— Отче ли?…

— Документите бяха в сакото ти, отче Адисън…

Херкулес се подпря на патериците и протегна ръка настрани. Дрехите на Хари бяха прострени да съхнат върху грубо скованата закачалка наблизо. На земята под тях лежеше пликът, който му даде Гаспари. До него съхнеха личните вещи на Дани — обгорелият часовник, счупените очила, опърленото удостоверение от Ватикана и паспортът.

Херкулес изведнъж се плъзна като акробат надолу по патериците и седна до Хари както преди малко. Сякаш просто си бе придърпал стол.

— Имаме малък проблем, отче. Ти сигурно искаш да съобщя на някого какво те е сполетяло. Най-вероятно на полицията. Но още нямаш сили да ходиш, а аз не мога да кажа никому, че си тук, защото ще си разкрия жилището. Разбираш ли?

— Да…

— Засега си почивай. Ако е рекъл Господ, още утре ще си на крак и тогава върви, където искаш.

Със същата ловкост както преди малко Херкулес се изкатери нагоре по патериците.

— Напускам те за известно време. Спи и не се бой. Тук си в безопасност.

С тези думи той се завъртя и изчезна в мрака. Стъпките му прокънтяха в тунела, после се чу скърцане и шум на тежка врата.

Хари се отпусна по гръб и за пръв път усети, че е завит с одеяло, а под главата му има възглавница.

— Благодаря — прошепна той.

Отново чу глухия тътен и земята се разтресе — някъде далеч минаваше мотриса. После умората го надви, той затвори очи и престана да мисли за каквото и да било.

Бевърли Хилс, Калифорния, 9 юли, четвъртък, привечер

Байрън Уилис въздъхна дълбоко и остави телефона. Зави от булевард Сънсет по Стоун Кениън Роуд, включи фаровете на лексуса и лъчите им плъзнаха по обвитите с бръшлян зидове на изисканите имения, край които минаваше. Още не можеше да проумее станалото. Хари Адисън, неговият Хари Адисън, когото бе въвел във фирмата, когото обичаше като брат и кабинетите им бяха един срещу друг, изведнъж се оказваше беглец в Италия, преследван за убийството на римски детектив. А брат му бе обвинен в атентат срещу папския наместник. И всичко това връхлетя изневиделица. Като автомобилна катастрофа. Журналистите вече загряваха телефоните на кантората с молби за изявления.

— Мътните да ги вземат — гневно промърмори той.

Каквото и да бе станало, Хари щеше да се нуждае от помощ. Както и фирмата. Вместо да спи, тази нощ Байрън щеше да отбива журналистически атаки и да звъни на клиентите с обяснения и препоръки да мълчат пред репортерите. Същевременно щеше да търси Хари, за да му осигури най-добрите италиански адвокати.

Докато намаляваше скоростта, Байрън Уилис зърна отпред телевизионни коли и тълпа от журналисти, струпани пред оградата на дома му. Той натисна дистанционното управление за отваряне на решетката, изчака хората да се отдръпнат и подкара напред, като им махаше любезно и се правеше, че не чува въпросите. От другата страна спря да погледне дали някой не се е промъкнал след него. После продължи през мрака по познатата дълга алея, осветена от фаровете.

— По дяволите — изпъшка той.

Само за миг светът на неговия приятел се бе преобърнал с главата надолу. Това го караше още по-остро да усеща собственото си положение. Поредното заседание до късна вечер, поредното прибиране у дома по тъмно. Жена му и двамата му синове бяха в семейната планинска хижа в Сън Вали. Съпруга и двама синове, с които почти не се виждаше дори когато си бяха у дома, дори и през почивните дни. Един господ знаеше какво дебне зад всеки ъгъл. Животът бе тъй пъстър и човек трябваше да го изживее напълно, без да се отдава прекомерно на работата. В този момент Байрън реши, че щом уреди нещата с Хари — а той непременно щеше да ги уреди, — трябва да се отърве от повечето служебни задължения и да се отдаде на простичките житейски радости.

С още едно натискане на дистанционното отпред се отвори вратата на гаража. Обикновено в същия момент светваха лампите вътре, но сега, кой знае защо, гаражът остана тъмен. Той спря и излезе навън.

— Байрън… — изрече мъжки глас в тъмнината.

Байрън Уилис трепна, завъртя се и видя, че към него идва едва различим силует.

— Кой сте вие?

— Приятел на Хари Адисън.

Хари? Какво означаваше това, по дяволите? Изведнъж го прониза страх.

— Как влязохте тук? Какво искате?

— Нищо особено.

Проблесна пламъче и прозвуча съвсем тих звук, сякаш някой се изхрачи. Уилис усети силен удар в гърдите. Инстинктивно погледна надолу, като се питаше какво ли е станало. После усети как коленете му се подгъват. Звукът долетя отново. И още веднъж. Човекът стоеше право пред него.

Байрън Уилис вдигна очи.

— Не разбирам…

Това бяха последните думи в живота му.

Рим, 10 юли, петък, 7:00

Томас Кайнд крачеше по алеята над Тибър и нетърпеливо чакаше клетъчният телефон в джоба му да позвъни. Беше облечен в лек бежов костюм и лятна риза на сини райета. Бяла панамена шапка бе килната пред лицето му, за да го пази както от утринното слънце, така и от възможността някой любопитен минувач да го разпознае и да уведоми властите.

Навлезе в сянката на дървесните корони и продължи още десетина крачки към мястото, което бе забелязал отдалеч. Тук течението на Тибър се плискаше в гранитните стени точно под него. Кайнд се озърна, но не видя нищо, освен оживеното сутрешно движение по пътя зад дърветата. Тогава разкопча сакото, бръкна под колана си и измъкна нещо обвито в бяла копринена кърпичка. Небрежно се приведе напред, подпря лакти на парапета над водата като турист, спрял да погледа реката, и остави предметът да се изплъзне от кърпичката. След миг чу плясък, бавно се изправи и разсеяно избърса врата си. После продължи по алеята, оставяйки обгорените останки от испанския пистолет „Лама“ да се премятат нейде по пясъчното дъно.

Десет минути по-късно той влезе в малка гостилница край Пиаца Фарнезе, поръча си еспресо и седна на една масичка в дъното, очаквайки нетърпеливо обаждането и сведенията, които все още не идваха. Извади телефона от джоба си, набра един номер, изчака сигналът да прозвучи два пъти, после въведе код от три цифри и затвори. Облегна се назад, взе чашата и зачака да го потърсят.

Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд се прочу през 1984 г. с дръзкото убийство на един френски таен агент от службите за борба с тероризма в Париж и оттогава стана любимец както на медиите, така и на терористичните кръгове. Журналистите обичаха да го сравняват с Карлос Чакала — наемен убиец, работещ за онзи, който му плати най-добре. И наистина, в края на осемдесетте и началото на деветдесет те години той бе служил на кого ли не. От Останките на италианските Червени бригади до френското Пряко действие. От Муамар Кадафи до Абу Нидал плюс работа за иракското разузнаване в Белгия, Франция, Великобритания и Италия. После се прехвърли в Маями и Ню Йорк като екзекутор на едрите контрабандисти, шефовете на наркокартела „Меделин“. А по-късно, макар че нямаше чак толкова нужда от него, се върна в Италия, за да убива по поръчка прокурори в Калабрия и Палермо.

Всичко това му позволяваше да повтори публично думите на Боно, ръководител на парижка банда убийци, използван по-късно дори от Карлос: „Аз съм прославен човек.“ И наистина беше. Години наред лицето му красеше не само първите страници на най-големите световни вестници, но и кориците на „Тайм“, „Нюзуик“ и дори „Венити Феър“. В „60 минути“ на два пъти излъчваха подробен репортаж за него. И това го издигаше на съвсем различно ниво от множеството наемни убийци, които охотно работеха за него.

Тормозеше го обаче нарастващата увереност, че е душевноболен. Отначало си мислеше, че просто е сбъркал пътя. Някога бе започнал с искреното желание да стане революционер. Като романтичен хлапак замина от Еквадор за Чили и излезе с пушка по улиците на Валера, за да отмъсти за убийствата на студенти марксисти, извършени от войниците на фашисткия генерал Аугусто Пиночет. После дойде неговият идеологически период, когато живееше при семейството на майка си в Лондон и след скъпите частни училища отиде да следва история и политология в Оксфорд. Веднага след завършването имаше нелегална среща с лондонския резидент на КГБ, който му предложи да бъде обучен в Москва за съветски агент. По пътя натам Кайнд спря за малко във Франция. Точно тогава се сблъска с парижката полиция. И славата дойде мигновено.