Беше й казал, че „толкова“ я обича. Любов ли беше или нужда от опора? Беше му отвърнала с думите „мили“, не, беше казала много повече, беше много по-конкретна. Беше казала „мили, единствен мой“. Дали този отговор беше рожба единствено на паниката й?

Няма нищо по-лошо от неизвестността, мислеше Джоел, докато разчиташе в светлината на фаровете надписите по пътя. Караше вече седем часа без прекъсване, след като в град Хаген си купи карта, докато пълнеше резервоара. Седем часа, а според картата още беше далече от граничния пункт, който беше избрал. Причината бе в незнанието му, в липсата на информация дали колата на Хермионе Гайнер е обект на издирване през първите часове, след като напусна Оснабрюк. В момента несъмнено я търсеха официално от полицията, но в началото на пътуването можеше да си спести няколко часа по магистралите, които не се осмели да използва, в случай че „Аквитания“ се е втурнала към къщата на Гайнер след разговора му с Вал. Пътуваше по криволичещи второстепенни пътища, пилотският му поглед не изпускаше слънцето и неотменно следваше южната посока, докато стигна Хаген. С напредване на времето второстепенните пътища станаха неизбежни. Хермионе Гайнер и откачената й банда вече се бяха оплакали в полицията за откраднатата кола. Джоел нямаше представа дали щяха да успеят да убедят полицаите, че лелята на Валери е ощетената страна, но открадната кола си е открадната, независимо дали я кара свети Франциск Асизки или Джак Изкормвача. Трябваше да остане на второстепенните пътища.

Мина през Лененщат и Крайцтал, при Бендорф прекоси Рейн и по западния бряг стигна до Кобленц, Обервезел и Бинген, зави на юг към Нойщат, на изток към Шпрайер и отново към Рейн. Пое пак на юг през граничните градове на Елзас и Лотарингия и се озова в Кел. Там смяташе да се прехвърли във Франция. Решението му се основаваше на факта, че преди няколко години Джон Брукс го изпрати в Страсбург, френския град отвъд реката, на някакви извънредно скучни преговори, в резултат на които Джоел се разходи из града и излезе с кола извън него. Остана очарован от природните красоти. Няколко пъти пропътува с лодка нагоре-надолу по Рейн и сега се сети за фериботите, които кръстосваха реката между кейовете на Германия и Франция. И най-вече си спомни за тълпите в Страсбург. Тълпите винаги му бяха помагали, а сега особено се нуждаеше от тях.

Оставаха му още три-четири часа път, но трябваше да спре и да подремне. Беше крайно изтощен, не помнеше откога не е спал. А пред него бяха Шамони и Вал. Беше й казал, че я обича. След толкова години успя да го изрече и усещаше невероятна лекота. „Мили, единствен мой.“ Дали беше искрена? Или просто го подкрепяше?

„Аквитания“! Не мисли за нищо друго и влез във Франция!

Полетът от Лос Анжелис до Париж над Северния полюс мина без сътресения. Осветените от луната ледени пейзажи на най-северната част на света бяха хипнотично спокойни и навяваха мисълта за вечна безкрайност. Всичко друго изглеждаше без значение за Вал, когато гледаше надолу от стратосферата. Но спокойствието не можеше да продължи вечно и самолетът кацна в Париж.

— По работа или за почивка идвате в Париж, мадам? — попита служителят на контролно-пропусквателния пункт, като взе паспорта и въведе името й в компютъра.

— Un peu de l’un et de l’autre.

— Vous parlez français?

— C’est ma langue préférée. Mes parents étaient parisiens83 — обясни Вал и продължи на френски: — Художничка съм и ще преговарям с някои галерии. Естествено, ще искам и да попътувам… — спря, защото забеляза, че очите на служителя се вдигнаха от монитора и започнаха да я изучават. — Какво има? — попита тя.

— Нищо тревожно, мадам — отвърна той, вдигна телефона и тихо каза няколко думи, които тя не можа да долови поради шума в голямата зала на митницата. — Един човек желае да разговаря с вас.

— Това за мен е извънредно тревожно — възрази уплашена Вал. — Пътувам под друго име поради основателни причини, които, предполагам, компютърът ви е разкрил, и не желая да ставам обект на непристойни разпити от страна на пресата! Казала съм всичко, което съм имала да казвам. Моля ви, свържете ме с американското посолство.

— Няма нужда, мадам — рече мъжът и затвори телефона. — Не става въпрос за разпит и никой от пресата няма да разбере, че сте в Париж, освен ако сама не им кажете. А и в компютъра ми няма нищо освен името, номера на паспорта ви и една молба.

Втори униформен служител забързано влезе в оградения коридор откъм близък кабинет и вежливо й се поклони.

— Моля ви, мадам, последвайте ме — заговори на английски той, очевидно забелязал страха и колебанието в очите й. — Разбира се, можете да откажете, тъй като това не е официално искане, но се надявам, че няма да го сторите. Просто правя услуга на един приятел.

— Кой сте вие?

— Главен имиграционен инспектор, мадам.

— А кой иска да говори с мен?

— Той сам ще реши дали да ви го каже. Но ме е упълномощил да спомена друго име. Матилон. Заяви, че сте били стари приятели.

— Матилон?

— Ще бъдете ли така любезна да изчакате в кабинета ми? Лично ще се погрижа за багажа ви.

— Това е багажът ми — отговори Вал, замислена кой ли би споменал името на Рьоне. — Искам наблизо да стои полицай и да наблюдава разговора през стъклена врата.

— Pourquoi?… Защо, мадам?

— Une mésure de sыrété — отвърна Валери.

— Qui, bien sur, mais ce n’est pas nécessaire.

— J’insiste ou je pars.

— D’accord84.

Обясниха й, че човекът, който желае да разговаря с нея, е на път към летище „Шарл дьо Гол“ от центъра и това ще му отнеме около трийсет и пет минути. Докато чакаше, й поднесоха сандвич и чашка калвадос. Мъжът отвори вратата на кабинета. Излизаше от средната си възраст и дрехите му бяха намачкани, сякаш външният вид вече беше без значение. Лицето му бе набръчкано колкото от възрастта, толкова и от изтощение. Заговори с уморен, но делови глас.

— Ще ви отнема само няколко минути, мадам. Сигурен съм, че бързате да стигнете някъде и да се видите с някои хора.

— Както вече обясних — започна Вал, твърдо втренчена във французина, — идвам в Париж да преговарям с някои галерии…

— Това не ме засяга — прекъсна я той и вдигна ръце. — Извинете, но не искам да слушам. Не искам да чуя нищо освен това, което сама пожелаете да ми кажете, след като ме изслушате.

— Защо използвахте името на Матилон?

— Вместо представяне. Били сте приятели. Мога ли да се върна към събитията преди убийството на мосю Матилон?

— На всяка цена.

— Името ми е Прюдом. Работя в „Сюрте“. Преди няколко седмици тук, в Париж, в една болница умря човек. Говори се, че бившият ви съпруг, мосю Конвърс, е отговорен за смъртта му.

— Знам.

— Но това е невъзможно — спокойно рече французинът, седна и извади цигара. — Не се бойте, този кабинет не се подслушва. Ние с главния инспектор сме приятели от времето на Съпротивата.

— Онзи човек е умрял след жестоко сбиване с бившия ми съпруг — предпазливо рече Валери. — Прочетох го във вестниците, чух го по радиото. А вие твърдите, че той не е отговорен за смъртта му. Как така?

— Човекът наистина е умрял в болницата, бил е убит. Между два и петнайсет и два и четирийсет и пет през нощта. По това време съпругът ви е бил в самолета от Копенхаген за Хамбург. Установено е.

— Сигурен ли сте?

— Информацията ми е неофициална, мадам. Отстраниха ме от следствието и на мое място сложиха човек с малък опит в полицията, бивш военен, и то от Чуждестранния легион. Аз бях пренасочен към „по-важни задачи“. Започнах да задавам въпроси. Няма да ви отегчавам с подробности, но човекът в болницата е умрял от белодробна недостатъчност, внезапна травма, несвързана с раните му. Задушил се е. Но в официалния доклад това го няма, махнато е.