Усети как главата му изскочи на повърхността. Вдъхна чист въздух. В същия миг стрелбата спря и лъчът отмина. Тунелът потъна в мрак.

— Елена… — дрезгаво прошепна Хари в тъмнината. — Елена! — подвикна отново той, вече с тревога в гласа.

Представи си я надупчена от куршуми, просната нейде на дъното с вода в дробовете.

— Държа се за лодката… добре съм… — прозвуча задъханият й глас съвсем наблизо.

— А Дани?…

— Движим се! — изплашено подвикна тя.

Хари усети, че водата наоколо изведнъж стана по-студена и ладията почна да се отдалечава от него. Бяха попаднали в подводна река и се носеха по течението.

Той заплува в мрака след ладията, като се отблъскваше с ръце от скалите. След малко я догони и се вкопчи в борда. Водата ги влачеше все по-бързо. Притиснат в капан между ладията и гранитните стени, той се бореше с напора на течението и сантиметър по сантиметър се промъкваше към кърмата.

— Елена! — изкрещя Хари през рева на водата и глухото дрънчене на алуминий по камъните.

Никакъв отговор.

— Елена!… Къде си?… Елена!

Томас Кайнд отчаяно дереше с пръсти по гърлото си. Салваторе бе много по-силен, отколкото изглеждаше. Стискаше здраво шала, взет от косата на мъртвата си съпруга. И усукваше смъртоносна примка около шията на русия. Дърпайки с всичка сила, италианецът заби коляно в кръста на Томас Кайнд.

— Bastardo11 — изсъска той. — Bastardo.

Кайнд изобщо не бе очаквал подобна ярост от тъй невзрачен и плах човечец като Салваторе Белсито. Но нямаше намерение да умира. Изведнъж той отпусна тяло и провисна напред. Двамата едновременно рухнаха върху палубата. С рязко движение Томас Кайнд се изтръгна от ръцете на противника, преметна се настрани и отскочи зад него. Бръсначът проблесна в ръката му. Той сграбчи италианеца за косата и дръпна главата му назад, оголвайки гърлото.

— Онова място… онази пещера, където бяха… — Томас Кайнд си пое дъх и усети как пулсът му постепенно се успокоява. — Накъде води?

Италианецът бавно извъртя очи към русия мъж, надвиснал над него.

— Никъде.

Бръсначът плъзна светкавично под носа на Салваторе. Той изкрещя, по устната му бликна червена струя.

— Накъде води?

Италианецът се задави от собствената си кръв.

— Като други… от тия тунели… Към подводна река… и после… обратно… към езерото.

— Къде?… На север оттук? На юг? Къде?

По лицето на Салваторе Белсито бавно изплува огромна, величава усмивка, която всъщност бе неговата душа.

— Няма… да ти кажа…

Хари притискаше Елена между себе си и кърмата на ладията, която ги тласкаше по тесния улей сред буйни потоци вода, падаща с гръмотевичен рев все по-стръмно надолу. Непрогледен мрак. Бесен напор. Ръцете му бяха раздрани до кръв от опитите да се задържи за невидимите гранитни стени. Усещаше как Елена се бори отчаяно да удържи главата си над водата. Нямаше как да разбере дали Дани още е върху носилката, нито пък дали самата носилка е на кърмата.

И изведнъж всичко изчезна. Отдолу имаше само въздух. Чу писъка на Елена. Ладията го блъсна жестоко. Сетне паднаха. В дълбока вода. Още по-черна. Нещо го повлече надолу. Въртеше се по спирала в някакъв вихрен въртоп. После краката му докоснаха дъното и той се отблъсна, опитвайки се да изплува на повърхността.

Сам не разбра кога се озова горе. Кашляше, пъхтеше и жадно гълташе въздух. Зърна отнейде сред мрака да пада лъч светлина.

— Елена! — чу той собствения си вик. — Елена!!

— Тук съм.

Гласът й долетя изотзад. Стреснат, той се завъртя и я видя да плува към него.

Изведнъж усети дъното под краката си, залитайки се повлече напред и рухна на някаква скална площадка. Едва имаше сили да диша. През гъсталака отвън прозираше искрящата повърхност на езерото. После си спомни за Елена и я видя да се изкатерва на камъка до него. Но гледаше настрани, към водата, откъдето бяха дошли. Най-сетне той се опомни и също погледна нататък. После видя и го побиха тръпки.

Дани приличаше на призрак. Блед, почти прозрачен. Измършавял като скелет. Брадясал, почти гол. С подгизнали, размотани бинтове. Лежеше само на метър-два от него и гледаше втренчено.

— Хари — изрече той. — Мили боже.

Гласът на Дани застина в неподвижния въздух на влажната пещера, а двамата братя се гледаха със смесено чувство на радост и недоумение, че са живи и един до друг след толкова много години.

Накрая Хари стана и бързо се спусна по скалата към Дани. Напрегна се и протегна ръка.

— Хвани се.

Дани бавно посегна, пръстите им се срещнаха и Хари почна да го изтегля върху площадката. В последния момент нагази долу, за да се погрижи за счупените крака на Дани, които по някакво чудо все още бяха стегнати в сините шини.

— Добре ли си? — попита Хари, когато се изкатери обратно.

— Да…

Дани кимна немощно и опита да се усмихне, но Хари виждаше, че е изтощен до предел. Внезапно изотзад долетяха ридания. Двамата се озърнаха.

Елена седеше там, където я бе оставил Хари. Очите й бяха затворени, ръцете притиснати до тялото. Цялата се тресеше от ридания на неописуемо облекчение. Опитваше се да ги удържи, но не можеше.

Хари веднага стана, предпазливо се изкатери по хлъзгавата скала и коленичи до нея.

— Няма страшно — прошепна той. После обгърна с ръце раменете й и я притисна към себе си.

— Съжалявам… — избъбри тя, отпускайки глава на рамото му.

— Няма страшно — повтори той. — Успокой се, всички сме живи.

Озърна се към водата и видя, че Дани го гледа, сгушен на каменната площадка. Да, бяха живи. Но за дълго ли? И какво щяха да правят сега?

Рим, посолство на Китайската народна република, Все още 14 юли, вторник, 14:30

Черният кадилак зави по Виа Брюксел покрай старинната каменна ограда около някогашния Парко ди Вила Грациоли, днес превърнат в квартал със скъпи жилищни блокове и големи частни резиденции.

Лимузината намали скорост, наближавайки паркираната на тротоара бронирана полицейска кола. Малко по-нататък имаше още една. Между тях бе входът на номер 56. Кадилакът зави и спря пред висока зелена порта. След малко двете крила плъзнаха бавно назад, лимузината влезе и портата се затвори зад нея.

Няколко секунди по-късно посланикът на Съединените щати в Италия Лейтън Мериуедър Фокс се изкачваше по стъпалата пред входа на четириетажната сграда от тухли и мрамор, в която се помещаваше посолството на Китайската народна република. Придружаваха го Никълъс Рийд, негов заместник, и съветникът по политическите въпроси Хармън Али заедно със своя първи секретар Джеймс Итън.

Вътре цареше мрачно настроение. Итън видя как Фокс се поклони и стисна ръката на китайския посланик Дзян Йоумей. Никълъс Рийд стори същото с външния министър Джоу И, а Хармън Али изчакваше да поздрави заместника му Дъй Жуй.

Темата, обсъждана във всяко кътче на просторната зала за приеми в златисто и светлозелено, беше една и съща — катастрофата в китайския град Хефей, където броят на загиналите от замърсена питейна вода бе достигнал ужасяващата цифра шейсет и две хиляди и продължаваше да расте.

Здравните власти не бяха в състояние да преценят кога и с колко жертви ще свърши всичко. Седемдесет хиляди. Осемдесет. Никой не знаеше. Пречиствателните станции бяха затворени. Докарваха прясна вода със самолети, влакове, камиони. Ала злото вече бе сторено. Армейските части бяха навлезли в града, но чудовищните размери на бедствието ги изправяха пред невъзможност да се справят дори с най-елементарните човешки потребности при толкова много страдания и смърт. И въпреки старанията на Пекин да наложи информационно затъмнение целият свят знаеше какво става.

Лейтън Мериуедър Фокс и Никълъс Рийд бяха дошли да поднесат съболезнования и да предложат помощ. Хармън Али и Джеймс Итън — да преценят политическата страна на въпроса. По целия свят ставаше същото — високопоставени дипломати посещаваха китайските посолства, за да предложат помощ и същевременно да преценят възможните политически последствия. Въпросът, който си задаваха всички, бе дали Пекин е в състояние да опази живота на своите поданици; дали страхът, че най-обикновена глътка вода може да погуби теб, семейството ти и хиляди съседи, не би тласнал провинциите към решението да се откъснат и занапред да разчитат единствено на собствени сили. Централното правителство щеше да издържи трагедията в Хефей, но ако същото се повтореше другаде из страната — утре, идната седмица или дори догодина, — тогава щеше да се стовари гръмотевичен удар, тласкащ Китайската народна република към пълна разруха. Всички чуждестранни правителства знаеха, че това е най-страшният кошмар за Китай. Водата изведнъж се превръщаше в пагубна слабост.