— Писател съм…

— Какво пишете?

— Сценарии за американската телевизия.

— Нищо подобно. — Изведнъж Ливърмор се промени. Очите му станаха сурови и той се притисна плътно до отец Даниъл. — Свещеник сте.

— Какво?

— Казах, че сте свещеник. Работите във Ватикана. За кардинал Маршано.

Отец Даниъл го изгледа втренчено.

— Кой сте вие?

Ливърмор вдигна лявата си ръка. Държеше малък автоматичен пистолет. Със заглушител на дулото.

— Твоят палач.

В същия миг електронният брояч под автобуса прещрака на 00:00. След част от секундата отекна оглушителен взрив. Ливърмор изчезна. Прозорците изхвръкнаха навън. Разлетяха се седалки и трупове. Остро като бръснач парче стомана обезглави шофьора, автобусът залитна надясно и смаза един бял форд в мантинелата. Отскочи от нея и отново нахлу сред движението като ревяща, вихрена огнена топка от двайсет тона горяща стомана и гума. Един мотоциклетист изчезна под колелата му. После побеснялата машина откъсна задницата на тежкотоварен камион и се извъртя. Стовари се върху една стоманеносива ланча и я отхвърли жестоко през централната бариера право пред идващия бензиновоз.

Шофьорът на бензиновоза реагира мигновено — натисна спирачките и извъртя волана надясно. Колелата блокираха, гумите нададоха вой, огромната цистерна плъзна напред и настрани, като същевременно отметна с билярден удар ланчата в обратна посока. От новия сблъсък пламтящият автобус залитна по стръмния склон под магистралата. Килна се на две колела, остана така за секунда, после се преобърна и разхвърля по сухата лятна трева телата на пътниците — мнозина от тях разкъсани и обгърнати в пламъци. Петдесет метра по-долу спря и огънят плъзна с пращене из тревата наоколо.

Няколко секунди по-късно избухна бензиновозът. Дим и пламъци литнаха към небето като огнена буря, която продължи да бушува, докато от цистерната остана само обгорял, полуразтопен скелет, а над него кротко се виеше тъничка струйка пушек.

Полет 148 на авиокомпания „Делта“, Ню Йорк — Рим, 6 юли, понеделник, 7:30

Дани бе мъртъв, а Хари летеше към Рим, за да върне тялото му в Съединените щати за погребение. Последният час, както впрочем и целият полет, мина като насън. Хари видя как утринното слънце докосва Алпите. Видя го да блести по водите на Адриатика, докато завиваха и се спускаха над италианските поля на подхода към международното летище Леонардо да Винчи във Фиумичино.

Хари, обажда се брат ти Дани…

Само това чуваше — гласа на Дани от телефонния секретар. Като повредена грамофонна плоча в главата му се повтаряше едно и също. Изплашен, объркан и вече замлъкнал глас.

Хари, обажда се брат ти Дани…

Кокетно усмихната стюардеса му предложи кафе. Хари поклати глава, отпусна се в плюшената седалка на първокласния салон, затвори очи и отново се върна към досегашните събития.

На два пъти се бе опитал да се свърже с Дани от самолета. И още веднъж, когато се настани в хотела. Никакъв отговор. Обзет от растяща тревога, позвъни направо във Ватикана с надеждата да открие Дани на работа, но след като го прехвърляха от отдел на отдел и му говориха ту на развален английски, ту на италиански, ту на смесица от двата езика, в крайна сметка узна единствено, че отец Даниъл „не е тук до понеделник“.

За Хари това означаваше, че Дани е отпътувал някъде през почивните дни. И независимо от душевното му състояние обясняваше съвсем логично защо не вдига слушалката. За в случай, че наистина позвъни, както бе обещал, Хари остави на телефонния си секретар съобщение с номера на хотела в Ню Йорк.

След това по навик потърси облекчение в бизнеса, заради който бе пристигнал в Ню Йорк — спешни консултации с дистрибуторите и търговските директори на „Уорнър Брадърс“ около предстоящата за Четвърти юли премиера на „Лунното куче“. От „Уорнър“ искаха да превърнат в летен хит тази история за едно куче, което е изпратено на Луната от НАСА и поради повреда остава там, а децата от училищен отбор по бейзбол научават за това и решават да го върнат; режисьор и сценарист беше Хесус Аройо, с когото Хари работеше вече от двайсет и четири години.

Неженен и красив като киноартист, Хари Адисън бе не само един от най-търсените ергени в шоубизнеса, но и един от най-преуспелите адвокати. Неговата фирма обираше каймака на холивудските милионери. Личните му клиенти бях или кинозвезди или създатели на най-нашумелите филми и телевизионни поредици през последните пет години. Дружеше с хора, чиито лица излизаха всяка седмица по кориците на списанията.

Успехът му — както бяха изтъкнали неотдавна в холивудското професионално издание „Варайъти“ — се дължеше на „съчетание от остър ум, неуморен труд и темперамент, нямащ нищо общо с дивата войнственост на онези млади посредници и адвокати, за които «сделката» представлява всичко и чийто девиз е «никаква милост»“. „Прическа на студент от елитен колеж, маркова бяла риза и тъмносин костюм от «Армани» — тази негова външност напълно съвпада с възгледа, че за всички е най-добре сделките да протичат колкото се може по-мирно и тихо. Ето защо бизнесът му върви, клиентите го обичат, филмовите компании и телевизионните мрежи го уважават. Ето защо печели по милион долара всяка година.“

По дяволите, сега всичко това губеше смисъл. Смъртта на брат му преобръщаше целия свят. Мислеше само как е могъл да помогне на Дани, но не го е сторил. Да позвъни на американското посолство или на римската полиция и да прати хора в апартамента му? Та той дори не знаеше къде живее Дани. Именно затова, когато чу в лимузината съобщението му, най-напред потърси Байрън Уилис — своя шеф, наставник и най-добър приятел. Кой познат в Рим би могъл да им помогне? Това искаше да го попита, но така и не успя да се свърже. А ако бе успял, ако бяха намерили някого в Рим? Дали сега Дани щеше да е жив? Едва ли — просто нямаше да им стигне времето.

Господи.

Колко пъти се бе опитал да се свърже с Дани през изминалите години? След смъртта на майка им двамата бяха започнали да си прашат картички за Коледа и рождените дни. После пропуснаха един празник, след това втори… Накрая престанаха. Увлечен в живота и кариерата, Хари оставяше нещата да вървят на самотек и постепенно прие положението. Двама братя, две противоположности. Открай време непримирими, понякога дори враждебни. Всеки в своя свят. И в редките мигове на спокойствие навярно всеки от тях се чудеше дали да не поеме инициативата и да възстанови връзката помежду им. Но не го сториха.

И изведнъж в събота вечер, докато в нюйоркската кантора на „Уорнър“ празнуваха огромните печалби от „Лунното куче“ — деветнайсет милиона долара, като тепърва се чакаха постъпленията за неделя и понеделник, — Байрън Уилис позвъни от Лос Анджелис. Ръководството на католическата епархия се опитвало да се свърже с Хари, но не искало да му оставя съобщение в хотела. Чрез кантората открили Уилис и той решил да позвъни лично. Дани е мъртъв, тихо каза той, загинал в автобус, взривен навярно от терористи на магистралата за Асизи.

В последвалия водовъртеж от емоции Хари отмени плановете да се завърне в Лос Анджелис и резервира място за полета до Италия в неделя вечер. Щеше лично да донесе тялото на Дани. Това бе последното и единственото, което можеше да стори.

В неделя сутринта се свърза с Държавния департамент и помоли чрез американското посолство в Рим да му уредят среща с хората, разследващи взривяването на автобуса. Дани беше объркан и изплашен; може би последните му думи щяха да хвърлят лъч светлина върху станалото и извършителите на престъплението. След това отиде на черква за пръв път, откакто се помнеше. Дълго се моли и плака.

Хари чу под себе си шума от отварянето на колесника. Надникна през прозореца и видя как пистата отсреща наближава, а отстрани прелитат полетата на Италия. Ниви, канали, отново ниви. После самолетът се разтърси и кацна. Намали скоростта, зави и се отправи към ниските слънчеви здания на аерогара Леонардо да Винчи.