Отчаян, той се изруга, задето бе зарязал цигарите, после стана, отвори вратата и се озова в балната зала на Вила Лоренци. Докато вървеше през глъчката и се озърташе, той изведнъж осъзна, че преди малко е сбъркал. Да, Групо Кардинале бе цяла армия. Прекалено грамадна. Тромава. Привличаше излишно внимание. Допускаше грешки. Но при дадените обстоятелства Роскани се радваше, че разполага с нея. Никак не би желал да води тая игра сам, да разследва без чужда помощ и да се преструва като баща си, че единствено той е способен да открие решението. Сега се нуждаеше от пълно покритие на терена, от хиляди очи — зорки, бдителни, плъзнали по всяка педя земя. Само тъй можеше да затвори капана и да е сигурен, че плячката няма отново да се изплъзне.

Беладжо, църквата „Санта Киара“ 22:15

Хари седеше до Дани в тъмната кабина на камионетката и чакаше Елена. Нямаше я вече почти половин час и той усещаше как го обзема тревога.

По отсрещния тротоар вървяха със смях и шеги неколцина младежи. Единият дрънкаше на китара. Преди малко бе минал някакъв старец с две кучета. Постепенно глъчката на младежите стихна и отново настана спокойствие, ала то само подсилваше чувството за самота, тревогата и страха, че ще ги хванат.

Хари леко извърна глава и погледна Дани, който спеше до него, сгушен върху седалката. Невинен и безгрижен като дете. Искаше му се да протегне ръка, да го докосне и да обещае, че всичко ще бъде наред.

Отново се озърна нагоре към църквата, с надежда да види как Елена слиза насреща. Но видя само пустата улица и паркираните автомобили от двете страни. Изведнъж го обзе вълнение — дълбоко, бликнало от дъното на душата му. Ненадейно бе осъзнал защо е тук. За да изплати един стар дълг, да се освободи, да изпълни своята карма.

Още носеше обещанието към Дани, дадено преди години, когато се готвеше да постъпи в колежа. По онова време Дани беше по-буен от когато и да било, непрестанно си имаше неприятности у дома, в училище и с полицията. След два дни Хари трябваше да бъде в Харвард и докато си стягаше куфара в хола на долния етаж, Дани влезе при него. Беше мръсен, разчорлен, с окървавени кокалчета на дясната ръка. Озърна се към куфара, после погледна Хари и понечи да отмине мълчаливо. Хари помнеше как сграбчи Дани и го дръпна към себе си. Още чуваше собствените си тежки, натъртени думи. „Само гледай да завършиш училище, бива ли? Тогава ще дойда да те взема при себе си… Няма да те зарежа тук. Обещавам.“

И това бе нещо повече от обещание. Беше част от обета, който си дадоха преди години, след като загубиха баща си и Мадлин, а майка им се омъжи прибързано и погрешно — обета да си помагат, за да избягат от този живот, от това семейство, от този град и вече никога да не се върнат. Бяха се врекли. Веднъж завинаги. Всеотдайно, като брат пред брата.

Но по редица причини така и не устояха на думата си. И макар че никога не го споменаха — обстоятелствата се промениха и от гимназията Дани отиде направо в морската пехота — Хари знаеше, че там се крие истинската причина за дългото им отчуждение. Бе обещал, а не устоя на думата си и Дани още не можеше да му прости. Е, сега изпълняваше обещанието. Най-сетне се връщаше за брат си.

10:25

Нов поглед нагоре.

Улицата бе все тъй мрачна и пуста. Тротоарите също. Никаква следа от Елена.

Изведнъж приглушен телефонен сигнал раздра тишината. Хари стреснато хвърли поглед наоколо и се запита откъде идва звукът. После осъзна, че звъни клетъчният му телефон в жабката, където го бе оставил, преди да се върне с Елена в пещерата при Дани.

Сигналът замлъкна. После подхвана отново. Хари се пресегна, извади телефона и го включи.

— Да — предпазливо каза той, макар да знаеше, че може да го търси само един човек.

— Хари…

— Адриана.

— Хари, къде си?

Гласът й звучеше предпазливо и някак странно. Не беше сърдечен или приятелски. Просто делови. Връщаше се към първоначалната сделка, която бяха сключили заедно с Итън — да разговарят с Дани преди всички останали.

— Хари?

— Слушам те.

— С теб ли е брат ти?

— Да.

— Кажи ми къде си.

10:30

Бърз поглед нагоре по улицата. Все още никаква следа от Елена.

— А ти къде си, Адриана?

— Тук, в Беладжо. „Хотел дю Лак“. Същият, където все още имаш резервирана стая.

— При теб ли е Итън?

— Не. Беше в Рим, но вече пътува насам.

Изведнъж иззад ъгъла горе изникнаха фарове и поеха надолу. Моторизирани полицаи. Двама. Караха бавно и светлината на уличните лампи блестеше по каските им, докато оглеждаха паркираните коли и тротоарите. Търсеха него и Дани.

— Хари, слушаш ли ме?

Хари усети Дани да се размърдва до него. Божичко, Дани, не сега! Не както онзи път, в пещерата.

— Кажи ми къде си. Ще дойда при теб.

Дани се размърда отново. Полицаите вече бяха съвсем наблизо. Само на няколко коли разстояние. Дори по-малко.

— Дявол да го вземе, Хари. Говори. Кажи ми къде…

Щрак.

Хари изключи телефона и се просна в тъмното върху Дани, под нивото на предното стъкло, като се молеше всичко да мине тихо. И изведнъж телефонът записука отново някъде под него. Адриана пак се обаждаше.

— Господи — изпъшка Хари.

Сигналът беше оглушителен. Гърмеше като високоговорител. Той отчаяно зашари с пръсти под себе си, опитвайки се да напипа телефона в тъмното. Но проклетата машинка бе попаднала между Дани и седалката. Той захлупи длани отгоре и се помъчи да заглуши звука с тялото си. Отчаяно се надяваше полицаите да не го чуят в тихата лятна вечер.

Сякаш след цяла вечност сигналът най-сетне замлъкна. Настана тишина. Хари искаше да надигне глава, да види дали полицаите са отминали. Но не смееше. Чуваше бесните удари на сърцето си. Тътнежът на пулса. Внезапно някой почука по стъклото. Побиха го тръпки. Сетивата му се вцепениха. Ново почукване. По-силно. Всичко бе свършено. Изпълнен с ужас и примирение, Хари вдигна глава.

Елена го гледаше през стъклото. До нея стоеше свещеник с инвалидна количка.

Привлекателна жена със син блейзър и широкопола сламена шапка седеше сама край масичка до прозореца в бара на хотел „Флоренция“. Оттук виждаше крайбрежната улица и кея, където щеше да пристигне корабът на подводни криле. Освен това виждаше как полицаите от Групо Кардинале наблюдават чакащите пътници.

Тя леко извърна гръб на клиентите в бара, извади от чантичката си клетъчен телефон и набра един номер в Милано, откъдето специално устройство прехвърли повикването към друг подобен телефон в крайбрежния град Чивитавекия, а оттам най-сетне — към един римски номер, който никой не би открил в телефонния указател.

— Si — изрече мъжки глас.

— Обажда се S — каза Томас Кайнд.

— Un momento.

Тишина. После…

— Да — обади се нов мъжки глас. Бе изменен по електронен път, тъй че да не го разпознаят. Разговорът продължи на френски.

S: „Обектът е жив. Вероятно ранен… И за жалост трябва да съобщя, че избяга.“

Мъжки глас: „Знам.“

S: „Какво ще ми наредите сега?… Ако желаете, ще се оттегля.“

Мъжки глас: „Не. Оценявам вашата решителност и ефективност… Полицаите знаят, че сте там, и ви търсят, но нямат представа кой сте.“

S: „Така и предполагах.“

Мъжки глас: „Можете ли да напуснете областта?“

S: „С малко късмет.“

Мъжки глас: „В такъв случай искам да дойдете тук.“

S: „Все още мога да преследвам обекта оттук. Въпреки полицията.“

Мъжки глас: Да, но защо, след като пеперудката се е събудила от сън и можем да я привлечем към пламъка?

Палестрина натисна един бутон върху малката кутия до телефона, после подаде слушалката на Фарел, който я взе и затвори. Държавният секретар дълго седя неподвижно, гледайки през сумрака на мраморния си кабинет към картините, статуите, лавиците със старинни книги, към многовековната история, която го обкръжаваше в резиденцията му на етажа под папските покои в двореца на Сикст V, където сега спеше светият отец, изтощен телом и духом от тежкия медицински режим, вярвайки, че съветниците му ще управляват мъдро Светия престол.