— Превъзходно — усмихна се Кайнд. — Може ли да погледаме още малко?

Записът продължи и Кайнд подхвана разговор с младежа, без да изпуска от поглед цифрите в ъгъла. На екрана минаха още няколко линейки, докато най-сетне в девет и петдесет и девет се появи бежова камионетка ивеко.

— Някаква доставка ли е това? — запита Кайнд, гледайки как един едър мъж излезе от колата и се отправи към вътрешността на болницата.

— Не, частна линейка.

— А къде е пациентът?

— Изписват го. Вижте.

Лентата бързо се превъртя напред, после отново тръгна нормално, когато човекът се върна заедно с още един санитар, милосърдна сестра и бинтован пациент на носилка, над която висеше венозна система. Едрият мъж отвори вратата. Внесоха пациента в линейката. Санитарят и сестрата влязоха с него. После затвориха вратата, едрият мъж седна зад волана и потегли.

— За вас не е трудно да проверите и този номер, нали? — отново прибягна към ласкателство Кайнд.

— Разбира се.

Шефът на охраната спря записа и го върна назад. После включи на бавна скорост и накрая задържа един кадър. Номерът се виждаше съвсем ясно: РЕ 343552. В горния десен ъгъл имаше дата и час: 9 юли, 22:18.

Кайнд се усмихна.

— РЕ означава Пескара. Значи колата е местна.

— Да, на „Сервицио Амбуланца Пескара“ — гордо отвърна младежът. — Както виждате, всичко е под контрол.

С възхитена усмивка Томас Кайнд продължи да гъделичка самолюбието на събеседника си, докато получи и името на пациента — Майкъл Рурк.

Всички останали сведения му даде рекламата в телефонния указател. Фирмата за частни линейки „Сервицио Амбуланца Пескара“ се намираше на Виа Арапиетра 1217. Освен това имаше дори снимка на нейния собственик и управител Еторе Капуто. Най-отдолу бе отпечатано работното време — от 7:30 до 19:30, почивен ден неделя.

Кайнд погледна часовника си.

7:25

Изведнъж той надигна глава. Някакъв мъж бе излязъл иззад ъгъла и се задаваше по улицата. Томас Кайнд го огледа внимателно и се усмихна. Еторе Капуто бе подранил с четири минути и половина.

Снимката в паспорта върху масата показваше Хари с брада. Самият паспорт беше стар, с омачкани и протрити корици. Издаден от Американската паспортна служба в Ню Йорк. По вътрешните страници имаше печати от английските, френските и американските гранични власти, но освен тях нищо друго не издаваше къде е пътувал собственикът, защото напоследък почти никоя западноевропейска страна не подпечатваше паспортите.

Под снимката бе отпечатано името Джонатан Артър Роу, роден на 18 септември 1965 г. в Ню Йорк, САЩ.

До паспорта имаше шофьорска книжка от окръг Колумбия и преподавателска карта от Джорджтаунския университет. В шофьорската книжка се посочваше адресът му: Мълди Билдинг, Джорджтаунски университет, Вашингтон. И в двата документа имаше негова снимка.

Всъщност трите снимки бяха различни — с двете ризи и пуловера на Итън. Нищо не издаваше, че са правени на едно и също място — стаята, в която се намираше — и по едно и също време, вчера вечерта.

— Ето останалото. — Адриана Хол побутна към него издут плик. — Вътре има и пари. Два милиона лири, около хиляда и двеста долара. Ако трябва, ще намерим и още. Но Итън заръча да те предупредя: свещениците са бедни, тъй че недей много да харчиш.

Хари я погледна, после отвори плика и извади съдържанието — два милиона италиански лири в банкноти по петдесет хиляди и един лист с три гъсто напечатани абзаца.

— Тук пише кой си, къде работиш, с какво се занимаваш и тъй нататък — каза Адриана. — Ще ти свърши работа, ако вземат да те разпитват. Научи всичко наизуст и унищожи листа.

Сега Хари Адисън беше отец Джонатан Роу, йезуитски свещеник и хоноруван преподавател по право в Джорджтаунския университет. Живееше в студентското градче, където преподаваше от 1994 г. Беше израснал в Итака, Ню Йорк. Братя и сестри нямаше, а родителите му бяха починали. По-нататък следваха факти от биографията: къде е учил, кога е постъпил в семинарията, описание на Джорджтаунския университет и квартала около него — чак до такава подробност, че от стаята му се вижда река Потомак, но само през есента и зимата, когато листата са окапали.

Когато стигна до последния ред, той вдигна глава към Адриана.

— Тук пише, че като йезуит съм дал обет за бедност.

— Сигурно затова не ти е направил кредитна карта.

— Сигурно.

Хари се обърна и закрачи из стаята. Итън бе изпълнил обещанието си да му осигури всичко необходимо. Сега Хари трябваше да извърши останалото.

— Същински маскарад, нали? — обърна се той към Адриана. — Превръщам се в съвсем друга личност.

— Нямаш избор. — Хари се взря в нея. На вид изглеждаше съвсем обикновена жена. Бе спал с нея, но почти не я познаваше. И ако се изключеше онзи момент в мрака, когато усети, че дълбоко в душата си тя усеща смъртта и искрено се бои от нея — дори не толкова от самата смърт, колкото от възможността животът да свърши, — всъщност бе научил за Адриана почти всичко от телевизионния екран, а не от реалната близост.

— На колко години си, Адриана? На трийсет и четири?

— На трийсет и седем.

— Добре, трийсет и седем — кимна сериозно той. — Ако можеше да се промениш, каква би станала?

— Никога не съм мислила за това…

— Хайде, опитай. Какво ще избереш?

Тя рязко скръсти ръце.

— Не искам да се променям. Харесвам се такава, каквато съм. Години наред блъсках като луда, за да стигна дотук.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Майка? Съпруга?

— Шегуваш ли се?

Смехът й бе едновременно презрителен и някак виновен, като че въпросът на Хари засягаше незараснала рана.

Той не отстъпи. Може би се държеше непочтено и грубо, но нещо го тласкаше да узнае повече за нея.

— Много жени съчетават семейството и кариерата.

— Не съм от тях — отсече Адриана и стана още по-сериозна. — Казах ти вече, обичам да спя с непознати… И знаеш ли защо? Това не само ме възбужда, но и ми дава пълна независимост. А за мен независимостта е най-важното нещо в света, защото ми позволява да работя както си знам, да върша каквото е необходимо, за да стигна до истината… Мислиш ли, че като майка бих се изправила под артилерийски обстрел, за да описвам нечия гражданска война?… Или в нашия случай — бих ли рискувала да прекарам остатъка от живота си в италиански затвор, осигурявайки фалшиви документи на един от най-издирваните хора в страната?… Не, Хари Адисън, нямаше да посмея заради децата си… Самотна съм и това ми харесва… Изкарвам добри пари, спя, с когото си поискам, посещавам места, каквито не си и сънувал, срещам се с хора, недостъпни за мнозина от най-видните политици… Това ме възбужда, а възбудата ми дава кураж да описвам фактите така, както са ги описвали някога, макар че днес никой друг не го прави… Егоизъм ли е? Не знам, по дяволите… Но не е маскарад, просто съм си такава… И ако нещо се случи, ако загубя, ще страдам единствено аз…

— И на седемдесет ли ще мислиш така?

— Питай ме, като ги навърша.

Хари продължи да я гледа. Ето значи защо имаше чувството, че телевизионните новини я разкриват по-добре от личното общуване. Просто цялата й душа излизаше на екрана. Такава бе и не желаеше да се променя. Владееше занаята до съвършенство. Преди седмица той би казал същото и за себе си. Няма нищо по-важно от свободата. Тя ти дава невероятни шансове, защото можеш да рискуваш. Вярваш в способностите си и играеш жестоко, на пределни скорости. Загубиш ли — това е положението… Но сега започваше да се съмнява. Може би защото вече нямаше и капчица свобода. Може би имаше цена, за която не бе подозирал. Просто и ясно… Или не чак толкова просто… А усещаше, че има и още нещо — нещо, което тепърва трябваше да опознае и разбере… Съдбата го бе подложила на изпитание, за да открие себе си…

— А сега накъде тръгвам… и кога? — чу той собствения си глас. — С кого ще поддържам връзка… с теб или с Итън?