Ли изблъска лакътя на дебелака и вдъхна дълбоко цигарения дим. Надяваше се в Сян да се прехвърли на малко по-спокоен влак. Чакаше го път до Хефей, където може би щеше да дремне няколко часа в запазената хотелска стая. Също както през май и юни. Също както след месец, през август. През лятото жегата стимулираше растежа на водорасли из реките и езерата, осигуряващи общинското водоснабдяване в Централен Китай. Преди време Ли Уън бе работил като асистент към Хидробиоложкия институт в Ухан, а сега беше държавен служител — контрольор по качеството. Имаше задачата да следи бактериалното съдържание на водата след преминаването й през водопречиствателните инсталации. И днес го чакаше същата работа. Пристигане в пет сутринта. Цял ден, може би и два, за преглед на инсталацията и проверка на водата, после писмен отчет и препоръки до централния комитет; а след това пак на път. Сив живот, скучен, досаден и почти без събития: Поне досега.
57
Езеро Комо, Италия, 12 юли, неделя, 20:40
Воят на моторите заглъхна до тихо бучене и сестра Елена Возо усети как корабът на подводни криле намали скорост, щом корпусът се потопи във водата. Отпред край самото езеро се извисяваше голяма каменна вила и корабът отиваше право към нея. В полумрака видя, че от кея ги гледа някакъв човек с дебело въже в ръката.
Когато наближиха, Марко излезе от кабината на палубата. Отзад Лука и Пиетро станаха, за да разкопчеят коланите, които бяха придържали носилката по време на двайсетминутното плаване. Корабът беше голям, навярно можеше да поеме около шейсет пътници и се използваше за обществен транспорт между градовете по брега на петдесеткилометровото езеро. Но сега в салона бяха единствено те — Елена, Марко, Лука и Пиетро. И Майкъл Рурк.
Бяха напуснали къщата в Кортона вчера, малко след пладне. Потеглиха набързо, като изоставиха почти всичко, освен лекарствата за Майкъл Рурк. Преди това някой потърси Лука по телефона. Елена каза, че той спи, но непознатият глас настоя да го събуди. Било спешно. След малко Лука се обади от апарата на горния етаж.
— Напуснете незабавно — чу Елена, докато посягаше да затвори телефона в кухнята. Искаше да послуша още малко, но Лука знаеше, че е там, и й нареди да остави слушалката. Така и направи.
Веднага след това Пиетро потегли нанякъде с колата си и четирийсет и пет минути по-късно се върна с нова камионетка. След още толкова време вече пътуваха, изоставяйки линейката, с която бяха пристигнали.
Поеха на север по магистрала А1 до Флоренция, после продължиха към Милано, където прекараха нощта и почти целия следващ ден в някакъв апартамент в предградията. Там Майкъл Рурк хапна за пръв път — малко оризов пудинг, който Марко купи от близкия магазин. Хранеше се бавно, редувайки всяка хапка с глътка вода, но все пак се справи, без да повърне. Засега обаче трябваше да го държат на системи.
В бързината Елена бе забравила да вземе вестника със снимката на отец Даниъл Адисън. Нямаше представа дали Рурк я бе видял да го крие зад гърба си, когато се опитваше да направи сравнение. Знаеше само едно — че все още не е сигурна. Пациентът можеше да е онзи американски свещеник, можеше и да не е. Засега усилията й оставаха напразни.
Двигателите изреваха, дадоха заден ход и с леко разтърсване корабът се прилепи до кея. Елена видя как Марко метна въжето на човека отсреща. Изтръгна се от размислите и погледна Лука и Пиетро, които вече вървяха с носилката към стъпалата. В този момент Майкъл Рурк надигна глава и я потърси с очи — навярно искаше да е сигурен, че и тя идва. Все още бе извънредно слаб и можеше да издава само дрезгави гърлени звуци. Елена осъзнаваше, че от обикновена болногледачка се е превърнала в негова емоционална опора. Това бе приятно задължение и въпреки дългия си болничен опит тя неочаквано се почувства трогната както никога досега. Питаше се какво ли означава това, дали не е признак, че се променя. Питаше се и още нещо — дали би било същото, ако узнаеше, че този човек наистина е избягалият свещеник.
След малко двамата го изнесоха навън и водени от Марко, минаха по мостчето към брега. Елена тръгна след тях, слушайки как двигателите отново набират обороти. Когато погледна назад, корабът вече се отдалечаваше в мрака. Бързо набра скорост и корпусът се надигна високо, опрян върху подводните криле като грамадна тромава птица. Така и изчезна в нощта, а черните води се събраха отзад и изтриха дирята му. Сякаш изобщо не бе съществувал.
— Сестра Елена — подвикна Марко и тя ги последва по стъпалата към светлините на грамадната вила.
58
Рим, същият час
Хари стоеше в кухничката на Итън и гледаше клетъчния телефон върху масата. До него лежеше половин хляб и парче сирене, което бе купил в един от малкото магазини, работещи през неделния ден. Без съмнение Маршано вече знаеше за какво са разговаряли в парка с отец Бардони. И трябваше да е решил как ще постъпи, когато Хари му се обади.
Ако изобщо му се обадеше.
В паметта му отново изплува вледеняващото предупреждение на отец Бардони: „Нямате представа в какво се забърквате.“
Човекът със синята риза беше един от полицаите на Фарел и не следеше Хари, а отец Бардони. Итън категорично смяташе, че нейде на най-високо ниво в Светия престол се върти някаква мрачна интрига. Може би именно за това говореше отец Бардони, предупреждавайки Хари, че намесата му е крайно нежелателна… дори опасна. Намекваше, че е на път да преобърне лодката, в която са всички заедно.
Хари извърна очи от телефона. Не знаеше какво да стори. Ако продължеше да притиска Маршано, можеше да влоши още повече положението. Но за кого? За Маршано? За хората на Фарел? За някой друг, замесен в интригата? За кого?
Без сам да знае защо, той взе ножа, с който бе рязал хляба и сиренето. Обикновен, леко изтъпен кухненски нож. Не беше твърде внушителен, но вършеше работа. Хари го завъртя и видя как острието проблесна в светлината на лампата. После замахна и с лекота го заби в остатъка от хляба. Не даваше пет пари за каквото и да било, освен за живота на брат си. Всичко друго — Ватикана, неговата мощ, борбите и интригите — можеше да върви по дяволите.
59
Болница „Свети Йоан“, Виа дел Амба Арадам, 21:50
Хари бе сам в малкия параклис. Седеше на третата скамейка от олтара. Беше прибрал черната барета в джоба си и бе привел глава като за молитва. След петнайсет минути чакане вратата се отвори и близо до него седна мъж с лятна риза и кафяви джинси.
Хари погледна часовника си, после се озърна към входа. Маршано трябваше да е тук още преди двайсет минути. Реши да му даде още пет минути, после да си тръгне. Едва тогава погледна отново новодошлия и смаяно осъзна, че това е Маршано. Кардиналът дълго стоя неподвижен. Мълчеше с приведена глава. Накрая той се взря в Хари и кимна към една врата вляво. После стана, прекръсти се и изчезна през вратата. В същия момент влязоха двама младежи, коленичиха пред олтара и седнаха на първия ред.
Хари бавно преброи до двайсет, после стана, прекръсти се и излезе през вратата отляво. От другата страна кардиналът го чакаше сам в тесен коридор.
— Елате — каза Маршано.
Стъпките им кънтяха по протритите черно-бели плочки на пода. Кардиналът поведе Хари към някаква по-стара част на сградата. Завиха по нов коридор. Маршано отвори една врата и влязоха в друга молитвена стаичка. Беше по-тясна, сумрачна, с няколко пейки от полирано дърво и прост бронзов кръст на отсрещната стена. Отляво и отдясно имаше високи прозорци, през които сега се виждаше нощното небе.
— Пожелали сте да ме видите. Ето ме, мистър Адисън.
Маршано затвори вратата и се обърна така, че очите и челото му останаха в сянка. Съзнателно или не, това подчертаваше неговата власт, напомняше на Хари, че каквото и да става, Маршано все още е видна фигура в църковната йерархия. Че разполага с огромна сила и влияние.