Бяха доведени тук от любезния ерудит Едуард Муи още в неделя вечер, само няколко минути след пристигането си във Вила Лоренци. Седнал зад таблото на изящната плоскодънна моторница, Муи подкара на юг сред нощния мрак. Десетина минути се придържаше плътно към бреговата линия, после зави през едва забележима пукнатина в отвесната канара и лъкатушейки из хаоса от скали и надвиснали клони, стигна до входа на пещерата.

След като се озоваха вътре, той включи мощните прожектори на моторницата и продължи по лабиринт от канали, докато излязоха пред десетметров кей, изсечен в скалата. Там разтовариха запасите, после отнесоха Майкъл Рурк в апартамента, където бе и сега. Имаше две големи стаи — спалня, в която се настани сестра Елена, и хол, превърнат в болнично помещение за пациента. Делеше ги великолепна баня с мраморни плочки и позлатени кранчета.

Муи обясни, че пещерата се намира в имота около Вила Лоренци и преди години била открита от нейния знаменит собственик Ерос Барбу. Най-напред му хрумнало да я превърне в огромна винарска изба, после прибавил апартаментите, като докарал, работници от имението си в Мексико. Така опазил съществуването на пещерата в тайна, особено от местните жители. На шейсет и четири години, Ерос Барбу бе не само преуспял автор, но и легендарен поклонник на Бога, чието име носеше; пещерата се бе превърнала в уютно и дискретно гнездо за еротични игри с някои от най-красивите и прочути жени на света.

Но независимо от пикантната си история, днес пещерата носеше на Елена единствено страх и самота. Още виждаше как очите на Лука се разшириха от ужас и гняв, когато го потърсиха по телефона. Жена му била измъчвана и убита, а тялото й захвърлено да изгори в апартамента, където протекъл целият им брачен живот. Секунди след като остави слушалката, Лука реши да замине за погребението в Пескара и да остане там с трите си деца. Марко и Пиетро тръгнаха с него.

— Бог да ви благослови — каза им тя, докато потегляха към Беладжо, за да хванат първия кораб за Комо.

Тримата взеха единственото транспортно средство — малката моторна лодка. Сега Елена беше сама с Майкъл Рурк, който спеше в съседната стая. Молеше се от все сърце отново да чуе наближаващия звук на двигателя. Но не долавяше нищо, освен тихото плискане на водата край каменните стени.

Обърна се и тръгна към стаята си с твърдото решение да позвъни на игуменката в Сиена, да й разкаже всичко и да помоли за съвет. В този момент под каменния свод отекна далечното бръмчене на двигател.

Уверена, че това са Лука и другите, тя забърза почти тичешком към кея. После видя ослепителните прожектори, чу как двигателят замлъкна и пред нея изникна изящната плоскодънна моторница. Беше Едуард Муи.

От моторницата слязоха трима. Едуард Муи заедно с мъж и жена, които Елена виждаше за пръв път.

— Мъжете си тръгнаха — побърза да съобщи тя.

— Знам.

Муи я изгледа втренчено и представи новодошлите. Двамата били отдавнашни верни служители на Ерос Барбу и идвали да наглеждат Майкъл Рурк, докато тя е в Беладжо.

— Беладжо ли? — изненада се Елена.

— Искам да се срещнете с един американски свещеник и да го доведете тук.

— Тук, в пещерата?

— Да.

Елена се озърна към мъжа и жената, после пак погледна Едуард Муи.

— Защо аз?… Защо не отидете вие?

— Защото в Беладжо ни знаят, а вас не.

Елена отново погледна мъжа и жената — Салваторе и Марта, както ги бе нарекъл Едуард Муи. Те мълчаха. Изглеждаха на около петдесет години. Салваторе бе мургав, Марта не. Вероятно това означаваше, че той работи извън вилата, а тя вътре. И двамата носеха халки, но нямаше как да разбере дали са съпрузи. Така или иначе, очите им казваха всичко. В тях имаше тревога и страх, но също така ум и твърда решителност. Щяха да сторят всичко, което им нареди Едуард Муи.

— Кой е този свещеник? — запита Елена.

— Роднина на Майкъл Рурк — тихо отвърна Едуард Муи.

— Не е вярно. — Изричайки тези думи, Елена вече бе взела решение. Не изпитваше страх, само гняв, че никой не й е казал по-рано. Нито Лука, нито Пиетро, Марко или игуменката. — Няма никакъв Майкъл Рурк или ако има, не е онзи човек. — Тя посочи към стаята, където спеше нейният пациент. — Той е отец Даниъл Адисън, свещеникът от Ватикана, издирван за убийството на кардинал Парма.

— Дебне го смъртна заплаха, сестро, затова е тук — спокойно изрече Едуард Муи. — Затова скрихме кой е и го преместихме тук…

— Защо го укривате?

— Помоли ни… Ерос Барбу…

— Един световноизвестен писател дава убежище на престъпник?

Едуард Муи не отговори. Елена го гледаше смаяна.

— Лука знаеше. Ами другите? Моята игуменка?

— Аз… не знам… — Едуард Муи присви очи. — Знам само, че полицията ни дебне на всяка крачка. Затова ви помолих да идете в Беладжо. Ако някой от нас отиде на среща със свещеника, или ще ни арестуват незабавно, или ще ни проследят, за да видят къде отиваме.

— Този свещеник е братът на отец Адисън. Нали?

— Предполагам.

— И искате да го доведа тук.

Едуард Муи кимна.

— По суша има друг път. Ще ви го покажа…

— Ами ако вместо това отида в полицията?

— Не сте сигурна, че отец Даниъл е убиец… А видях как се грижите за него… — Едуард Муи имаше очи на поет. Яростни, но в същото време доверчиви и искрени. — Докато е под ваша закрила, няма да го предадете.

Вила Лоренци, 6:00

Разрошен и бос, Едуард Муи излезе по халат от надзирателската къщичка, безразлично сви рамене и пусна Роскани заедно с цялата му армия — агенти от Групо Кардинале, въоръжени униформени карабинери и петима военни с кучета — да претърсят за втори път Вила Лоренци.

Отново пребродиха огромния централен палат, шестнайсетте стаи на пристройката за гости, отсрещното крило, където бяха личните покои на Ерос Барбу, мазетата и подземията. Кучетата напразно търсеха мириса на докараните със самолет дрехи от апартамента на отец Даниъл и хотелската стая на Хари Адисън.

Сетне претърсиха щателно грамадната сводеста сграда зад резиденцията, където имаше закрит плувен басейн и тенис корт, а на горния етаж — просторна бална зала с позлатен таван. После гаража за осем коли, жилищата на прислугата, двете едноетажни сервизни постройки и накрая трите декара парници.

Роскани не пропусна нито едно местенце. Крачеше в ранната горещина с разхлабена вратовръзка и разкопчана риза. Ръководеше операцията стая след стая, сграда след сграда, дебнеше реакциите на кучетата, лично отваряше гардеробите, търсеше скрити вратички, надничаше между стените, под подовите настилки — нищо не убягна от неговото внимание. А мислите му непрестанно се връщаха към убийствата в Пескара и човека с пикела. Кой можеше да е той? Вече бе пратил до централата на ИНТЕРПОЛ в Лион спешна молба да му осигурят списък на всички убийци и терористи, за които в момента се смята, че са в Европа. Списъкът трябваше да съдържа предполагаемо местонахождение и по възможност психологически портрет.

— Видяхте ли каквото ви трябваше, старши инспекторе? — запита Едуард Муи, все още по халат.

Роскани трепна и осъзна, че двамата стоят на стълбището в бараката за лодки. Навън утринното слънце хвърляше ярки искрящи отблясъци по спокойното езеро, а долу в сумрака две кучета ръмжаха и душеха голямата моторница край кея. Водачите бяха отпуснали ремъците им, за да се движат по-свободно под бдителните погледи на четирима въоръжени карабинери.

Най-сетне кучетата загубиха интерес и лениво обиколиха кея. Единият водач погледна нагоре и поклати глава.

— Grazie, Signore — каза Роскани на южноафриканеца.

— Prego — кимна Муи, после излезе и се отдалечи към вилата.

— Свършихме — подвикна Роскани и загледа как водачите, кучетата и четиримата карабинери се изкачват по стъпалата и тръгват след Едуард Муи към централната сграда, където ги чакаха полицейските автомобили.