Хари бързо пресече улицата и тръгна към църквата. С вой на сирени прелетяха две полицейски коли, плътно една зад друга. Той продължи напред.

Отсреща бе църквата. Грамадна, древна, примамлива. Убежище от суматохата. По стъпалата се бяха струпали хора, вероятно туристи. Привлечени от шума, някои гледаха в посоката, откъдето идваше. Други разглеждаха самата църква. Какво пък, намираше се в милионен град. Навсякъде имаше хора. Поне за малко трябваше да рискува — да се изгуби сред тях с надеждата, че няма да го познаят.

Той прекоси плочките, изкачи се по стъпалата и навлезе в тълпата. Докато си пробиваше път към огромните бронзови порти, хората почти не му обръщаха внимание.

Вътре също имаше хора, но цареше тишина. Както всички останали, Хари спря и се озърна — сега беше просто свещеник, дошъл на екскурзия и развълнуван от гледката. Централният неф пред него бе широк около петнайсет метра и пет-шест пъти по-дълъг. Сводът, украсен с позлата и скулптурни групи, се извисяваше на трийсетина метра над полирания мраморен под. През високите прозорци около купола се лееха светли лъчи. Фрески и барелефи по стените обкръжаваха дванайсет огромни статуи на апостолите. Убежището на Хари се оказваше не просто църква, а величествена катедрала.

Вляво от него група австралийски туристи вървеше покрай стената към високия олтар в дъното. Той тихичко се прилепи към тях. Вървеше бавно, оглеждаше украсата и продължаваше да се преструва на любопитен чужденец като всички останали. Досега го бе погледнала само една стара жена, а и тя се интересуваше не толкова от него, колкото от превръзката на челото му.

Засега беше в безопасност. Изплашен, объркан и изтощен сред безвремието на древната катедрала, той се унесе в неясни мисли какви хора са минавали оттук и при какви обстоятелства.

Когато се опомни, видя, че вече са стигнали до олтара и неколцина австралийци напускат групата, за да се прекръстят и да коленичат със склонени в молитва глави на скамейките пред него.

Хари последва техния пример. Целият трепереше. В очите му бликнаха сълзи и едва се удържа да не заридае. Никога не се бе чувствал тъй загубен, изплашен и сам както сега. Нямаше представа къде да отиде и какво да стори. И макар да знаеше, че е глупаво, ужасно съжаляваше, че не остана при Херкулес.

Все още коленичил, той се озърна през рамо. Австралийската група се отдалечаваше, но идваха други хора. С тях вървяха и двама пазачи. Оглеждаха тълпата. Носеха бели ризи с еполети и тъмни панталони. Трудно бе да се прецени от разстояние, но като че имаха радиостанции на коланите си.

Хари пак се обърна напред. Стой на място, каза си той. Няма да се приближат, ако не им дадеш повод. Не бързай. Мисли внимателно. Къде ще отидеш сега. Какво ще направиш.

Мисли.

Кучетата пъхтяха и опъваха каишките, които водачите им стискаха. След тях се препъваха Роскани, Скала и Кастелети. Тичешком минаха по лабиринт от мръсни, полумрачни тунели и най-сетне спряха до една вентилационна шахта точно над спирка Манцони.

Като най-дребен от тримата детективи, Кастелети свали сакото си и пролази напред по шахтата. Решетката в края се оказа разхлабена. Той я измести, подаде глава и видя подлеза, който водеше към перона.

— Оттук е излязъл — прокънтя гласът му, докато пълзеше обратно на четири крака.

— А не може ли да е влязъл? — подвикна Роскани.

— Не и без стълба.

Роскани се озърна към водачите.

— Да видим откъде е дошъл.

Десет минути по-късно пак се намираха в главния тунел и вървяха по пътя, който бе изминал Хари, след като напусна скривалището на Херкулес. Кучетата лесно откриваха миризмата с помощта на пуловера, взет от хотелската стая.

— Той е в Рим едва от четири дни… Дявол да го вземе, откъде познава тия места?

Гласът на Скала отекна от влажните стени. Яркият лъч на фенерчето му подскачаше зад водачите, които на свой ред осветяваха пътя пред кучетата си.

Изведнъж първото куче спря, вирна нос и започна да души. Другите спряха зад него. Роскани изтича напред.

— Какво има?

— Загубиха дирята.

— Как тъй? Нали стигнаха дотук. Намираме се в тунел. Как може…

Единият водач мина пред кучето си и шумно подуши въздуха. Роскани пристъпи до него.

— Какво става?

— Помиришете.

Роскани вдъхна дълбоко. После още веднъж.

— Чай. Горчив чай.

Той направи още няколко крачки и плъзна лъча по пода. Видя ги веднага, пръснати навсякъде. Чаени листенца. Стотици, хиляди. Сякаш някой ги бе ръсил с пълна шепа именно за да обърка кучетата.

Роскани взе няколко и ги приближи до носа си. После ги захвърли с отвращение.

— Цигани.

Ватикана, същият час

Маршано слушаше търпеливо как монреалският кардинал Жан Трамбле чете от дебелата папка пред себе си.

— Енергетика, стоманодобив, корабоплаване, архитектура и строителство, земекопна техника, минно строителство, машиностроене, транспорт, тежки кранове, екскаватори. — Трамбле бавно прелистваше страниците, като прескачаше имената на корпорациите и подчертаваше само с какво се занимават. — Тежко оборудване, строителство, строителство, строителство, строителство. — Най-сетне той затвори папката и вдигна глава. — Значи Светият престол вече навлиза в строителния бизнес.

— В известен смисъл да — отвърна Маршано, като се бореше да не усеща пресъхналата си уста, да не чува ехото на собствения си глас. Знаеше, че всяка проява на слабост ще бъде фатална за него. Както и за отец Даниъл.

Кардинал Мацети от Италия, кардинал Розалес от Аржентина, кардинал Бут от Австралия — всички те седяха като съдии със скръстени ръце върху затворените папки и гледаха Маршано над тях.

Мацети: „Защо трябва да изоставяме балансираните инвестиции?“

Бут: „Прекалено са тромави и неизгодни. Една рецесия в световен мащаб буквално може да ни вкара в блатото заедно с всички тези компании. Заводите спират, машините се консервират и вече не стават за нищо, освен да ги гледаме като статуи и да се чудим колко средства са глътнали.“

Маршано: „Така е.“

Кардинал Розалес се усмихна и подпря брадичка върху юмруците си.

— Икономика на бъдещето. И политика.

Маршано вдигна чашата си, отпи глътка вода и я остави.

— Именно — каза той.

Розалес: „И напътстващата ръка на Палестрина.“

Маршано: „Негово светейшество вярва, че църквата трябва да подпомага както духовно, така и материално по-бедните държави, за да заемат достойно място на растящите световни пазари.“

Розалес: „Негово светейшество или Палестрина?“

Маршано: „И двамата.“

Трамбле: „Значи ще насърчим световните лидери да подпомагат развиващите се страни в стремежа им към новия век и същевременно ще потърсим изгодата?“

Маршано: „Нека го кажем с други думи, ваше преосвещенство. Постъпваме според вярата си и се опитваме да я обогатим.“

Съвещанието се проточваше. Вече наближаваше един и половина, време за обедна почивка. А Маршано не искаше да докладва на Палестрина, че още не са гласували. Освен това знаеше, че ако сега ги изпусне без единодушно съгласие, те ще обсъдят темата на обяд. И колкото повече я обсъждат, толкова по-малко ще им харесва. Можеха дори да усетят, че в целия план се спотайва нещо нередно, да заподозрат, че ги карат да одобрят някакъв замисъл със скрити цели.

Палестрина нарочно стоеше настрани от обсъждането. Не искаше да доловят, че се меси там, където не му е работа. И макар да го презираше, Маршано знаеше колко страх и респект вдъхва неговото могъщо име.

Той измести стола си назад и се изправи.

— Време е да прекъснем. Няма да крия, че ще обядвам с кардинал Палестрина. Той ще ме попита какво е било отношението ви към въпросите, които обсъждахме тази сутрин. Бих желал да му кажа, че в общи линии сте настроени положително. Че харесвате стореното дотук и с някои дребни поправки ще го одобрите в края на съвещанието.