Животът му бе посветен на словото и поетичното творчество. Ерос Барбу го спаси от сивото всекидневие на чиновник в Южна Африка, осигури му подслон и издръжка, за да твори. В замяна искаше от него само да се грижи за вилата, доколкото може. И малко по малко Муи започна да става известен.

А после, почти седем години след пристигането му във Вила Лоренци, Барбу го помоли за още нещо. Да защити човека, който ще пристигне с корабчето. Можеше да откаже, но не го стори. И затова сега щеше да загине.

Едуард Муи заобиколи в тъмнината една издадена скала. Сто метра. Още два завоя, и щяха да видят светлините, после кея. Водата тук бе дълбока и неподвижна. Дългият черен палец на поета бавно плъзна нагоре и натисна лостчето за аварийно изключване. Двата двигателя замлъкнаха.

Последното действие в живота на Едуард Муи бе извънредно кратко. Лявата му ръка натисна бутона на сирената. Дясната го отблъсна нагоре и настрани отвъд борда. Падайки, той усети как бръсначът плъзва по гърлото му като коприна. Все едно. Вече си бе казал молитвата.

Още при първия вой на сирената Салваторе напусна стаята на отец Даниъл и изтича по централния коридор към кея. Видя само мрачния, стихнал канал и се върна обратно.

Обясни на италиански, че трябва веднага да бягат. Освен Ерос Барбу само Едуард Муи знаеше как да мине с моторницата по лабиринта от канали. А моторницата я нямаше. Сирената беше сигнал за опасност.

Ако Муи ги предупреждаваше за полицията, властите вече щяха да са тук — Роскани и цяла тълпа агенти от Групо Кардинале, следвани от журналистите. Но след рева на сирената наоколо цареше тишина. Значи Муи бе искал да им каже нещо друго.

— Салваторе е прав. — Хари се втренчи в Елена. — Трябва да бягаме. Незабавно.

— Как? Не можем да изкачим брат ви с асансьора. Дори да успеем да го пренесем дотам, клетката е прекалено тясна.

— Попитайте Салваторе дали има друга лодка.

— Излишно е да питам. Няма. Имаше една, но я взеха Лука и другите.

— Все пак попитайте. — Хари усещаше как времето им изтича. — Сал. Някаква платформа. Каквото и да е, само да можем да измъкнем Дани по вода.

Елена погледна Салваторе и преведе въпроса на Хари.

— Forse — отвърна Салваторе. — Forse.

Може би.

Дори не бе лодка, а плоскодънна алуминиева ладия, дълга около четири метра и широка метър и половина. Обикновено я влачеха зад моторницата, за да докарват продукти и да извозват боклука. Салваторе я откри при по-малкия кей край един завой на канала, стотина метра по-долу от първия. Беше подпряна на стената до дебелата врата, водеща към прославената винарска изба на Ерос Барбу. До нея имаше две весла и с общи усилия Хари и Салваторе я спуснаха на вода.

После Хари се качи да я изпробва.

Плаваше, не пропускаше вода и издържаше тежестта му. Той се наведе и намести греблата в гнездата им.

— Добре, хайде сега да го настаним.

Салваторе докара носилката и двамата я сложиха напреко на кърмата. Хари взе чантата с най-необходимите лекарства. После помогна на Елена да се качи и погледна въпросително Салваторе, но италианецът и жена му отстъпиха назад.

Ладията нямало да издържи петима души, обясни той с помощта на Елена. По скалните стени високо над водата имало знаци, сочещи изхода от тунелите. Трябвало само да се ориентират по тях и всичко щяло да бъде наред.

— Ами вие? — разтревожи се Хари.

Салваторе и Марта смятали да се изкачат с асансьора, отново преведе Елена. Щели да ги чакат с камионетката край едно заливче на юг от пещерата. Салваторе обясни на Елена как да го открият, после пак се обърна към Хари.

— Arrivederci — каза той някак виновно, сякаш ги изоставяха. После хвана Марта за ръка и двамата изчезнаха в пещерата.

Салваторе имаше право — тук-там в скалните стени над водата бяха изсечени бразди. Елена стоеше на носа и ги осветяваше с фенерче, а Хари бавно гребеше по канала.

Седеше на средата, с гръб към Елена и насочваше цялото си внимание върху греблата, опитвайки да загребва безшумно.

Изведнъж Елена изгаси фенерчето.

— Чуйте…

Хари спря с вдигнати весла и остави ладията да се носи напред. Но не чу нищо, освен тихото плискане на водата покрай отминаващите стени.

— Какво беше? — едва доловимо прошепна той.

— Аз… ето…

Този път го чу и той. Под каменния свод прокънтя далечен тътен. После заглъхна.

— Какво е това?

— Двигатели. Включиха се за няколко секунди и спряха.

— Кой може да е?

— Онзи, за когото ни предупреди Едуард Муи. Той е там нейде, в каналите… и се мъчи да ни открие…

Хефей, Китай Градска водопречиствателна станция „А“, Все още 14 юли, вторник, 18:30

Ли Уън стоеше настрани и спокойно гледаше хората, струпани около стената с датчици и циферблати за налягането, примесите, скоростта на потока и химическия състав. Нямаше представа защо още са тук. Датчиците и циферблатите не отчитаха нищо. Станцията беше напълно изключена. Нито една стрелка не помръдваше.

Джу Юбин, губернатор на провинция Анхой, просто гледаше вцепенен. До него бе застинал Моу Циин, заместник-директор по водоснабдяването и енергетиката. Гневните думи и обвиненията избухнаха още когато се потвърди причината — езерото Чао не бе отровено нито нарочно, нито случайно от терористи или от когото и да било; нямаше и замърсяване с непречистени води от околните фабрики и стопанства; катастрофата бе предизвикана от масово размножаване на водорасли, отделящи биологични токсини. И двамата се оплакваха година подир година, че водоснабдяването е бомба със закъснител, че опасността трябва да се отстрани веднъж завинаги. Но никой не я отстрани. И сега стояха смразени пред този неописуем ужас. До спирането на градския водопровод от крановете бе текла зловонна, смъртоносна течност. Сами по себе си цифрите бяха невероятни.

Езеро Чао, водоизточник за почти един милион души. През последните десет часа: двайсет и седем хиляди петстотин и осем мъртви според официалните данни.

Още петдесет и пет хиляди в критично състояние. Все още липсваха сведения колко хора са консумирали вода в домовете си. Броят на мъртвите и болните растеше с всяка минута. И никой, дори и армейските спасителни екипи, не можеше да стори каквото и да било, освен да откарва труповете. Да чака и да брои. Както сега, пред погледа на Ли Уън.

Чуваше се само плясъкът на вода край скалите и равномерното дишане на Дани. Елена стоеше застинала на носа, Хари бе оставил ладията да се носи по течението и само я отблъскваше с ръце, за да не застърже в стената. Мъчеше се да пази тишина.

Мракът беше безкраен. Непрогледен. Хари знаеше, че двамата с Елена мислят за едно и също. Най-сетне се осмели да прошепне:

— Закрийте фенерчето с длан. Оставете съвсем тесен лъч. Насочете го към стената. Ако чуете каквото и да било, изгасете веднага.

Изчака и след малко тъничък сноп светлина плъзна по мрачната гранитна стена. Зашари по древните камъни, търсейки знаците, но не откри нищо.

— Мистър Адисън — дрезгаво прошепна Елена и Хари за пръв път усети в гласа й страх.

— Продължавайте да търсите.

Той отблъсна ладията от стената, после отпусна веслата и загреба съвсем леко. Елена стискаше фенерчето с потни длани и гледаше как късчето светлина шари безрезултатно по камъка. Хари се мъчеше да не мисли, че в тъмнината са отплавали твърде далеч, а сега навлизат все по-навътре в лабиринта. Внезапно в лъча се мярнаха три изсечени черти и Елена възкликна задавено.

— Добре, всичко е наред — прошепна Хари.

Отминаха пет метра, сетне десет. Нови три чертички.

— Насочете лъча към канала.

Елена се подчини. Пещерата продължаваше все направо.