няма да успее, а рискът да пострада експертът по компютрите беше неприемлив.

С разтреперани от болка ръце и крака Конвърс изпълзя последните сантиметри до немеца на стената.

— Изтегли въжето! — нареди му той шепнешком със силен акцент. — Пусни го бавно от другата страна и обърни куката.

Джоел изпълни заповедта и за първи път видя вътрешността на странната крепост и униформения мъж, паднал мъртъв до стената. Невероятно точният изстрел беше отворил кървава рана в челото му. Когато луната се показа иззад облаците, видя в далечината редица водни ивици, прорязани от бетонни пристани, на които тъмнееха огромни машини, отдавна излезли от употреба. Реликви от едно пълно с насилие минало. В полукръг около пристаните, обърнати към морето, стояха пет ниски, бетонни, едноетажни постройки с малки прозорци. В първите две мъждукаше слаба светлина. Постройките бяха съединени с циментирани пътеки, на места с широки стъпала, защото централните структури бяха издигнати на по-високо място. Без съмнение навремето там са живели офицерите и командирите на огромните като китове съдове, които са порели дълбоките води на Атлантика, убийци в услуга на отвратителна кауза.

Точно под стената, където вече бяха преметнати въжетата, имаше други широки стъпала, които водеха нагоре към двете страни на нещо като платформа от бетон, издигната пред широк около седемдесет метра двор, който свършваше при задната част на постройките, обърнати към пристаните. Плац, помисли Джоел, и си представи строени и застанали мирно екипажи на подводници, получаващи заповеди и слушащи призивите на своите офицери, преди отново да се потопят в дълбините, за да убиват.

— След мен! — рече немецът, потупа Джоел по рамото, хвана се за въжето и се плъзна надолу към бетонната платформа. И четиримата се спуснаха един след друг. Конвърс се прехвърли през стената доста непрофесионално. Претърколи се през ръба, улови се за въжето и бързо се свлече на земята.

Двамата от лявата му страна беззвучно притичаха през платформата и надолу по стълбите към големите стоманени врати. Другите двама отдясно сякаш инстинктивно поеха по стъпалата от другата страна и клекнаха в сянката пред платформата с извадени оръжия. Конвърс последва немеца и бързо настигна мъжете при вратите, които изучаваха резетата, металните плочки и сложните ключалки с помощта на тънки като моливи фенерчета.

— Сложи фитил и взриви ключалката! — рече американецът. — Няма алармена инсталация.

— Сигурен ли си? — попита Джоел. — Доколкото разбрах, цялото място е минирано.

— Лъчите са включени — обясни другият пилот и посочи към двуметровите бетонни стени от всяка страна на плаца.

— Какви лъчи?

— Кръстосаните предпазващи лъчи.

— Което значи, че няма кучета — кимна немецът. — Keine Hunde. Sehr gut!

Четвъртият натъпка тампон от някакво подобно на памук вещество в механизма на ключалката и довърши работата си с ножа. След това извади от джоба си малък кръгъл инструмент, не по-голям от петдесетцентова монета, сложи още един пласт от веществото върху ключалката и натисна монетата отгоре.

— Отдръпнете се — нареди той.

Конвърс гледаше като хипнотизиран. Нямаше експлозия, нямаше детонация. Усети само силна топлина и видя синьо-бял пламък, който буквално стопи стоманата. Чу се серия от прещраквания и американецът бързо издърпа тройните резета. Отвори дясното крило и светна навън с фенерчето. След секунди Джони Реб и Джефри Ларсън се присъединиха към тях.

— Лъчи — повтори американецът на Ребъл. — Навсякъде по протежение на тези две стени — посочи той. — Виждаш ли ги?

— Да — отвърна южнякът. — Това значи, че ще започнат да стрелят по нас, колкото и тихо да се движим. Трябва да минем под тях. Добре, момчета, да попълзим — шестимата на вратата отидоха при двойката, клекнала пред платформата. Джони прошепна нещо на немеца и се обърна към Ларсън. — Искам да останеш тук, докато не ти дадем знак да се присъединиш към нас — погледна към Джоел. — Предполагам, че ти искаш да дойдеш.

— Няма да си правя труда да ти отговарям. Да вървим.

Един след друг, начело с немеца, вече по-богат с пет хиляди долара, седмината запълзяха по корем през стария плац. Едва смееха да дишат, панталоните им се разкъсаха, коленете и ръцете им се ожулиха от грубия напукан бетон. Немецът се отправи към разстоянието между постройки 2 и 3, броени от дясно на ляво. Там имаше циментирана пътека със стъпала от лявата страна. Достигна пространството между сградите и спря.

Внезапно щракна с пръсти, не много силно, но достатъчно високо. Всички замръзнаха по местата си под кръстосаните лъчи на алармената инсталация. Конвърс завъртя глава, без да я отлепя от земята, за да види какво става. Немецът беше клекнал в сянката на постройката. Появи се часовой с преметната на рамо пушка. Почувства нечие присъствие и бързо се огледа. Немецът изскочи от сянката, дългият му нож описа дъга към главата на часовоя. Джоел затвори очи, докато чу звука на рязко, последно издихание.

Продължиха напред. Един след друг членовете на групата стигнаха до пътеката. Конвърс беше потънал в пот. Погледна към редицата кейове и морето зад тях и закопня да се потопи във водата. Ребъл го докосна по лакътя да му подскаже да извади оръжието си, както беше направил самият той. Сега Джони Реб тръгна пръв. Изпълзя до предната част на постройка 2 и зави надясно. Клекна и тръгна към осветените прозорци. Щракна с пръсти и всяко движение замря, групата лежеше по очи. Вляво, по диагонал, до една от огромните машини, святкаха огънчета на цигари и се чуваха тихи мъжки гласове. Трима часовои с пушки.

Като по команда трима от наемниците на Ребъл, Конвърс не разбра точно кои, се откъснаха от групата и запълзяха в широка дъга към отсрещната страна на пристана. Приблизително сред минута и половина — най-дългите, които Джоел беше преживявал — през нощния морски бриз прозвучаха приглушени гърмежи. Последвалите ги звуци бяха почти недоловими, падащите тела бяха подхванати от ръце и положени на земята. Наемниците се върнаха и Джони Реб махна с ръка да продължат напред. Накараха Конвърс да остане последен, като го докосваха по рамото да не мърда и го задминаваха. Стигнаха до единствения осветен прозорец на постройка 2. Ребъл се изправи и внимателно проточи врат на сантиметри над рамката на прозореца. Обърна се и поклати глава. Групата продължи.

Добраха се до пространството между постройки 1 и 2. Всички предпазливо притичаха един по един, като клякаха, щом стигаха до ъгъла на постройката, и се втурваха напред. Беше ред на Джоел. Той застана на колене и се изправи.

— Horst? Bist das du?90 — извика дрезгав глас и от вратата нагоре по циментираната пътека излезе мъж.

Конвърс замръзна. Останалата част от групата беше вече далеч зад ъгъла на постройка 1, а звуците на Северно море, което се разбиваше в скалите, заглушаваха гласа на мъжа. Джоел се постара да не изпада в паника. Беше сам и ако се паникьосаше, можеше да провали операцията, да разруши комплекса на Шархьорн и да убие всички, включително и Конъл Фицпатрик, ако наистина беше там.

— Ja — чу се да казва той и свърна в сянката, дясната му ръка посегна към ловджийския нож. Не можеше да се довери на пистолета в тази тъмнина.