Тя го поведе към широкия прозорец в края на хола. Бледата зора разкриваше онова, което не бяха забелязали в мрака на идване — изглед към висока стена от жълти тухли. Отвъд нея отдясно тънеха в гъста сянка някакви неясни сгради, а отляво се виждаха дървесни корони, като че зад стената имаше просторен парк.

— Не разбирам… — промърмори Хари, леко учуден от вълнението на Елена.

— Това е Ватикана, мистър Адисън… или поне част от него.

— Сигурна ли си?

— Да, обикаляла съм из парка точно отсреща.

Хари отново погледна, търсейки нещо познато, което да го ориентира къде се намират спрямо официалния вход на Ватикана и площада Свети Петър. Не успя. Канеше се да попита Елена, когато изведнъж го побиха тръпки; онова, което бе смятал за хоризонт, се оказваше огромна сграда, все още обгърната в сянка, но най-отгоре вече огряна от слънцето. Гледаше право към катедралата „Свети Петър“.

— Господи — тихо въздъхна той.

Не само бяха стигнали в Рим живи и здрави, но и разполагаха с апартамент на крачка от затвора на Маршано.

За миг Хари притисна чело към стъклото и затвори очи.

— Уморен си, Хари…

Гласът на Елена бе тих и гальовен, като на майка с болно дете. Тя още беше с вдигната коса и костюма, който й намериха свещениците. Но Хари с изненада разбра, че за пръв път вижда в нея жената, а не монахинята.

— Аз поспах в колата, но ти не си мигнал — каза Елена.

— Тук има още една спалня… Трябва да дремнеш… поне докато дойде отец Бардони.

— Да… — започна Хари.

И изведнъж осъзна, че има още един сериозен проблем. Елена. Рискованото начинание на Дани и отец Бардони внезапно се очертаваше съвсем отчетливо и той не искаше Елена да вземе участие в него.

— Родителите ти са живи, нали?… — запита той предпазливо.

Елена приведе глава настрани и го изгледа също тъй предпазливо.

— Какво общо има това със съня?

— Къде живеят?

— В Тоскана…

— Колко път има дотам?

— Защо?

— Важно е…

— Горе-долу два часа с кола. Минахме оттам по магистралата.

— А баща ти сигурно има кола.

— Защо?

— Има ли кола? — повиши глас Хари.

— Естествено.

— Искам да му позвъниш и да го повикаш в Рим.

Изведнъж Елена пламна цялата. Облегна се на стената и предизвикателно скръсти ръце.

— Няма да го повикам.

— Ако тръгне още сега, Елена — натърти Хари, сякаш за да заглуши възраженията, — може да пристигне до девет. Най-късно в девет и половина. Кажи му да спре пред сградата и да остане в колата. Когато го видиш, слизаш долу, сядаш при него и потегляте незабавно. Никой няма да разбере, че си била тук.

От възмущение Елена пламна още по-силно. Как смееше да й говори така? Тя си имаше чувства и гордост. И за нищо на света нямаше да моли тъкмо баща си да я прибере като сконфузена гимназистка, прелъстена и изоставена в големия град.

— Съжалявам, мистър Адисън — настръхна тя, — но мой дълг е да се грижа за отец Даниъл. И ще остана до него, докато не ме освободят официално от това задължение.

— Нищо по-лесно, сестра Елена — озъби се Хари. — Официално ви освобож…

Жилите по шията на Елена изпъкнаха застрашително.

— Само… от моята… игуменка!

Настана оглушителна тишина. Двамата се гледаха втренчено. Изобщо не осъзнаваха, че това е първата им любовна свада… и че един от влюбените току-що е тропнал с крак. Ала така и не се изясни кой ще отстъпи пръв.

Тряс! Вратата на кухнята се отвори и изтрещя в стената.

— Хари!…

Дани нахълта яростно през вратата. Очите му бяха разширени от тревога. Въртеше колелата с две ръце, а в скута му лежеше клетъчен телефон.

— Не мога да се свържа с отец Бардони. Той ми даде три номера. Единият е на клетъчен телефон, който носи винаги със себе си. Опитах и трите! Не отговаря!

— Не изпадай в паника, Дани.

— Хари, той трябваше да е тук преди петнайсет минути! Ако пътуваше насам, щеше поне да отговори!

Хари зави зад ъгъла и тръгна по Виа дел Парионе. Часовникът му показваше седем и двайсет и пет, почти час след времето за среща в апартамента. В движение той извади клетъчния телефон и отново опита номера.

Пак нищо.

Здравият разум му подсказваше, че отец Бардони просто е закъснял по една или друга причина. Нямаше защо толкова да се тревожат. Отпред се появи номер 17, където живееше отец Бардони. Дани бе казал, че отзад имало тясна уличка и в дъното й — стара дървена порта към задния вход на сградата. Ключът бил скрит вляво от вратата, под саксия с червено мушкато.

Хари зави по уличката, мина около двайсет метра и видя портата. Отвори я и прекоси малко дворче, покрито с чакъл. Саксията беше на място. Под нея лежеше ключ.

Апартаментът на отец Бардони също беше на най-горния етаж и Хари бързо се изкачи до него по задното стълбище. Все още вярваше, че не е станало нищо особено и закъснението на отец Бардони ще се обясни по най-прост начин. Но дълбоко в себе си изпитваше онова, което бе накарало Дани да нахълта през кухненската врата. Ужас.

Стигна до най-горната площадка, зави по тесен коридор и спря пред вратата на отец Бардони. Дълбоко пое дъх, пъхна ключа в ключалката и се опита да го завърти. Нямаше нужда. Вратата беше отключена и веднага поддаде.

— Отче…

Никакъв отговор.

— Отец Бардони…

Хари прекрачи в мрачното антре. Пред него имаше малък хол. Също като хола на Дани — обзаведен само с най-необходимото. Отдясно започваше тесен коридор. Имаше врата отстрани и още една в дъното. И двете бяха затворени. Той въздъхна, хвана дръжката на първата и отвори.

— Отче.

Зад вратата имаше спалня. Тясна, с малко прозорче в дъното. Леглото беше разтребено. На нощното шкафче до него имаше телефон. Нищо повече. Хари се завъртя да излезе и в този момент забеляза на пода до леглото клетъчен телефон, който отец Бардони носел „винаги със себе си“.

Изведнъж Хари усети собственото си присъствие. Долавяше нещо ужасно нередно, сякаш не биваше да е тук. Той излезе от спалнята и безкрайно бавно се завъртя към другата врата. Какво имаше там? Цялото му същество крещеше да си тръгне веднага. Да избяга. Да стори каквото и да било, но да не отваря онази врата. Но не можеше.

— Отец Бардони — повтори той.

Тишина. Хари извади кърпичката си и обви с нея дръжката на вратата.

— Отец Бардони — повиши глас той, за да е сигурен, че ще го чуят.

Никакъв отговор. Хари усети как по горната му устна се стича пот. Сърцето му биеше лудо. Бавно завъртя дръжката. Вратата щракна и се отвори. Той видя протритата бяла теракота на пода, после мивката и края на ваната. Побутна с лакът вратата докрай.

Отец Бардони седеше във ваната. Гол. С широко отворени, втренчени очи.

— Отче.

Хари пристъпи напред. Кракът му закачи нещо. На пода лежаха очилата с черни рамки. Хари отново погледна към ваната. В нея нямаше вода.

— Отче — задавено прошепна той, като че се надяваше да получи отговор.

Не му хрумваше нищо друго, освен че свещеникът е искал да се изкъпе, но е получил сърдечен удар или нещо подобно, преди да пусне водата. Още крачка напред.

— О, Боже!

Сърцето на Хари подскочи в гърлото и той бързо отстъпи назад с разширени от ужас очи. Лявата китка на отец Бардони беше отрязана. Почти нямаше кръв. Просто ръката свършваше изведнъж като пречупен клон.

Милано, същият час

Роскани зърна отдолу пистите на аерогара Линате и в същия момент усети, че хеликоптерът бързо се спуска. Откакто бе напуснал Лугано, информацията го затрупваше като лавина и продължаваше да пристига. На задните седалки Кастелети и Скала се редуваха да говорят по радиостанцията и да водят записки.

Роскани стискаше листа, който бе очаквал — кратък, но многозначителен факс от централата на Интерпол в Лион. Текстът гласеше: