Лос Анджелис, 2 юли, четвъртък, 21:00

В записа на телефонния секретар звучеше страх.

Хари, обажда се брат ти Дани… Аз… не исках да се обаждам така… след толкова време… Но… няма с кого… с кого да поговоря… Боя се, Хари… Не знам какво да сторя… или… какво ще се случи. Бог да ми е на помощ. Ако си там, вдигни слушалката, моля те… Хари, чуваш ли?… Сигурно не… Ще опитам да се обадя пак.

— По дяволите.

Седнал в лимузината, Хари Адисън остави слушалката на клетъчния телефон, задържа ръка върху нея и след малко я вдигна отново. Натисна бутона за повторно набиране. Чу тихото електронно писукане на автоматиката, сетне настана тишина и след миг се раздаде равномерният сигнал за свободно на италианската телефонна система.

— Хайде, Дани, отговори…

След дванайсетия сигнал Хари върна слушалката на място и се загледа настрани. Светлините на насрещното движение танцуваха хипнотично по лицето му и го караха да губи представа къде се намира — в лимузина, препускаща бясно към аерогарата, за да хване последния полет за Ню Йорк.

В Лос Анджелис часът бе девет вечерта, в Рим — шест сутринта. Къде може да е един свещеник в шест сутринта? На ранна литургия? Може би затова не отговаряше?

Хари, обажда се брат ти Дани… Боя се, Хари… Не знам какво да сторя… Бог да ми е на помощ.

— Боже господи.

Обземаше го паника и безпомощност. От години не си бяха разменили нито дума, нито ред, и ето че изведнъж гласът на Дани внезапно изскачаше от телефонния секретар сред множеството съобщения. И то не какъв да е глас, а глас на човек, изпаднал в беда.

В края на съобщението бе прозвучало шумолене, като че Дани се канеше да затвори, но сетне той бе добавил телефонния си номер и молба Хари да се обади скоро. За Хари това „скоро“ беше само преди минута, докато прослушваше обажданията на домашния си телефонен секретар. Но молбата на Дани бе дошла два часа по-рано, малко след седем по калифорнийско време — тоест четири сутринта в Рим. Дявол да го вземе, какво можеше да означава „скоро“ по това време на денонощието?

Хари отново вдигна слушалката и набра номера на адвокатската си кантора в Бевърли Хилс. Тази вечер имаше важно съвещание на съдружниците. Може би щеше да завари някого.

— Джойс, обажда се Хари. Байрън там ли е…

— Току-що си тръгна, мистър Адисън. Да опитам ли телефона в колата му?

— Да, ако обичаш.

Хари чу тихо пращене, докато секретарката на Байрън Уилис се опитваше да го свърже.

— Съжалявам, не вдига. Беше споменал за някаква вечеря. Да му оставя ли съобщение вкъщи?

Отсреща бликнаха ослепителни светлини и Хари усети как лимузината се полюшва. Шофьорът отби по детелината на магистралата Вентура, ускори и навлезе в оживеното движение на Сан Диего към международната аерогара. Не се стягай, помисли си Хари. Дани може да е на литургия, на работа или просто да се разхожда. Недей да побъркваш себе си или другите, щом дори нямаш представа какво се е случило.

— Не, няма нужда. Заминавам за Ню Йорк. Ще му позвъня утре сутрин. Благодаря.

Хари прекъсна, поколеба се и още веднъж опита номера в Рим. Чу същите електронни звуци, същата тишина и после вече познатото писукане на сигнала. Никакъв отговор.

Италия, 3 юли, петък, 10:20

Отец Даниъл Адисън дремеше неспокойно на седалката до прозореца в дъното на туристическия автобус, пътуващ на север по магистралата към Асизи. Опитваше се да прогони от съзнанието си всичко, освен тихото бучене на дизеловия двигател и свистенето на гумите.

Беше облечен цивилно, с найлоново яке, джинси и риза с къси ръкави. Горе в малката чанта на багажника лежаха църковните му одежди и тоалетните принадлежности, а очилата и личните си документи носеше във вътрешния джоб на якето. Отец Даниъл беше на трийсет и три години и приличаше на наскоро завършил студент — най-обикновен самотен турист. Точно това искаше.

Преди девет години бе дошъл в Рим като американски църковен пратеник във Ватикана и оттогава редовно посещаваше Асизи. Този древен град сред Умбрийските възвишения, родно място на скромен свещеник, станал светец, му вдъхваше чувство на пречистване и просветление, помагаше му да крачи напред по своя духовен път както никое друго място на света. Но сега и духовният път бе загубен, и вярата почти унищожена. Над всичко тегнеха смут, ужас и страх. Само с цената на отчаяна душевна борба успяваше да удържи сетните капки от разсъдъка си. И все пак пътуваше с автобуса. Но нямаше ни най-малка представа какво да стори или да каже, когато пристигне.

Отпред двайсетината други пътници бъбреха, четяха или почиваха като него в приятната прохлада на климатика. Навън лятната жега трептеше на жарки вълни над селските поля, позлатяваше житата, вливаше сладост в гроздовете по лозниците и постепенно рушеше малкото оцелели до днес древни стени и крепости, които се мяркаха тук-там в далечината.

В полудрямка мислите на отец Даниъл се зареяха към Хари и обаждането, което бе записал на телефонния му секретар в предутринните часове. Запита се дали вече го е чул. И ако да, дали не се сърди, дали не мълчи нарочно. Но не бе имал друг избор, освен да рискува. Още от юноши двамата с Хари не се разбираха. Не се бяха чували от осем години, а преди десет се срещнаха за последен път. И то съвсем набързо, когато пристигнаха в Мейн за погребението на майка си. Тогава Хари беше на двайсет и шест, а Дани на двайсет и три. Разумно бе да се предположи, че Хари отдавна е отписал по-малкия си брат и пет пари не дава за него.

Но в онзи мрачен миг нямаше значение нито какво мисли Хари, нито какво ги разделя. Дани копнееше само да чуе гласа му, да се докосне някак до него и да помоли за помощ. Обади му се не само от страх, не само от обич, но и защото просто нямаше към кого да се обърне. Бе затънал в ужас, от който нямаше измъкване. Мракът и безумието можеха само да се задълбочават. И поради това той знаеше, че е напълно възможно да умре, без повече да докосне брат си.

Движение на пътеката отпред го изтръгна от унеса. Към него вървеше някакъв мъж. Малко над четирийсетте, гладко избръснат и облечен с леко спортно сако и бежови панталони. Беше се качил в последния момент, докато автобусът вече потегляше от римската автогара. За миг отец Даниъл си помисли, че отива към тоалетната в дъното. Но човекът спря до него.

— Американец сте, нали? — каза той с английски акцент.

Отец Даниъл се озърна напред. Другите пътници все тъй четяха, почиваха или надничаха през прозорците. От най-близкия го деляха пет-шест седалки.

— Да…

— Така си и мислех. — Мъжът се усмихна широко. Беше любезен, дори сърдечен. — Казвам се Ливърмор. Англичанин за ваше сведение. Ще разрешите ли да седна? — И без да чака отговор, той се намести на седалката до отец Даниъл. — Инженер съм. В отпуск. Две седмици в Италия. А догодина в Щатите. Никога не съм бил там, та като срещна някой янки, все питам какво си струва да видя. — Изглеждаше словоохотлив, дори досаден, но навярно просто си беше такъв. — Може ли да ви попитам от кой край сте?

— Ами… Мейн…

Отец Даниъл усещаше нещо нередно, но не можеше да разбере какво точно.

— На картата се пада малко над Ню Йорк, нали?

— Доста по-горе…

Отец Даниъл отново хвърли поглед към предната част на автобуса. Пътниците бяха както преди. Всеки улисан в нещо. Никой не се озърташе. Пак погледна Ливърмор — тъкмо навреме, за да го види как се озърта към аварийния изход до седалката пред тях.

— В Рим ли живеете? — любезно се усмихна Ливърмор.

Защо бе погледнал аварийния изход? С каква цел?

— Попитахте ме дали съм американец. Как ви хрумна, че живея в Рим?

— Посещавам Италия от време на време. Сторихте ми се познат, това е. — Дясната ръка на Ливърмор лежеше в скута му, но лявата не се виждаше. — Какво работите?

Разговорът изглеждаше невинен, но не беше.