В този момент Маршано видя как папският нунций влезе, прекъсна разговора на Палестрина с китайските дипломати и го отведе настрани. Двамата размениха няколко думи, сетне Палестрина се озърна към Маршано и напусна залата. За всеки друг жестът би бил дребен и незначителен. Но за него бе съдбоносен, защото означаваше, че е взет на прицел.

— Може би — усмихна се той на Ян Йе — има начин да го уредим.

Нунцият леко докосна ръкава му.

— Ваше преосвещенство.

Маршано се обърна.

— Да, знам… Къде да отида?

За момент Маршано спря в подножието на стълбището, после пое нагоре. Зави по тесен коридор и спря пред врата, украсена с изящна дърворезба. Натисна дръжката и влезе.

Последните слънчеви лъчи проникваха през единствения прозорец и разделяха стаята на две. Палестрина стоеше отстрани, отчасти прикрит в сянката. Човекът до него се виждаше само като силует, но Маршано отлично знаеше кой е той. Яков Фарел.

Маршано затвори вратата зад себе си.

— Ваше преосвещенство… Яков…

— Седни, Никола.

Палестрина кимна към няколко стола с високи облегалки срещу старинната мраморна камина. Маршано послушно тръгна нататък през слънчевите лъчи.

Фарел седна насреща, кръстоса крака, закопча сакото си и впи поглед в лицето му.

— Искам да ти задам един въпрос, Никола, и очаквам да отговориш искрено. — Палестрина леко плъзна ръка върху подлакътника на стола, после го стисна здраво и се измести точно срещу Маршано. — Жив ли е свещеникът?

Още в мига, когато Хари Адисън отрече трупът да е на брат му, Маршано знаеше, че рано или късно Палестрина ще зададе този въпрос. Дори го учудваше, че се забави толкова. Но отсрочката му бе дала време да се подготви донякъде.

— Не — решително каза той.

— Полицаите смятат, че е жив.

— Грешат.

— Брат му също — обади се Фарел.

— Той само каза, че тялото не е на брат му. Но грешеше. Маршано полагаше отчаяни усилия да изглежда небрежно спокоен.

— Групо Кардинале притежава видеозапис, в който Хари Адисън лично умолява брат си да се предаде. Нима това ти прилича на грешка?

Маршано помълча. После погледна Палестрина и заговори със същия тон:

— Яков беше до мен в моргата, когато видяхме доказателствата и разпознахме трупа. — Той се обърна към Фарел. — Нали така, Яков?

Фарел мълчеше.

Палестрина се вторачи в Маршано, после стана и пристъпи към прозореца, закривайки слънчевите лъчи с огромното си тяло. Обърна се, изцяло обгърнат в сянка като грамаден заплашителен силует.

— Отваряме капака на ковчеже. Малка пеперудка излита отвътре и изчезва по вятъра… Как е оцеляла там? Накъде отлита? — Палестрина бавно се върна към камината. — Някога бях scugnizzo, безпризорно неаполитанско хлапе. Нямах друг учител, освен горчивия опит. Седиш в канавката с окървавена глава, защото си повярвал, че лъжецът говори истината… Така се учиш. И внимаваш това да не те сполети повторно… — Палестрина спря пред Маршано и го погледна отвисоко. — Ще те запитам още веднъж, Никола: жив ли е свещеникът?

— Не, ваше преосвещенство. Мъртъв е.

— Значи няма какво повече да си кажем.

Палестрина се озърна към Фарел и бързо излезе от стаята.

Почти вцепенен, Маршано го изпроводи с поглед. Но тъй като знаеше, че Палестрина ще пита своя полицай за настроението му, той побърза да се опомни и обърна глава към Фарел.

— Мъртъв е, Яков. Мъртъв.

Когато Маршано излезе, в подножието на стълбището стоеше един от цивилните агенти на Фарел и кардиналът отмина, без да го поглежда.

Маршано бе посветил целия си живот на Бога и църквата. Беше силен и безхитростен като родната си тосканска земя. Хора като Палестрина и Фарел живееха в друг, непознат свят, от който той изпитваше непоносим страх, но обстоятелствата и личните му способности го принуждаваха да се сблъска с тях.

За доброто на църквата, бе казал Палестрина, тъй като знаеше, че светата църква е единствената слабост на Маршано, че той я почита едва ли не като самия Господ, защото за него Бог и църквата бяха почти едно и също. Дай ми отец Даниъл, казваше Палестрина, и църквата ще си спести открития съдебен процес, шумния скандал и унижението — все неизбежни неща, ако той е жив и полицията го хване. И имаше право, защото, ако зависеше от него, отец Даниъл, смятан и без това за мъртъв, просто щеше да изчезне. Фарел и Томас Кайнд имаха тази грижа. Църквата щеше тихомълком да осъди отец Даниъл и убийството на кардинал Парма да потъне в забрава.

Но Маршано за нищо на света нямаше да предаде отец Даниъл на убийците. Под носа на Палестрина, Фарел, Капици и Матади той бе използвал всичките си възможности, за да постигне невъзможното — да обяви отец Даниъл за мъртъв, когато знаеше, че е жив. И ако не се бе намесил братът, планът можеше да успее. Но не успя. В крайна сметка не му оставаше друг избор, освен да продължава измамата и да се надява, че ще спечели време. Но сам разбираше колко зле води играта.

Опитът му след излизането на Палестрина да убеди Фарел, че казва истината, прозвуча слабо и неубедително. Съдбата му бе решена с последния поглед, който държавният секретар хвърли към полицая, преди да напусне стаята. Този поглед лишаваше Маршано от свобода. Отсега нататък щеше да бъде под наблюдение. Където и да отидеше, с когото и да разговаряше, било то по телефона, в коридора или дори у дома си, всичко щеше да бъде подслушвано и докладвано. Първо на Фарел, после на Палестрина. Реално погледнато, намираше се под домашен арест. И нищо не можеше да стори.

Той отново погледна часовника.

20:50

Молеше се всичко да е минало без произшествия и хората да са се измъкнали според плана.

Пескара, все още 9 юли, четвъртък, 22:35

Сестра Елена Возо седеше върху сгъваема седалка в закритата каросерия на невзрачна бежова камионетка. В здрача едва различаваше до себе си Майкъл Рурк. Той лежеше по гръб на носилка и втренчено гледаше как венозната система се люшка над него в такт с движението на камионетката. Отсреща седеше красавецът Марко, а отпред в кабината беше едрият Лука, който спокойно караше колата по тесните улици, сякаш знаеше точно къде ги отвежда, макар че не бяха говорили за това.

Елена се смая, когато преди малко повече от час майката игуменка позвъни от манастира на Францисканските сестри в Сиена, за да й каже, че тази вечер нейният пациент ще бъде преместен с частна линейка и тя трябва да го придружи, за да му оказва помощ както досега. На въпроса къде го преместват, къде отиват, получи лаконичния отговор: „В друга болница.“ Веднага след това Лука пристигна с линейката и потеглиха. Напуснаха болницата „Санта Чечилия“ бързо и тихо, почти без да си кажат дума, сякаш бягаха от нещо.

След като прекоси река Пескара, Лука мина по лабиринт от пресечки и накрая навлезе в бавното движение по крайбрежната улица Виале дела Ривиера. Нощта беше гореща и душна, тълпи от хора по шорти и ризи с къс ръкав се шляеха по тротоара или седяха в препълнените пицарии край плажа. Елена се зачуди дали не отиват към друга болница в същия град. Но след малко Лука се отдалечи от морето и пое на зигзаг през града. Минаха покрай масивната сграда на железопътната гара, после завиха на североизток и излязоха на шосето.

През цялото време Майкъл Рурк гледаше ту Елена, ту буркана над главата си, ту мъжете в камионетката и пак връщаше очи към Елена. Това я караше да се надява, че умът му работи, че се опитва да сглоби фактите и да разбере какво става. Физически изглеждаше доста добре за състоянието си, пулсът и кръвното налягане оставаха стабилни, дишаше нормално както през цялото време. Тя бе видяла кардиограмите и енцефалограмите, които показваха здраво сърце и активна мозъчна дейност. Според диагнозата Рурк беше преживял тежка травма; освен изгарянията и счупените крака най-сериозна тревога будеха последствията от жестоката контузия. Той можеше да се възстанови напълно, отчасти или никак. Елена имаше задачата да поддържа тялото му във форма, докато мозъкът опитва сам да се излекува.