С оглушително скърцане на гуми Роскани рязко зави надясно, после още веднъж. Отляво се появиха релси и той разсеяно подири с поглед локомотива. Но не го видя. После колата свърна по Виа Николо V и наближи белия фиат на Скала, паркиран в края на улицата срещу номер 22.

— Роскани и Кастелети — каза Адриана, когато синята алфа ромео спря зад фиата.

Вратата на предната кола се отвори, Скала излезе и тръгна към алфата. Размени няколко думи с хората вътре, после се върна във фиата и потегли.

— Вършат всичко строго по план — каза Итън. — Хари Адисън излиза преди два часа и не се връща. Сега изниква Роскани. Сигурно чака следващия ход на отец Даниъл, за да е сигурен, че всичко върви без произшествия…

Откъм пейджъра на Итън долетя остро писукане. Той веднага вдигна малката радиостанция и я включи.

— Да…

Послуша малко и Адриана видя как челюстта му се стяга.

— Кога?

Челюстта му се стегна още повече и Адриана чу скърцане на зъби.

— От наша страна нито дума, нищо не знаем… Да, точно така.

Той рязко изключи радиостанцията и се загледа в пустотата.

— Ли Уън си е признал отравянето на езерата. Няколко минути по-късно бил убит от нападател, застрелян на свой ред от охраната. Удобно, нали? Чий почерк ти напомня?

Адриана изтръпна.

— На Томас Кайнд…

Итън отново се завъртя към сградата.

— Не знам какво си въобразява Роскани, но пусне ли ги да търсят Маршано във Ватикана, няма да се размине без трупове, особено ако Томас Кайнд дебне някъде там.

— Джеймс — обади се изведнъж Адриана. Бе забелязала с крайчеца на окото си някакво движение.

Притиснал до ухото си клетъчен телефон, Роскани излезе от колата и се огледа. Кастелети излезе след него и тръгна по тротоара. В отпуснатата си ръка стискаше пистолет и оглеждаше внимателно всяка сграда като агент от тайните служби.

Роскани каза нещо по телефона, кимна, озърна се и махна с ръка на Кастелети. Двамата бързо се върнаха в алфата.

В същия момент вратата на номер 22 се отвори и млада жена с джинси и тъмни очила изкара под яркото утринно слънце инвалидна количка, в която седеше брадат мъж. Жената носеше през рамо калъф за видеокамера, мъжът държеше също такъв калъф в скута си.

— Дявол да го вземе, той е — ахна Адриана. — Жената сигурно е Елена Возо.

Раздаде се скърцане на гуми и алфата на Роскани внезапно потегли. Стрелна се към отсрещния тротоар, рязко зави, изравни се с двамата и намали скоростта. Нямаше съмнение, че ги придружава, докато крачеха бавно по тротоара към Ватикана, сякаш бяха туристи, излезли на ранна разходка.

— Господи, смятат да ги охраняват чак до площад Свети Петър.

С едната ръка Итън завъртя ключа, а с другата вече дърпаше скоростния лост. Бавно отлепи зеления, форд от тротоара и подкара надолу по Виа Николо V. Задъхваше се от безсилен гняв; ако не искаше да предизвика международен инцидент, можеше само да държи алфата под око.

От Ларго ди Порта Каваледжери завиха към Пиаца дел Сан Уфицио, на един хвърлей камък от южната колонада и входа на площад Свети Петър. Роскани инстинктивно се озърна към огледалото. На двайсет-трийсет метра зад тях едва пъплеше зелен форд. Отпред седяха двама. Онзи отдясно усети погледа му и бързо наведе глава. После Роскани видя как Елена насочва количката наляво, към колонадата. Отново се озърна към огледалото. Фордът продължаваше да пълзи подир него. После изведнъж зави надясно, ускори и изчезна.

Итън отмина стремглаво няколко пресечки, после бързо зави наляво, още веднъж наляво и излезе на Виа дела Кончилиационе. Стрелна се покрай един туристически автобус, свърна остро в дясното платно и закова форда на спирката за таксита точно срещу площад Свети Петър.

След миг двамата с Адриана изскочиха от колата и без да слушат гневните крясъци на някакъв таксиметров шофьор, хукнаха през оживената улица към площада. Отчаяно се врязаха в тълпата от туристи, търсейки жената с количката. Ненадейно ги стресна автомобилен клаксон. Откъм площада насреща им се задаваше микробус. Върху предницата му бе изписано Musei Vaticani — Ватикански музей. Под надписа имаше син кръг с бяла количка — международният символ на инвалидите. Двамата бързо се отдръпнаха настрани. За част от секундата Адриана зърна отец Даниъл на предната седалка до прозореца. После микробусът изскочи на улицата и отмина мястото, където бяха оставили форда.

На петдесет метра от тях Хари пресичаше площада заедно с тълпите, устремени към базиликата. Беше накривил черната барета като същински разбойник. Носеше под колана си пистолета на Скала, а за всеки случай бе взел и документите, които го представяха като отец Джонатан Роу от Джорджтаунския университет. Под свещеническите дрехи беше облечен с дочен панталон и работна риза.

Хари стигна до стълбището, изкачи се сред навалицата и спря. Отпред вече се бяха струпали неколкостотин души, чакащи да отворят портата на базиликата. Часът бе осем и петдесет и пет. Портата се отваряше в девет. Точно два часа, преди да дойде локомотивът. Хари приведе глава, дълбоко си пое дъх и зачака. Молеше се само за едно — някой да не го разпознае.

Херкулес клечеше в бойниците на древната крепостна стена, увенчаваща кулата „Сан Джовани“. Беше от обратната страна на площадката, пет-шест метра под островърхия керемиден покрив.

Трябваха му почти три часа, за да се изкатери дотук педя по педя, под прикритието на утринните сенки. Когато най-сетне достигна върха и пролази към скривалището си, беше жаден и грохнал от умора, но се намираше на точното място, в точното време.

Долу виждаше двама от хората на Фарел да се спотайват в храстите край входа на кулата. Други двама чакаха зад живия плет отвъд алеята. Вратата точно под него изглеждаше неохранявана. Херкулес нямаше представа още колко от мъжете в черно дебнат в кулата. Един, двама, двайсет, нито един? Ясно бе само онова, което предсказа Дани — онези ще се крият отстрани като паяци, чакащи плячката слепешком да връхлети право в тяхната мрежа.

Дани! Херкулес се ухили. Харесваше му да нарича свещеника по име като мистър Хари. Така се чувстваше част от семейството, в което би желал да живее. И смяташе, че поне засега, поне днес, наистина е така. Това бе важно за него. Уродливо джудже, изоставено от родителите си почти веднага след раждането, той беше винаги сам, приемаше живота такъв, какъвто бе и отказваше да се признае за негова жертва. Ала ето че изведнъж закопня за човешка близост. Това го изненада, защото никога не бе подозирал каква болка носи копнежът. И разбра едно: независимо от външността си той бе много по-близък с другите хора, отколкото предполагаше. Хари и Дани го бяха взели със себе си заради онова, което само той можеше да извърши, и така за пръв път в неговия живот му дадоха цел и достойнство. Повериха му своя живот, живота на Елена и дори на истински кардинал. Каквото и да се случеше, той нямаше да ги подведе за нищо на света.

Херкулес примижа срещу слънцето и огледа тесния път, по който щяха да тръгнат към гарата. Точно отсреща, зад храстите, където се криеха двамата с черни костюми, беше площадката за кацане на папския хеликоптер. В обратната посока отвъд дърветата се издигаше другата кула — Радио Ватикана. Той погледна часовника си.

9:07

Дани и Елена влязоха през главния вход на Ватиканския музей. Придружаваха ги още три двойки с инвалидни колички: американско семейство в напреднала възраст — мъжът с бейзболно каскетче на „Ел Ей Доджърс“ непрекъснато гледаше Дани и шапката му с емблемата на нюйоркските „Янки“, сякаш го бе разпознал или пък просто му беше писнало от музеи и искаше да побъбри за бейзбол; жена му, пълничка и любезно усмихната, буташе количката; баща и син на около дванайсет години с шинирани крака, вероятно бяха французи; жена на средна възраст и друга, с побеляла коса — навярно майка и дъщеря, може би англичанки, но не можеше да се каже със сигурност, защото възрастната жена се държеше ужасно грубо с по-младата.