Когато излязоха, утринното слънце тъкмо огряваше горните етажи на околните сгради и Фарел свърна наляво по Виа Омбрелари — тясна калдъръмена уличка без тротоари, оградена от кооперации с по някой бар, ресторант или аптека на партера. Насреща се зададе свещеник. Пред един ресторант двама мъже шумно товареха в камионетката си каси с празни бутилки от вино и минерална вода.

— За смъртта на брат си сте узнали от своя съдружник мистър Байрън Уилис.

— Да…

Значи Фарел знаеше дори и това. Също като Роскани и Пио се мъчеше да го сплаши, да го изкара от равновесие, да му покаже, че въпреки всичко остава под подозрение. Хари знаеше, че е невинен, но това не променяше нищо. Като юрист отлично познаваше многовековната история на стотици затвори, тъмници и дори галери, претъпкани с невинни мъже и жени, осъдени за далеч по-дребни престъпления от онова, което обсъждаха тук. Това го изпълваше със страх, дори с ужас. Знаеше, че му личи. А най-много го дразнеше, че Фарел съзнателно и целенасочено се е ровил в личния му живот. Тази целенасоченост даваше на ватиканския полицай допълнителна власт — чрез нея той посягаше право в душата на Хари и му показваше, че няма къде да бяга.

Именно тревогата за общественото мнение продиктува първите му действия вчера, след като се раздели с Пио. Още щом влезе в хотелската стая, той набра домашния номер на Байрън Уилис в Бел Еър. След дълго обсъждане двамата взеха решение да държат всичко в сянка — буквално по същите причини, които току-що бе изброил Фарел. Единодушно смятаха, че колкото и да е трагично, вече не могат да върнат Дани и след като властите засега премълчават въпроса за неговото участие в убийството на кардинал Парма, най-добре ще е да запазят това положение. И за тях, и за компанията бе напълно излишен рискът някой да злоупотреби с положението на Хари и имената на неговите клиенти. Особено в днешно време, когато медиите като че стояха над всяка власт.

— Знаеше ли мистър Уилис, че отец Даниъл се е свързал с вас?

— Да… казах му, когато ми съобщи какво се е случило.

— Споделихте ли какво е казал брат ви?

— Донякъде… Почти всичко… Каквото и да съм казал, има го в протоколите от вчерашния ми разпит в полицията. — Хари усети гнева си отново да се надига. — Какво значение има?

— Откога се познавате с мистър Уилис?

— От десет-единайсет години. Той ми помогна да навляза в бизнеса. Защо?

— Той е ваш близък приятел.

— Да, струва ми се…

— Най-близкият.

— Вероятно.

— Което значи, че бихте му доверили неща, които не казвате другиму.

— Накъде биете?

Сиво-зеленият поглед на Фарел се впи в очите му. Сетне полицаят извърна глава и продължи напред. Бавно, уверено. Хари нямаше представа накъде вървят и защо. Питаше се дали изобщо имат някаква цел, или просто Фарел е избрал този начин да проведе разпита.

От пресечката зад тях изпълзя син форд, проследи ги бавно, после отби наблизо и спря. Никой не излезе. Хари се озърна към Фарел. Не личеше да е забелязал колата.

— Значи не сте разговаряли с брат си?

— Не.

Двамата товарачи привършиха с касите и камионетката им потегли. Зад нея беше паркиран тъмносив фиат. Двама души седяха на предната седалка. Хари се озърна. Другата кола още стоеше до тротоара. Уличката не беше дълга. Ако онези в колата бяха хора на Фарел, значи блокираха пътищата за бягство.

— А съобщението на телефонния секретар… изтрихте го, така ли?

— Нямаше да го сторя, ако знаех какво ме чака.

Изведнъж Фарел спря. Бяха почти до сивия фиат и Хари видя, че мъжете на предната седалка ги наблюдават. Онзи зад волана беше млад и нетърпеливо протягаше шия напред, сякаш се надяваше нещо да стане.

Фарел бавно се усмихна, после размаха ръка към една четириетажна сграда с мръсна и олющена мазилка.

— Имам чувството, че не знаете къде се намираме, мистър Адисън.

— А трябва ли?

— Виа Омбрелари сто двайсет и седем… не ви ли звучи познато?

Хари огледа улицата. Синият форд беше на същото място. Той отново се завъртя към Фарел.

— Не, не ми е познато.

— В тази сграда живееше брат ви.

Апартаментът на Дани беше на партера — малък и обзаведен спартански. В тесния хол с изглед към задното дворче имаше кресло, неголямо писалище, лампион и библиотечка. Всички мебели изглеждаха купени от битпазар. Дори книгите бяха оръфани — предимно стари трудове по история на католицизма със заглавия като: „Последните дни на папския Рим, 1850-1870“, „Plenarii Concilii Baltimorensis Tertii“2, „Църквата в християнската Римска империя“.

Спалнята беше още по-скромна — тясна кушетка с изпънато одеяло, лампа и телефон върху малкия скрин, който служеше вместо нощно шкафче. На една-единствена закачалка висеше типичен костюм на свещеник — черна риза, черни панталони и черно сако. Освен това имаше джинси, карирана риза, протрит сив анцуг и чифт стари маратонки. Скринът съдържаше бяла якичка, няколко комплекта захабено бельо, три чифта чорапи, сгънат пуловер и две тениски, едната с емблемата на колежа в Провидънс.

— Всичко е както при тръгването му за Асизи — тихо каза Фарел.

— Къде бяха патроните?

Фарел го поведе към банята и отвори вратата на един стар шкаф. Вътре имаше няколко чекмеджета, всички с разбити ключалки — навярно от полицията.

— В най-долното чекмедже. В дъното, зад руло тоалетна хартия.

Хари погледа, после се завъртя и бавно мина през спалнята към хола. Едва сега забеляза котлона върху библиотечката. До него имаше буркан нес кафе и самотна чаша с лъжичка в нея. Това бе всичко. Нито кухня, нито печка, нито хладилник. Такава квартира би наел първокурсник в Харвард, който няма пукнат грош и разчита единствено на стипендията.

— Гласът му…

Хари се обърна. Фарел стоеше на прага на спалнята и го гледаше. Бръснатата му глава сякаш изведнъж бе станала прекомерно голяма за тялото.

— Гласът на брат ви от записа. Казахте, че ви се сторил изплашен.

— Да.

— Като че се е боял за живота си?

— Да.

— Спомена ли някакви имена? Общи познати. Роднини. Приятели.

— Не, никакви имена.

— Помислете внимателно, мистър Адисън. Отдавна не сте се чували с брат си. Бил е разстроен. — Продължавайки да говори, Фарел пристъпи към него. — Хората често забравят едно или друго, когато са развълнувани.

— Ако бе споменал имена, щях да ги кажа на италианската полиция.

— Каза ли защо отива в Асизи?

— Изобщо не спомена за Асизи.

— А някой друг град? — настоя Фарел. — Място, където е ходил или смята да иде.

— Не.

— Дати? Някакъв ден. Важен час.

— Не — повтори Хари. — Нито дати, нито час. Нищо такова.

Очите на Фарел отново се впиха в него.

— Значи сте абсолютно сигурен, мистър Адисън…

— Да, абсолютно сигурен.

Рязко почукване привлече вниманието им. Вратата се отвори и вътре влезе шофьорът на сивия фиат — Пилгер, както го нарече Фарел. Оказа се по-млад, отколкото изглеждаше в колата, с гладко бебешко лице, по което едва набождаше мъх. След него вървеше свещеник. Също тъй млад, вероятно под трийсет, висок, с къдрава тъмна коса и черни очи зад очила с черни рамки.

Фарел заговори на италиански. Размениха няколко думи и Фарел се обърна към Хари.

— Това е отец Бардони, мистър Адисън. Той работи за кардинал Маршано. Познавал е брат ви.

— Знам малко английски — тихо каза отец Бардони и се усмихна. — Позволете ми да изразя най-дълбоки съболезнования…

— Благодаря — кимна Хари с искрена благодарност. За пръв път някой споменаваше Дани, без да го свързва с убийството.

— Отец Бардони идва от погребалното бюро, където се пазят останките на брат ви — каза Фарел. — В момента издават необходимите документи. Утре ще можете да ги подпишете. Отец Бардони ще ви придружи до бюрото. А вдругиден сутринта до аерогарата. Имате резервирано място в първа класа. Останките на отец Даниъл ще пътуват със същия самолет.