Конвърс плати на таксито и изкачи ниските бели стъпала с куфар и дипломатическо куфарче в ръка. Костас Ласкарис доста се различаваше от представата, която Джоел си беше създал от разговора по телефона. Беше приятен, оплешивяващ, към шейсетгодишен мъж с топли, тъмни очи и сравнително добър, но не съвършен английски. Посочи на Конвърс стола срещу срещу себе си и заговори доста по-меко, отколкото по телефона.

— Извинявам се за забележката си относно господин Холидей, която може би ви се е сторила коравосърдечна. При все това наистина е голямо нещастие и не знам как иначе да се изразя. Наистина е трудно да страдам за човек, когото никога не съм познавал.

— Аз реагирах прибързано. Моля да ме извините.

— Много сте любезен, но се опасявам, че не мога да заобиколя уговорката, направена от господин Холидей и неговия съдружник на Миконос. Бихте ли ми дал паспорта и писмото?

— Кой е той? — попита Джоел, докато бъркаше в джоба на сакото за паспорта си. В него беше сгънато писмото. — Имам предвид съдружника.

— Господине, вие сте адвокат и не може да не знаете, че няма да получите тази информация, докато не отстраним пречките.

— Естествено, просто реших да опитам.

Ласкарис вдигна слушалката и натисна едно копче. Заговори на гръцки и очевидно извика някого. След секунди вратата се отвори и влезе главозамайваща тъмнокоса жена с бронзов тен. Тръгна грациозно към писалището. Вдигна сведените си очи и хвърли поглед към Джоел, който усети, че банкерът го наблюдава внимателно. Трябваше най-дребен знак от страна на Конвърс, само да погледне Ласкарис — и запознанството щеше да стане, мълчаливо щеше да се постигне разбирателство и една доста важна информация щеше да постъпи в досиетата на банкера. Джоел не направи този знак, не искаше да става обект на подобни изводи. Не стига, че получаваше половин милион долара само за едно кимване с глава, оставаше да се полакоми и за премията. Това нямаше да е признак за стабилност, а за нещо съвсем друго.

Следващите десет минути минаха в общ разговор за полети, митници и всеобщото влошаване на условията при пътуване. След това паспортът и писмото бяха върнати, този път не от главозамайващата тъмнокоса жена, а от младо русо момче с балетна походка и външност на Адонис. Приятният Ласкарис не пропускаше нито една възможност и беше готов да предостави на богатия си посетител избор в зависимост от вкусовете му.

Конвърс погледна Ласкарис и се усмихна. Усмивката му прерасна в тих смях. Ласкарис сви рамене и освободи момчето.

— Аз съм главен директор на нашия клон, господине — заяви той, когато вратата се затвори, — но не определям цялостната политика на банката. В края на краищата намираме се на Миконос.

— През който минават много пари — добави Джоел. — На кой от двамата смятахте, че ще се спра?

— На нито единия — отговори Ласкарис и поклати глава. — Точно както и стана. В противен случай трябваше да сте глупак, а не ми се виждате такъв. Освен че съм главен директор, имам и много точен усет за хората.

— Затова ли ви избраха за посредник?

— Не, причината е друга. Аз съм приятел на тукашния съдружник на господин Холидей. Името му е Бийл. Доктор Едуард Бийл… Виждате, че всичко е наред.

— Доктор ли? — попита Конвърс, като се пресегна към писалището и прибра паспорта и писмото. — Значи е лекар?

— Не, не е доктор по медицина — обясни Ласкарис. — Той е учен, пенсиониран професор по история от САЩ. Има прилична пенсия и преди няколко месеца се премести тук от Родос. Много интересен човек, изключително ерудиран. Аз се грижа за финансовите му въпроси, с които не може да се справя сам. — Банкерът отново се усмихна и сви рамене.

— Радвам се, че е такъв човек — отбеляза Джоел. — Имаме да говорим за много неща.

— Е, това не е моя работа, господине. Да се заемем ли с разпределението на сумата? Как и къде искате да я получите?

— Голямата част да е в брой. В Женева си купих пояс за пари със сензорно устройство. Батериите му имат гаранция една година. Ако ми го свалят насила, започва да вие сирена, която спуква тъпанчетата. Искам ги в американска валута — както тези, които ще взема, така и другите.

— Тези пояси вършат работа, но не и ако сте в безсъзнание. Или ако няма кой да чуе сирената. Да ви предложа ли пътнически чекове?

— Вероятно ще сте прав, но предпочитам в брой. Може да се наложи да не оставям подписа си тук и там.

— Както желаете. В какви деноминации да са тези, които ще вземете със себе си? — попита Ласкарис с насочен към тефтера молив. — И къде бихте желали да преведем остатъка?

— Възможно ли е — бавно заговори Конвърс — да открия сметки не на мое име, но само аз да имам достъп до тях?

— Разбира се, господине. Честно казано, това е честа практика на Миконос, както и на Крит, Родос, в Атина, Истанбул и голяма част от Европа. Телеграфически се изпраща вашето описание заедно с образци от почерка ви и друго име или цифри. Един мой познат използваше детски стихчета. След това се сравняват. Разбира се, трябва да използвате банка със съответна апаратура.

— Разбира се. Назовете ми няколко такива.

— Къде?

— В Лондон, Париж, Бон, може би и в Тел Авив — отвърна Джоел, като си припомни думите на Холидей.

— В Бон е най-трудно, там са толкова неповратливи. Един грешен апостроф, и веднага викат полиция. В Тел Авив е просто, парите се въртят безкрайно в спирала като Кнесета им. Лондон и Париж са стандартни и лакомията им е всепоглъщаща. Ще ви искат огромни такси за преводи в други банки, защото знаят, че няма да вдигнете шум около тайните си сметки. Напълно почтено, користолюбиво кожодерство.

— Май знаете всичко за банките?

— Имам опит, господине. Е, как ще разпределим сумата?

— Искам сто хиляди за себе си в банкноти не по-големи от петстотин долара. Можете да разделите остатъка и да ми обясните как да тегля парите, ако имам нужда.

— Не е никак трудно. Трябва да започнем да пишем имена, цифри или детски стихчета.

— Цифри — отсече Конвърс. — Аз съм адвокат. Имената и детските стихчета са категории, за които не искам да мисля в момента.

— Както желаете — заяви гъркът и посегна към тефтера. — Това е телефонът на доктор Бийл. Като свършим, ще можете да му се обадите. А може и да не му се обаждате. Това не е моя работа.

Доктор Едуард Бийл, жител на Миконос, говореше по телефона бавно, с премерени думи. Обмислена реч на учен. Нищо не биваше да става прибързано, всичко трябваше да се обмисли.

— На около седем километра от пристанището има един плаж с повече скали, отколкото пясък, който нощем е пуст. Отидете пеша до него. Тръгнете по крайбрежния път в западна посока, докато видите светлините на няколко шамандури. Застанете до водата. Аз ще ви намеря.

Нощните облаци се носеха по небето, гонени от високия вятър. Луната често надничаше зад тях и спорадично осветяваше пустия малък плаж, където беше срещата. Далече навътре в морето червените лампички на четири шамандури подскачаха по вълните. Джоел се изкатери на скалите и се спусна по мекия пясък към водата. Запали цигара, защото реши, че пламъчето ще оповести присъствието му. Така и стана. След няколко секунди от мрака зад него се чу глас, но поздравът беше съвсем необичаен за възрастен, уважаван учен.

— Стой на място и не мърдай! — беше първата команда, изречена властно. — Сложете цигарата в устата и дръпнете, след това вдигнете ръце и ги дръжте протегнати пред себе си… Добре. Сега пушете, искам да видя дима.

— Господи, задушавам се! — извика Джоел, кашляйки. Океанският бриз върна дима в лицето и му залютя на очите. Внезапно усети острите и бързи движения на ръка, която потупваше дрехите му. — Какво правите? — кресна той и без да иска, изплю цигарата.

— Не носите оръжие — установи гласът.

— Разбира се, че не нося!

— А аз нося. Можете да свалите ръцете си и да се обърнете.

Конвърс се завъртя, като продължаваше да кашля и да търка насълзените си очи.