В това се криеше слабостта на генералската стратегия: преди да избухне насилието, трябваше да има силно брожение. То изискваше тълпи от недоволни хора, обикновени хора, които да бъдат доведени до изстъпления, но за да се случи това, най-напред трябваше да излязат тълпите. И сега народното недоволство щеше да е признакът, преизподнята, но къде? Кога? И какво можеше да направи той, какви действия имаше възможност да предприеме, без да бъде забелязан от информаторите на Делавейн? Беше работодател и приятел на Джоел Конвърс, „убиеца психопат“, създаден от генералите. Трябваше да допусне, че е под наблюдение и че най-дребният му публичен акт е преценяван и ако изглежда подозрителен, с него е свършено. Животът му не беше важен. В известен смисъл се намираше в капан, както вече му се беше случвало — на него и на много други — на плажовете на Анцио по време на Втората световна война. Бяха осъзнали, че дюните им дават известна сигурност и че ако се покажат, ще се изправят срещу картечен огън. Но знаеха също, че ако останат там, няма да постигнат нищо.
Обратно на това, което беше казал на Питър Стоун, знаеше с кого трябва да се срещне — не с един, а с трима души. Президентът, председателят на Камарата и главният прокурор. Не си струваше да търси по-ниското равнище, а за предпочитане бе да се срещне с тримата едновременно. Трябваше да се срещне с тях и тук именно се криеше дилемата му, тук бе заложен капанът. Човек не може току-така да вдигне телефона и да си определи среща с такива хора. Имаше процедури, формалности и проверки на основателността на искането. Хора с техните отговорности не можеха да си губят времето. Капанът. В момента, в който споменеше името си, щеше да се разчуе. След няколко часа, ако не и минути, щеше да го научи и самият Делавейн.
Въпреки безкористните и твърде съмнителни твърдения на Джоел пред Питър Стоун не му беше лесно да се добере до влиятелни фигури от управлението. Не можеше и безпроблемно да накара някой съдия да издаде решение за закрит процес и като с магическа пръчка юридически да гарантира извънредна охрана на всички тези хора, без да бъде информиран целият апарат на службите за сигурност защо тази охрана бе от жизненоважно значение. Смешно! Такива заповеди бяха логични по отношение на някой заплашван свидетел преди съдебен процес, а дори и след него, но трудно можеше да се приложи към Белия дом, Конгреса или Департамента на правосъдието. Джоел беше направил юридическа маневра, беше я раздул невероятно и я беше пуснал в орбита, умишлено, разбира се. Стоун и колегите му бяха дали показания под клетва.
И все пак, мислеше Саймън, в неуместните преувеличения на Конвърс има някаква странна логика. Не в смисъла, който си представяше Джоел, а по отношение на начина, по който можеше да се свърже с тези хора. „Един съд, един съдия…“, беше казал Конвърс на Стоун. Това бе логиката, останалото беше безсмислено. Върховният съд, някой съдия от Върховния съд. Не искане от Нейтън Саймън, който подлежеше на щателна проверка, а нетърпящо отлагане съобщение до президента от изтъкнат съдия от Върховния съд! Никой не би се осмелил да задава въпроси на такъв човек, ако обявеше, че проблемът ще се решава на четири очи. Президентите с пълно основание отделяха много повече внимание на Върховния съд, отколкото на Конгреса. Конгресът беше политическо бойно поле, а съдът — арена на морални оценки. Нейтън Саймън знаеше на кого да се обади и с кого да иска среща — със съдия, наближаващ осемдесетте години. Съдът беше във ваканция, от октомври ги делеше цял месец. Съдията беше някъде в Нова Англия и Нейтън имаше в службата си домашния му телефон.
Нейтън примигна и вдигна ръка да засенчи очите си. За секунда огненото кълбо на ранното слънце хвърли ослепителен лъч през геометричния лабиринт от стъкло и стомана от другата страна на парка и надникна през прозореца му, преди да се скрие зад далечен небостъргач. И внезапно, в краткия миг на слепота, видя отговора на ужасните въпроси къде и кога щяха да започнат безредиците, които да послужат за прелюдия към изблиците на насилие. Из цяла Европа, Канада и САЩ се готвеше международно запланувана седмица на антиядрени протести. Милиони загрижени хора щяха да се уловят за ръце и да блокират движението по улиците на най-големите градове и столици, за да се чуе гласът им. По паркове, площади и пред правителствени сгради щяха да се провеждат митинги. Политици и държавници, както винаги печелещи от такива събирания, бяха обещали да говорят пред тълпите навсякъде — в Париж и Бон, в Рим и Мадрид, в Брюксел и Лондон, Торонто, Отава, Ню Йорк и Вашингтон. И пак както винаги и искрените защитници, и позиращите лицемери в политиката щяха да търсят вината за липсата на напредък в контрола над въоръжаването у лошите си противници, а не в собствената си некадърност. Убедените и симулантите щяха да вървят ръка за ръка по множество подиуми, без да са сигурни в истинските помисли на колегите си.
Навсякъде тълпите щяха да изразяват дълбоко изповядвани и напълно различни мнения — поддръжниците на всеобщото ограничаване на въоръжаването щяха да бъдат подигравани от вярващите в чистата сила, чийто глас положително щеше да се чуе. Никой не си въобразяваше, че ще мине без инциденти, и все пак докъде можеха да стигнат тези дребни сблъсъци, ако самите инциденти станеха масови? Групи от терористи фанатици, анонимно финансирани, убедени в мисията си, щяха да се смесят с хората и да започнат да внасят безредие, нямащо нищо общо с протестите, и да създадат предварителен хаос, защото тълпите не са от тяхното тесто или не споделят възгледите им. Навсякъде тълпи. Орди от хора, които можеха за секунда да бъдат подлудени от внезапното насилие. Това щеше да е прелюдията. Навсякъде.
Демонстрациите трябваше да започнат след три дни.
Питър Стоун вървеше по широката пътека към езерото зад Г-образната къща някъде в Долен Ню Хемпшър. Не знаеше къде точно, знаеше само, че е на двайсет минути път от летището. Започваше да се здрачава, настъпваше краят на един ден, пълен с изненади, но очевидно не и краят на изненадите. Преди десет часа се беше обадил на швейцарските авиолинии от стаята си в „Алгонкин“ да разбере дали полетът от Женева е навреме. Казаха му, че ще кацне трийсет и четири минути по-рано и като се вземат предвид формалностите след приземяването, пътниците ще излязат с половин час по-рано. Това беше първата и най-несъществена изненада. Но втората не беше такава. Пристигна на летище „Кенеди“ малко преди два часа и след няколко минути чу повикване по високоговорителя за „господин Лакланд“ — името, което беше дал на Нейтън Саймън.
— Качете се на самолета до Манчестър в щата Ню Хемпшър — нареди му адвокатът. — Имате резервация за самолета в три и петнайсет на името Лакланд. Ще успеете ли?
— Няма проблеми. Полетът от Женева е подранил. От „Ла Гуардия“ ли излита?
— Да. В Манчестър ще ви посрещне червенокос мъж. Дал съм му вашето описание. Ще се видим към пет и половина.
Манчестър, Ню Хемпшър? Стоун беше толкова сигурен, че Саймън ще му каже да лети за Вашингтон, че дори не беше взел четка за зъби.
Изненада номер три се оказа куриерът от Женева. Висока, слаба, глътнала бастун англичанка с лице от безцветен гранит и най-необщителния поглед, който беше виждал извън площад „Дзержински“. Срещнаха се според уговорката във фоайето на швейцарските авиолинии „Суисеър“. Носеше в лявата си ръка списание „Икономист“. След като разгледа обратната страна на картата му от ЦРУ с изтекъл срок, тя му връчи куфарчето и с висок фалцет направи следното изявление: „Не харесвам Ню Йорк, никога не съм го харесвала. Не обичам и да летя, но всички бяха толкова мили. Уредиха ми връщане със следващия самолет в Женева. Липсват ми моите планини. Те имат нужда от мен и аз се старая да им се отдам изцяло.“
След това неразбираемо изявление се усмихна бегло и с леко несигурна походка тръгна към ескалатора. Едва тогава Стоун започна да разбира. Очите на жената не издаваха състоянието й, но личността й като цяло — да. Беше пияна, дори мъртвопияна, явно преодоляваше страха си от летенето с помощта на течен окуражител. Странен куриер е избрал Конвърс, помисли Стоун, но моментално промени мнението си. Кой би изглеждал по-малко подозрителен?
