— Защото не знам какво ще се случи утре, а искам да съм споделила с човек, който ще разбере… и защото исках да го кажа на теб, Хари. — Елена впи поглед в очите му и за дълго остана така. — Лека нощ и Бог да те благослови — прошепна най-сетне тя и излезе от килията.

Когато корабът наближи откъм притъмнялото езеро, сред пътниците на кея имаше и една елегантна, красива жена с широкопола сламена шапка.

Горе край стълбището стояха на стража четирима полицаи с бронирани жилетки и автомати. Други четирима обикаляха пристана и се взираха в лицата на пътниците, търсейки бегълците. Според проверката на документите почти всички бяха чуждестранни туристи. Великобритания, Германия, Бразилия, Австралия, Съединените щати…

— Grazie — каза младият полицай, после върна паспорта на Джулия Луиз Фелпс и с усмивка докосна ръба на фуражката си.

Отлично виждаше, че това не е нито рус убиец с издраскано лице, нито италианска монахиня, нито пък избягал свещеник или брат му. Пред него стоеше привлекателна висока американка с широкопола сламена шапка и лукава усмивка. Именно затова бе дошъл да провери документите й — не защото я подозираше в нещо, а защото му се искаше да пофлиртува. И тя явно нямаше нищо против.

Корабът спря до кея и пътниците започнаха да слизат. Жената прибра паспорта в чантичката си, усмихна се още веднъж на полицая и тръгна напред. След малко дръпнаха подвижното мостче, двигателите изреваха и корабът бавно се отдалечи.

Полицаите по кея и горе на стълбището го гледаха как постепенно набира скорост, после се издига над водата и поема през мрачното езеро към Тремецо и Лено, след това към Ледзено, Ардженьо и накрая отново към Комо. Корабът „Бетулска стрела“ бе последният за тази вечер. И като го видяха да се отдалечава, всички полицаи въздъхнаха с облекчение. Знаеха, че добре са си свършили работата. През тази смяна нито един от бегълците не бе успял да се промъкне край тях.

Рим, Ватикана, 15 юли, сряда, 0:20

Фарел отвори вратата на личния кабинет на Палестрина и младият очилат отец Бардони влезе спокойно и невъзмутимо въпреки късното повикване. Изобщо не проявяваше каквото и да било чувство. Просто се подчиняваше на висшестоящия в църковната йерархия.

Седнал зад бюрото си, Палестрина кимна към стола отпред.

— Повиках ви тук, за да узнаете лично от мен, че кардинал Маршано се разболя — каза той, докато свещеникът сядаше.

Отец Бардони леко се приведе напред.

— Така ли?

— Да, тази вечер му призля тук, в моя кабинет, след като се завърнахме от китайското посолство. Лекарите се надяват да е само нервно изтощение. Но не са сигурни. Затова го държим под наблюдение.

— Къде е той?

— Тук, във Ватикана. Апартаментът за гости в кулата „Сан Джовани“.

— Защо не е в болница? — попита отец Бардони и забеляза с крайчеца на окото си как Фарел пристъпва по-близо до него.

— Защото реших да го задържа тук. И защото мисля, че знам каква е причината за това „изтощение“…

— Тоест?

— Мъчителната дилема с отец Даниъл.

Палестрина дебнеше зорко свещеника. Засега не бе забелязал реакция при споменаването на отец Даниъл.

— Не разбирам.

— Кардинал Маршано се кълнеше, че той е мъртъв. И за разлика от полицията може би все още вярва в това. Но според последните сведения отец Даниъл не само е жив, а вероятно и доста здрав, тъй като непрестанно убягва на властите. В такъв случай сигурно може и да поддържа връзка с някого… — Палестрина помълча и се втренчи в свещеника, за да е сигурен, че следващите му думи няма да бъдат разбрани погрешно. — Колко ли ще се зарадва кардинал Маршано да види отец Даниъл жив. Но тъй като той се намира под лекарски грижи и не е в състояние да пътува, остава само една възможност. Отец Даниъл да дойде или, ако се наложи, да бъде доведен при него.

В този момент отец Бардони не издържа и крадешком хвърли плах поглед към Фарел — внезапна, инстинктивна реакция, породена от желанието да разбере дали Фарел е изцяло на страната на Палестрина и одобрява задържането на Маршано. Студеният, безстрастен поглед на полицая не оставяше и капка съмнение. Само след миг свещеникът си възвърна самообладанието и разпалено се завъртя към Палестрина.

— Да не би да намеквате, че знам къде е? И че мога да му предам вашето съобщение? Че мога някак да организирам идването му във Ватикана?

— Отваря се ковчеже — спокойно изрече Палестрина. — Излита пеперудка… Къде отива? Много хора задават този въпрос и я преследват. Ала никой не я открива, защото в последния миг тя помръдва, после отново и отново. Трудна работа, когато е болна или наранена. Разбира се, ако някой не й помага… някоя добра душа, например известен писател или човек от църковните кръгове… и ако не е под грижите на милосърдна ръка, умела в тия неща. Да речем, медицинска сестра или монахиня, а може би и едното и другото… милосърдна сестра от Сиена… Елена Возо.

Отец Бардони не реагира. Просто гледаше безизразно, сякаш нямаше ни най-малка представа какво му говори държавният секретар. Вършеше го целенасочено, за да прикрие предишната грешка, ала сам знаеше, че вече е късно. Палестрина се приведе напред.

— Отец Даниъл трябва да дойде тихо. Да не разговаря с никого… Ако по пътя го заловят, да отговаря — на полицаите, на журналистите, дори на Талиа или Роскани, — че просто не помни какво се е случило…

Отец Бардони понечи да възрази, но Палестрина властно вдигна ръка и довърши с едва доловим глас.

— Разберете, че с всеки ден закъснение на отец Даниъл душевното състояние на кардинал Маршано ще се влошава… Здравето и духът му ще западат, докато дойде моментът, когато — той сви рамене — … вече няма да има значение.

— Ваше преосвещенство. — Гласът на отец Бардони изведнъж стана рязък. — Разговаряте не с когото трябва. Изобщо нямам представа къде е отец Даниъл и как да се свържа с него.

За момент Палестрина се втренчи в него, сетне бавно го прекръсти.

— Che Dio ti protegga15 — изрече той.

Фарел веднага пристъпи към вратата и я отвори. Отец Бардони се поколеба, после стана, мина край полицая и изчезна в мрака.

Палестрина гледаше как вратата се затваря. Нима беше сбъркал? Не, в никакъв случай. Отец Бардони беше куриер на Маршано още от самото начало. Именно той бе измъкнал отец Даниъл от ръцете на лекарите след експлозията на автобуса, за да го прехвърли в Пескара. И оттогава насам насочваше всяка негова крачка. Да, отдавна го подозираха — следяха го, подслушваха телефона му, дори предполагаха, че е наел кораба в Милано. Но не можеха да докажат нищо. Само че той сгреши, поглеждайки към Фарел, и това бе достатъчно. Палестрина знаеше, че Маршано има верни поддръжници. Щом бе вярвал на отец Даниъл толкова силно, че да се изповяда пред него, значи вярваше и на отец Бардони, за да му повери спасяването на американеца. И отец Бардони би приел без колебание.

Значи нямаше грешка, Палестрина бе разговарял, с когото трябва. И не се съмняваше, че посланието ще бъде получено.

3:00

Палестрина седеше до малкото писалище в спалнята си. Беше по сандали, загърнат в ален копринен халат и с огромния си ръст имаше вид на беловлас римски император. Върху масичката пред него лежаха ранните издания на пет-шест вестника от цял свят. Основната новина във всички бе продължаващата трагедия в Китай. По малкия телевизор вдясно от него предаваха репортаж на живо от Хефей. В момента показваха как пристигат камиони с войници от Китайската народоосвободителна армия. Всички бяха със защитни комбинезони, ръкавици, оранжеви респиратори и очила, за да се предпазят — както обясни облеченият като тях кореспондент — от заразата, докато помагат за отстраняването на непрестанно растящия брой трупове.