Този ход на Роскани бе нещо повече от заплаха. Целеше да подлъже бегълците, че може би имат шанс, ако избягат преди крайния срок. Именно затова армейските части и полицаите от Групо Кардинале заеха позиции трийсет минути по-рано; мълчаливо дебнеха и изчакваха с надеждата някой да изскочи от скривалището си и да побегне.

6:57

Роскани се озърна към изящния стенен часовник в стил рококо над празния подиум за оркестъра. После погледна как мъже и жени, седнали зад компютрите и телефонните пултове, пресяват информация, координират оперативните действия на Групо Кардинале. Накрая отпи глътка студено сладко кафе и излезе навън, хвърляйки през рамо последен поглед към разкошната бална зала.

Нямаше полъх на вятъра, езерото не трепваше. Докато слизаше към водата, Роскани се озърна към внушителната вила. Как може да се живее в такава къща, с подобен невероятен стил — това бе загадка за човешкия ум, особено ако човекът е полицай. И все пак той отново се зачуди какво ли ще е да влезе поне за малко в този живот. Да го поканят на танци, да послуша музика и може би дори — той се усмихна — да се отдаде на упадъчни страсти.

Мъглявото видение избледня, когато Роскани закрачи по чакълестата алея покрай езерото и пак се замисли за досието от Интерпол, което не даваше и капчица информация за русия убиец с пикела и бръснача. Почти в същия миг той усети силен дъх на полски цветя. Ароматът бе остър, почти неприятен и мигом го пренесе четири години назад, във времето, когато бе зачислен към отдел „Антимафия“, за да разследва поредица от мафиотски убийства в Сицилия. Заедно с още неколцина следователи стоеше сред полето край Палермо и оглеждаше трупа на местен селянин, проснат по очи в канавката. Беше същото ранно утро както сега, из чистия и свеж въздух се носеше същият остър, завладяващ аромат на диви цветя. Когато преобърнаха трупа и видяха, че гърлото е прерязано от ухо до ухо, следователите възкликнаха едновременно. Всички знаеха кой е убиецът.

— Томас Кайнд — изрече Роскани и го побиха студени тръпки от глава до пети.

Томас Кайнд. Изобщо не бе помислил за него. Вече над три години терористът тънеше в сянка и предполагаха, че е напуснал занаята, че е убит или живее сравнително спокойно в Судан.

— Господи!

Изведнъж Роскани се завъртя и хукна към вилата. Беше седем и четирийсет сутринта. До началото на претърсването оставаха точно двайсет минути.

Беладжо, кеят на ферибота, същият час

Хари гледаше как въоръжените карабинери разпитват мъжа и жената в черната ланча пред тях. Накараха мъжа да излезе и да отвори багажника. След като не откриха нищо, пропуснаха колата да мине. Докато ланчата се качваше на ферибота, полицаите пристъпиха към тях.

— Започва се — тихо прошепна Хари през оглушителния тътен на пулса си.

Петимата седяха в бяла камионетка форд със спретнат надпис на двете врати: „Църква «Санта Киара»“. Караше отец Ренато, Елена седеше до него. Хари, Дани и съвсем младичкият отец Наталини бяха отзад, в каросерията. Елена беше със строго сиво костюмче, масивни очила и стегната на кок коса. Свещениците носеха както винаги черни дрехи с бели якички. Дани също бе сложил очила и двамата с Хари бяха в черно като спътниците си. Дълги черни палта, закопчани догоре, и черни бомбета на главите. Приличаха на равини и тъкмо това бе целта им.

— Познавам ги — тихо каза отец Ренато на италиански, когато карабинерите пристъпиха от двете страни на кабината. — Buon giorno, Алфонсо. Здравей, Масимо.

— Отец Ренато! Buon giorno. — Алфонсо беше грамаден и страховит на вид, но се усмихна широко, когато позна камионетката, отец Ренато и после отец Наталини. — Buon giorno, Padre.

— Buon giorno — усмихна се отец Наталини, седнал до Дани.

През следващите деветдесет секунди Хари имаше чувството, че сърцето му всеки момент ще спре, докато отец Ренато и полицаите бъбреха на италиански. От време на време долавяше по някоя позната дума.

Това с равините бе идея на Хари. Като на кино. Нелепа до безумие. Докато седеше със затаен дъх и с ужас очакваше карабинерите изведнъж да ги изкарат навън, както бяха сторили с мъжа от ланчата, той се запита откъде бе измислил тая проклета глупост. И все пак трябваше час по-скоро да предприемат нещо, след като призори Елена дотича в килията му с отец Ренато и съобщи, че нейната игуменка им е уредила скривалище отвъд границата, в Швейцария.

С разрешение на началниците си отец Ренато се съгласи да им помогне, но нямаше представа как. Точно тогава, докато се обличаше, Хари разсеяно надникна в огледалото, зърна брадатата си физиономия и помисли, че Дани също е брадясал. Идеята бе смахната, но можеше и да успее, след като вече два пъти се бяха изплъзвали с блъф от полицейски проверки. Освен това отец Ренато и отец Наталини бяха не просто свещеници, а местни хора и се познаваха с всички, включително и с полицаите.

И, разбира се, животът в Лос Анджелис щеше да му помогне. Хари бе католик, но във филмовата индустрия човек на всяка крачка среща евреи. От години го канеха на еврейски празници, безброй пъти бе обядвал в ресторантчето на Нат и Ал, същински оазис за евреи артисти и сценаристи; редовно водеше свои клиенти при близките им в еврейските квартали. Неведнъж се бе изненадвал от приликата между еврейската шапчица ярмулка и шапчиците на католическите свещеници, от еднаквите им черни одежди. И ето че за добро или зло двамата с Дани се бяха превърнали в гостуващи равини от Израел, тръгнали на обиколка из Италия да разширят диалога между евреи и християни. Елена стана тяхна екскурзоводка и преводачка от Рим. Молеше се само за едно — някой да не ги заговори на иврит.

— Fuggitivo16 — рязко изрече единият от карабинерите и Хари моментално се върна към действителността.

— Fuggitivo — кимна отец Ренато и изстреля сбит, пламенен отговор на италиански.

Очевидно и двамата карабинери бяха напълно съгласни, защото отстъпиха едновременно, козируваха и му направиха знак да продължи.

Хари погледна Елена, после видя как отец Ренато превключва на скорост. Камионетката плъзна напред. Изкатери се по моста и излезе на палубата. Зад тях полицаите пристъпиха към следващата кола. Хари видя как накараха хората да излязат и поискаха документите им, докато други карабинери яростно претърсваха колата.

В камионетката никой не смееше да помръдне. Десет мъчителни минути чакаха мълчаливо, докато се качи и последната кола и фериботът потегли на път.

По врата и под мишниците на Хари се стичаше пот. Още колко пъти щеше да им се размине? Докога щеше да им помага късметът, ако тяхното изобщо можеше да се нарече късмет?

Първа точка от плана им бе фериботът, който потегли за Менаджо в седем и петдесет и шест, точно четири минути, преди армейските части да започнат масирано претърсване на целия полуостров, и петнайсет минути, след като полицаите бяха открили камионетката на Салваторе Белсито. Малко преди шест сутринта отец Наталини я паркира на цял километър от „Санта Киара“, после грижливо избърса всички отпечатъци и побърза да се върне към църквата.

Точка втора, прехвърлянето от Италия в Швейцария, щеше да е по-трудна, дори невъзможна, тъй като отец Ренато и отец Наталини не познаваха никого от хората на Групо Кардинале по граничните пунктове. Спаси ги само това, че отец Наталини бе израснал в селцето Порлеца над Менаджо и познаваше като петте си пръста тесните криволичещи пътища нагоре през хълмовете към Алпите; пътища, които им позволиха да заобиколят блокадата на Групо Кардинале при Отия и в десет и двайсет и две сутринта безпрепятствено да навлязат в Швейцария.

Ватикана, кулата „Сан Джовани“, 11:00

Маршано стоеше край стъклената врата, единствен източник на светлина в стаята и единствен изход, освен заключената и строго охранявана врата към коридора. Зад него като всевиждащо око примигваше телевизионният екран, чиято гледка вече не бе в състояние да понася.