— Това е номерът на хотела в Банф Спрингс. Търсен е два пъти от кабинета ви сутринта на единайсети, събота. И още веднъж същия ден следобед от клетъчния телефон на отец Бардони. Вашият личен секретар. Човекът, който замени свещеника.

— Много разговори се водят от кабинета ми. Отец Бардони работи по цял ден, както и аз, и мнозина други… Не водя сметка на всяко обаждане… — Маршано сви рамене.

— В присъствието на Яков Фарел ми казахте, че свещеникът е мъртъв.

Маршано надигна глава и погледна Палестрина в очите.

— Така е…

— Тогава кого са довели преди два дни в Беладжо, по-точно във Вила Лоренци? Вечерта на дванайсети, неделя.

Маршано се усмихна.

— Май вярвате на телевизията.

— Разговорите с хотела се проведени в събота, свещеникът е докаран във Вила Лоренци в неделя. — Палестрина се приведе пред лицето на Никола Маршано и платът на сакото му изпращя. — Вила Лоренци е собственост на писателя Ерос Барбу. Барбу е на почивка в Банф Спрингс.

— Ако питате дали познавам Ерос Барбу, ваше преосвещенство, имате право. С него сме стари приятели още от Тоскана.

Палестрина продължи да го оглежда. Най-сетне се облегна назад.

— В такъв случай навярно ще ви е тъжно да чуете, че е извършил самоубийство.

Езерото Комо, 16:30

Старата селска камионетка залиташе, подскачаше, хлъзгаше се по разбития и обрасъл горски път. Стиснал здраво волана, Хари караше към заливчето и се надяваше да завари там Елена и Дани. Бяха минали два часа, откакто се изкатери над езерото да търси колата и сега над брега падаха следобедни сенки, които напълно променяха гледката.

Пътуването бе не само бавно и трудно — беше опасно; разнебитените спирачки и протритите гуми правеха камионетката неуправляема по неравната стръмна пътека. Острите завои се редуваха един подир друг и на всеки от тях Хари имаше чувството, че ще изхвръкне към дърветата в пропастта от едната страна или езерото от другата.

От едно възвишение зърна на север цяла флотилия от трийсет-четирийсет лодки, струпани около брега под охраната на три стражеви катера и разбра, че полицията е открила пещерата. Докато навлизаше по наклона в поредния остър завой, съгледа как над канарата, която бе напуснал само преди двайсет минути, изведнъж се издига в широки кръгове полицейски хеликоптер.

Колата се плъзна надолу по сипея. Хари бясно натисна спирачките и завъртя волана. Но това не помогна. Камионетката продължаваше да се свлича. Внезапно дясното предно колело хлътна в яма. Воланът се изтръгна от ръцете му. Сякаш попаднал на релси, автомобилът рязко зави, прескочи някакъв остър ръб и хлътна под дървесните корони.

Още пет минути Хари продължи да се бори, после се озова на брега. Пътят продължаваше още двайсетина метра и свършваше сред дървета и храсталаци край самата вода. Хари спря на една могилка, където гъстите дървета прикриваха колата откъм езерото. Слезе и тръгна покрай водата, после пое направо през храстите, докато зърна отпред да се тъмнее входът на пещерата. Чуваше как хеликоптерът бучи в далечината. И се молеше там да си остане.

Да си кръжи.

Пещерата, същият час

Роскани стоеше на кея и гледаше моторницата. Вътре лежаха труповете на мъж и жена. Жената бе имала късмет, че онзи не е използвал бръснача — както бе сторил с мъжа до нея и с Едуард Муи, чието почти обезглавено тяло откриха да плава в канала. Едуард Муи.

— Проклятие! — изруга Роскани. — Мътните да ме вземат дано!

Трябваше да знае, че Муи е скрил свещеника. Трябваше да се върне и да го притисне още когато разбра, че двигателите са топли. Но не го стори, защото му позвъниха за мъртъвците от езерото и той замина нататък.

Той обърна гръб на кея, остави техниците да работят и се върна покрай древните каменни пейки в централния коридор към стаята, където бяха държали свещеника. Сега Скала и Кастелети стояха там до трупа на един карабинер, донесен от пещерния лабиринт — поредната жертва на човека с пикела, за когото вече знаеха, че е рус и има драскотини по бузата.

— Biondo12 — бе успял да избъбри умиращият карабинер с изцъклени очи, като стискаше с една ръка пръстите на Скала, а с другата дращеше немощно собствената си буза. — Graffiato13 — изхърка той, продължавайки да притиска пръсти към бузата си. — Graffiato.

Biondo. Graffiato. Рус. Силен. Бърз. И може би с изподрано лице, най-вероятно от ноктите на убитата, под които бяха открити парченца кожа. Тъканите щяха да идат в лабораторията за ДНК анализ. Нова технология, помисли Роскани. Но полезна само когато има заподозрян, за да вземат кръвна проба и да я сравнят.

Роскани мина покрай двамата детективи и надникна в съседната стая, където бяха открили личните вещи на монахинята. Сестра Елена Возо, двайсет и седем години, монахиня от Францисканския орден на Светото сърце; зачислена към манастирската болница „Санта Бернардина“ в Сиена.

Докато се връщаше към централния тунел, Роскани плъзна пръсти по косата си и се помъчи да разбере какво става. На всяка крачка личеше огромното богатство на Ерос Барбу, ала хората, скрити тук — свещеник и монахиня, — както и мъртвите им защитници, не бяха богати. Защо Ерос Барбу бе разрешил да използват имението му като скривалище?

Самият Барбу вече нямаше да отговори на този въпрос. В момента канадската Кралска конна полиция разследваше предполагаемото му самоубийство на една планинска пътека над езерото Луиз край Банф. Изглеждаше, че се е прострелял с ловна пушка в устата. Ала Роскани отлично знаеше, че всъщност ще се окаже убийство, извършено без съмнение от някой колега на човека с пикела, който е знаел къде се намира Барбу и как да го открие. Бяха го убили или като наказание, задето е подпомогнал бягството на отец Даниъл, или при опит да изтръгнат от него къде се крие свещеникът. Нищо чудно да го бе сторил същият колега, който преди няколко дни уби в Калифорния шефа на Хари Адисън. И ако наистина беше така, конспирацията щеше да се окаже далеч по-широка и многостранна, отколкото изглеждаше.

В далечината кънтеше лаят на полицейските кучета, водещи отряда карабинери, който издирваше из лабиринта Елена Возо, избягалия свещеник… и Хари Адисън. Роскани нямаше доказателства. Беше просто догадка, нищо повече. Но някак усещаше, че американецът е бил тук и е помогнал на брат си да избяга.

Инспекторът извади от джоба си начената шоколадова бисквита, разви станиола и докато я захапваше, надигна глава.

Хората в хеликоптера горе координираха действията на екипите от Групо Кардинале, които претърсваха скалната местност над пещерата. Край горния изход на асансьорната шахта бяха открили ясни човешки следи. Имаше и следи от гуми — някаква кола беше спирала там за известно време. Все още бе твърде рано да кажат дали това ще ги насочи към русия мъж или бегълците.

Каквото и да бе станало, каквото и да се случеше, едно нещо ставаше безмилостно ясно: Роскани вече нямаше работа с обикновен избягал свещеник и брат му, а с извънредно опитни хора, действащи в международен мащаб и готови да убиват без никакви скрупули. Всеки, който имаше дори и най-неясна представа къде може да бъде свещеникът или какво точно знае, се превръщаше в беззащитна мишена.

Когато Хари влезе в пещерата, Дани седеше самичък близо до входа, изпънал счупените си крака със сини шини от фибростъкло. Беше наметнал черното сако на Хари върху тънката болнична престилка.

Хари веднага се огледа наоколо. Къде беше Елена? Обърна се и видя, че Дани го гледа втренчено, сякаш се питаше кой е този човек. Явно бе изтощен до крайност от жестокото пътешествие по подземните канали. Състоянието му се влошаваше и Хари изпита ужас, защото не знаеше колко още може да издържи и дали му остават сили да оздравее.