— Войската няма да влезе във Ватикана, Хари… Нито италианската, нито която и да било…

— Тъй де — кисело промърмори Хари. — Тая работа е само за теб и отец Бардони.

Дани кимна.

— Да, само за мен и отец Бардони.

Рим, квартал Трастевере, църквата „Сан Кризонъо“, 16 юли, четвъртък, 5:30

Палестрина слезе от задната седалка на мерцедеса и закрачи през мъглата. Един от хората на Фарел вървеше пред него, хвърляйки подозрителни погледи из пустата улица. Той прекоси тротоара, отвори вратата на църквата, после се отдръпна и ватиканският държавен секретар влезе сам.

Под кънтящия свод Палестрина пристъпи към олтара, прекръсти се и коленичи да се помоли до единствения човек в църквата — жена в черно с молитвеник в ръцете.

— Много време мина от последната ми изповед, отче — каза тя, без да го поглежда. — Мога ли да се изповядам пред вас?

— Разбира се.

Палестрина пак се прекръсти и стана. После двамата с Томас Кайнд тръгнаха към мрачните очертания на изповедалнята.

Лугано, Швейцария, къщата на Виа Монте Ченери 87, Все още 16 юли, четвъртък, същият час

Ясно утро след дъжд

Роскани се спусна по стъпалата и излезе на улицата. Беше брадясал, грохнал и костюмът му приличаше на хармоника. Чувстваше се толкова изтощен, че едва намираше сили да мисли. Но най-вече се чувстваше ядосан и уморен да слуша лъжи, особено от жени, които поне на вид изглеждат съвсем почтени. Първо майка Фенти, а сега в Лугано художничката Вероника Вакаро, атеистка на средна възраст, която се кълнеше, че не знае нищо за бегълците.

На полицейската хеликоптерна площадка в Лугано го посрещна старшият следовател, който пръв бе разговарял с Вероника Вакаро. Описа му целия разпит и резултата от обиска на дома й. Не бяха открили никакво доказателство, че къщата е била посещавана по време на краткото отсъствие на синьора Вакаро. Съседите обаче твърдяха, че вчера около пладне са видели за малко пред входа бяла камионетка с някакъв надпис. А две момчета разказваха, че снощи извели кучето на разходка под дъжда и на излизане забелязали отпред сива кола — мерцедес, гордо заяви по-голямото. Но когато се върнали, вече я нямало. Колкото до синьора Вакаро, тя си имаше желязно алиби: била излязла на туристически поход из Алпите да скицира пейзажи и се прибрала броени минути, преди да нахълта полицията.

Калпава работа. Също Кастелети и Скала, които бяха приключили разследването в Беладжо с разпита на целия персонал на църквата „Санта Киара“ начело с енорийския свещеник монсиньор Жан-Бернар Далбуз, французин по рождение. Крайният резултат от изтощителните разпити бе, че всички единодушно отричаха някой да ги е търсил по клетъчен телефон от Сиена в 4:20 предната сутрин. И, естествено, никой не знаеше, че въпросният телефон е регистриран на името на майка Фенти.

Лъжци. Всички лъжеха. Защо?

Ето, това подлудяваше Роскани. Всички тези хора рискуваха да попаднат за дълги години в затвора. Ала никой от тях не проговори. Кого или какво прикриваха?

Роскани обърна гръб на къщата на Вероника и се отдалечи по улицата. Кварталът бе тих, хората още спяха. Езерото в далечината също беше спокойно и от това разстояние изглеждаше гладко като стъкло. Какво търсеше тук? Улики, които другите са пропуснали? Пак ли се правеше на булдог като баща си? Трябваше ли да обикаля в кръг, додето не намери някакъв отговор? Или инстинктивно усещаше, че тук му е мястото? Като магнит, привлечен към гвоздея в куп стърготини. Той отхвърли мисълта и си каза, че е излязъл просто на чист въздух. После извади от джоба си омачкан пакет, захапа незапалена цигара и тръгна обратно към къщата.

Само след пет крачки го видя. Лежеше край пътя под един надвиснал храст и затова не бе подгизнал съвсем от снощния дъжд. Голям плик от дебела хартия с отпечатък на автомобилна гума. Роскани захвърли цигарата, наведе се и го взе. Вероятно го бе подхванала мокра, гума и след няколко оборота бе отхвръкнал настрани. По повърхността му личаха издатини, сякаш вътре бе имало нещо плоско и твърдо.

Роскани се върна към къщата, влезе и завари Вероника Вакаро — все още ядосана от разпита и досадното присъствие на полицията — да седи в кухнята по халат. В едната си ръка държеше чаша кафе, с другата барабанеше по масата, сякаш това можеше да прогони натрапниците веднъж завинаги. Роскани любезно помоли за сешоар.

— В банята е — каза тя на италиански. — Защо не вземете да се изкъпете? А пък ако ви се спи, леглото ми е на ваше разположение.

Роскани лекичко се усмихна на Кастелети, после мина край него, взе сешоара от банята и се зае да суши плика.

Застанал зад него, Кастелети гледаше как Роскани изглади плика върху ръба на мивката и започна да драска по него с молив, както децата копират монети в тетрадките си. Малко по малко взе да изплува образът на онова, което бе съдържал пликът.

Изведнъж Роскани спря.

— Боже господи.

Върху плика пред тях се очертаваше номерът на дипломатически автомобил. scv 13.

— Ватикана — промърмори Кастелети.

— Да — Роскани се озърна към него. — Ватикана.

Рим

Беше малко преди пет сутринта и до разсъмване още имаше време, когато Дани направи знак да спрат пред номер 22 на Виа Николо V — стара, добре поддържана триетажна кооперация с клонести дървета пред нея. След като заключиха мерцедеса, Хари и Елена изкачиха Дани с малкия асансьор до последния етаж, където той измъкна връзка ключове от плика, който отец Бардони му бе дал в Лугано. Избра един от тях и отключи просторния апартамент с изглед към задния двор.

Изтощен от дългото пътешествие, Дани веднага си легна. Хари огледа набързо стаите, после предупреди Елена да не пуска никого, освен него и излезе.

Както му бе заръчал Дани, той откара мерцедеса на няколко пресечки от кооперацията, където свали ватиканските номера и сложи предишните. После остави ключовете вътре, затвори вратата и се върна, прикривайки номерата под сакото си. След петнайсет минути отново беше на Виа Николо V 22 и се изкачваше с асансьора към апартамента. Наближаваше шест сутринта, след малко повече от половин час трябваше да пристигне отец Бардони.

Цялата работа не му допадаше. Беше чисто безумие да смятат, че отец Бардони и Дани в сегашното му състояние ще измъкнат Маршано от Ватикана. Но Дани бе решил твърдо, а вероятно и отец Бардони споделяше неговото решение. За Хари това означаваше само едно: Дани щеше да се опита и да загине — очевидно такъв беше планът на Палестрина. Нещо повече, ако Фарел бе лепнал на Дани атентата срещу римския кардинал и ако го вършеше по заповед на Палестрина, излизаше, че сам Палестрина е организирал убийството. А Маршано знаеше за това, иначе нямаше да е пленник. Ставаше ясно, че изповедта е била на Маршано. Значи убивайки Дани, Палестрина щеше да унищожи единствената улика срещу себе си.

А на кого можеше да го каже Хари? На Роскани? На Адриана? На Итън? И какво да им каже? Разполагаше само с догадки. А и да имаше доказателства, Ватикана беше суверенна държава и не се подчиняваше на италианските закони. Следователно никой извън Ватикана не разполагаше с пълномощия да предприеме каквото и да било. И все пак — тъкмо това терзаеше Дани — ако не стореха нещо, Маршано щеше да загине. Затова Дани бе готов на всичко, дори с цената на живота си.

— Мамка му — тихичко изруга Хари, докато заключваше вратата на апартамента зад себе си.

И той бе загазил колкото Дани, по дяволите. Не само защото му беше брат, но и защото бе обещал, че няма да го загуби както Мадлин под леда. Дявол да го вземе, защо трябваше да дава такива обещания пред брат си?

Внезапно Елена пристъпи към него и прекъсна мислите му.

— Рядко съм идвала в Рим и не бях сигурна къде е това място…

— Какво?

— Ще ти покажа.