— Инспекторе!

Сервитьорът се появи все тъй широко усмихнат. Бъбрейки на италиански, той разчисти място на масата и сложи пред тях четири пълни чинии.

Хари го изчака да свърши и когато отново бяха сами, погледна Пио право в очите.

— Говоря самата истина. Не ви излъгах нито веднъж… Защо не изпълнихте обещанието си да ми кажете какво криете и по-специално какво ви кара да смятате, че брат ми е замесен в убийството на кардинала?

Над чиниите се вдигаше пара. Пио кимна към тях, но Хари поклати глава.

— Е, добре. — Пио измъкна от джоба си сгънат лист и го подаде на Хари. — Мадридската полиция откри това при обиск в апартамента на Валера. Погледнете много внимателно.

Хари разгъна листа. Беше увеличено копие на страница от телефонен бележник. Имената и адресите бяха надраскани на испански, а отдясно имаше номера. Изглежда, почти всички адреси бяха мадридски. Най-отдолу бе записан телефонен номер и вляво от него буквата „Р“.

Безсмислица. Испански имена, телефони в Мадрид. Какво общо имаше всичко това? Освен ако буквата „Р“ долу означаваше Рим, но до номера нямаше никакво име. И изведнъж осъзна.

— Господи — тихо ахна той и се вгледа отново.

Телефонният номер до буквата „Р“ беше същият, който му продиктува Дани. Хари рязко вдигна глава. Пио го гледаше.

— Не става дума само за номера, мистър Адисън. Имало е и разговори. През трите седмици преди убийството Валера се е обаждал в апартамента на брат ви дванайсет пъти от клетъчния си телефон. Към края разговорите стават по-чести и по-кратки, като че само са договаряли вече утвърдени инструкции. Доколкото знаем, това са единствените му телефонни обаждания, докато е бил тук.

— Телефонните разговори не са доказателство за убийство! — смаяно възкликна Хари. Това ли беше? С нищо друго ли не разполагаха?

Една току-що настанена двойка се озърна към тях. Пио ги изчака да се обърнат и продължи по-тихо:

— Както казах, разполагаме с доказателства, че в стаята е имало втори човек, И смятаме, че не Валера, а именно този втори човек е убил кардинал Парма. Валера беше комунистически агитатор, но нямаме сведения някога да е докосвал оръжие. Напомням, че брат ви е бил отличен стрелец с превъзходно военно обучение.

— Това е факт, но не и доказателство.

— Не съм свършил, мистър Адисън… Използваната при атентата пушка „Сако ТРГ 21“ обикновено стреля с патрони „Уинчестър“, калибър 30,8. Но в случая са били заредени американски островърхи „Хорнади“ с тегло 97 грама. Обикновено те се продават само в специализирани магазини и служат за лов на едър дивеч… Извадихме три такива куршума от тялото на кардинал Парма… Пълнителят на карабината е предвиден за десет патрона. Останалите седем още бяха в него.

— И какво?

— Личният телефонен бележник на Валера ни насочи към апартамента на брат ви. Не го заварихме. Вече е пътувал към Асизи, но тогава не знаехме. Бележникът на Валера ни помогна да издействаме заповед за обиск…

Хари слушаше мълчаливо.

— Стандартните опаковки съдържат по двайсет патрона… В едно заключено чекмедже в апартамента на брат ви намерихме кутия с десет патрона марка „Хорнади“. Имаха островърхи куршуми с тегло 97 грама. А заедно с тях открихме и втори пълнител за същата пушка.

Хари усети как го обзема слабост. Искате да възрази, да защити някак Дани. Но не можеше.

— Открихме и разписка за един милион и седемстотин хиляди италиански лири — малко над хиляда американски долара, мистър Адисън. Същата сума, която Валера е платил в брой за апартамента. Върху разписката имаше негов подпис. Почеркът е същият като в бележника. Ще речете, косвени доказателства. Да, така е. И ако брат ви беше жив, можехме да го попитаме, да му дадем възможност да ги обори. — В гласа на Пио зазвучаха гневни нотки. — Можехме да го попитаме защо е извършил това. И кой още е замесен. И дали не се е опитвал да убие папата… Сам разбирате, вече е невъзможно… — Пио се облегна назад и Хари усети как вълнението му бавно гасне. — Може да се окаже, че сме сгрешили. Но не ми се вярва. Отдавна съм в тази професия, мистър Адисън, и просто не вярвам да стигнем по-близо до истината. Особено след като главният заподозрян е мъртъв.

Хари извърна очи и погледът му се замъгли. Досега беше твърдо уверен, че грешат, че вървят по невярна следа, но това променяше всичко. Пак погледна инспектора и прошепна едва доловимо:

— Ами автобусът?…

— Кой знае… Може би неизвестната комунистическа фракция, отговорна за убийството на Парма, е решила да убие един от своите, за да му затвори устата… Или пък мафията е сложила бомбата със съвсем друга цел… Или го е сторил някой обиден служител от автобусната компания, който има достъп до експлозиви… Не знаем, мистър Адисън. Както казах, по взривяването на автобуса и убийството на кардинала се водят отделни следствия.

— Кога ще стане известно всичко това?

— Вероятно не преди да завърши разследването. А после сигурно ще се посъветваме с Ватикана.

Хари кръстоса ръце пред себе си и се вторачи в масата. Беше като замаян. Сякаш току-що му бяха казали, че страда от неизлечима болест. Молбите и възраженията не помагат — от стената неумолимо гледат рентгеновите снимки и кардиограмите.

И все пак… въпреки всички улики на полицията, въпреки непоклатимата пирамида от натрупани факти още не разполагаха с категорично доказателство, както признаваше самият Пио. Нещо повече. Можеше хиляди пъти да им, разкаже за съобщението, но единствено той бе чул гласа на Дани. Страхът, тревогата и отчаянието. Това не бе глас на убиец, плачещ за милосърдие и последна надежда. Беше глас на човек, впримчен в безмилостни обстоятелства, от които няма как да се измъкне.

Без сам да знае защо, Хари се чувстваше по-близък с Дани от когато и да било. Може би защото брат му най-сетне бе протегнал ръка. И може би това имаше за него далеч по-голямо значение, отколкото предполагаше, защото го осъзна не чрез разума, а като прилив на дълбоко вълнение, което го трогна дотам, че беше готов да скочи и да избяга от масата. Но остана на място, защото само след миг осъзна още нещо: нямаше да остави Дани опозорен навеки като убиец на кардинал Парма, докато не изрови изпод дърво и камък абсолютно и недвусмислено доказателство за истината.

— Мистър Адисън, докато приключат формалностите по разпознаването и получите тялото на брат си, ще мине поне един ден, може би и повече… През целия си престой ли ще бъдете в „Хаслер“?

— Да…

Пио извади от портфейла си картичка и му я подаде.

— Ще ви бъда благодарен, ако ме държите в течение къде ходите. Ако решите да напуснете града. И изобщо ако отидете някъде, където ще е трудно да ви намерим.

Хари пое картичката, прибра я в джоба на сакото си и отново погледна Пио.

— Няма да ви е трудно да ме намерите.

Международният нощен влак Женева — Рим, 7 юли, вторник, 1:20

Кардинал Никола Маршано седеше на тъмно и слушаше равномерното потропване на колелата, докато влакът набираше скорост, устремен на югоизток от Милано към Флоренция и Рим. Навън бледата луна пръскаше над италианското поле оскъдни лъчи, колкото да се усеща, че го има. За момент Маршано си помисли за римските легиони, крачили преди векове под същата луна. Днес те бяха призраци. Един ден той също щеше да ги последва и животът им също като техния да се превърне в едва забележима драскулка върху безкрайния график на времето.

Влак 311 бе напуснал Женева снощи в осем и двайсет и пет, прекоси швейцарско-италианската граница малко след полунощ и щеше да пристигне в Рим около осем часа тази сутрин. Дълго пътуване, особено като се има предвид, че самолетът минаваше същото разстояние за два часа, но Маршано искаше да размисли насаме, без да го безпокоят.

Като божи служител, обикновено той носеше църковни одежди, но сега бе облякъл светски костюм, за да не привлича излишно внимание. Със същата цел първокласното спално купе бе резервирано на името Н. Маршано. Честен и простичък начин да запази анонимност. Купето бе тясно, но му осигуряваше най-необходимото — място за сън, ако изобщо успееше да заспи; и още по-важно — непрестанно движение, за да приеме обаждане по клетъчния си телефон без страх, че може някак да бъде засечено.