Но Хари не можеше да си позволи колебания.

— Ваше преосвещенство, брат ми е жив и вие знаете къде се намира.

Маршано мълчеше.

— От кого го пазите? От полицията?… От Фарел?

Знаеше, че Маршано го гледа, че невидимите очи се впиват в неговите.

— Обичате ли брат си, мистър Адисън?

— Да…

— Обичате… ли… брат… си? — повтори Маршано. Този път по-натъртено, настоятелно, безмилостно. — Бяхте отчуждени един от друг. От години не сте разговаряли.

— Той е мой брат.

— Много хора имат братя.

— Не разбирам.

— Толкова време живяхте разделени. Защо изведнъж стана толкова важен за вас?

— Просто защото го има.

— Тогава защо рискувате живота му?

В очите на Хари пламна гняв.

— Кажете къде е, и толкова.

— А мислили ли сте какво ще правите след това? — продължи Маршано, без да обръща внимание на думите му. — Ще стоите при него? Ще се криете завинаги?… Рано или късно ще разберете, че трябва да се справите с най-важното. Полицията. А когато го разберете, мистър Адисън, когато излезете на открито, и двамата ще загинете. Брат ви — заради онова, което знае. Вие — защото ще мислят, че ви е казал.

— А какво точно знае?

Маршано дълго мълча, после излезе от сянката и светлината за пръв път огря очите му. Това вече бяха очи не на църковен аристократ, а на обикновен човек, разкъсан и премазан от страх. Страх, какъвто Хари не бе и подозирал, че съществува. И това го потресе.

— Вече се опитаха да го убият. И пак се опитват. Изпратили са по дирите му изкусен ловец. — Маршано гледаше Хари право в очите. — Виа ди Монторо номер деветдесет и седем. Не си въобразявайте, че днес сте се прибрали незабелязано в апартамента. Не смятайте, че дрехите на свещеник ще продължат да ви прикриват. Предупреждавам ви от все сърце, стойте настрани! Ако ли не…

— Къде е той? Какво знае, по дяволите?

— … ако ли не, лично аз ще им кажа къде е. А сторя ли го, повече никой няма да чуе за него. — Маршано сниши глас и добави почти шепнешком: — Толкова голям е залогът…

— Църквата — изрече Хари и потръпна.

За миг кардиналът се втренчи в него, после рязко обърна гръб, отвори вратата и стъпките му заглъхнаха в пустия коридор.

Три часа по-късно, 13 юли, понеделник, 1:20

Роскани вдигна слушалката чисто гол, както обикновено спеше през летните жеги. Озърна се към жена си, помоли човека отсреща да изчака и навлече тънък халат. Мина на телефона в кабинета си и запали лампата на бюрото.

Простреляните трупове на мъж на средна възраст и неговата съпруга бяха открити в контейнер за смет зад частната им автомобилна фирма в Пескара. Когато роднините им се разтревожили и започнали да ги търсят, от момента на смъртта вече били минали около трийсет и шест часа. Отначало местните следователи сметнали, че става дума за убийство и самоубийство, но след разпита на приятели и близки отхвърлили тази идея. Произшествието едва ли имало нещо общо с голямото национално издирване, но за всеки случай решили да уведомят Групо Кардинале.

Пескара, 4:30

Роскани обикаляше из мястото на убийството — бараката зад „Сервицио Амбуланца Пескара“. Еторе Капуто и съпругата му имаха шест деца и бяха женени от трийсет и две години. Според местните полицаи двамата непрестанно се карали за дреболии. Вдигали шумни, яростни и енергични скандали. Но никога не вдигали ръка един срещу друг. И Еторе Капуто никога — никога! — не бил притежавал пистолет.

Изглеждаше, че синьора Капуто е била простреляна първа. От упор. После навярно съпругът бе насочил оръжието срещу себе си, защото по дръжката имаше негови отпечатъци. Пистолетът беше двузаряден магнум четирийсет и четвърти калибър.

Роскани поклати глава, отстъпи назад и кимна на една жена от техническия екип да прибере пистолета в найлонова торбичка. После напусна бараката и тръгна през паркинга към главния вход на компанията. Въпреки ранния час зад полицейската бариера по отсрещния тротоар вече се трупаха любопитни.

Роскани мислеше за предната вечер и онова, което бяха установили след обиколката из болниците около Рим. Определено имаше шанс да излязат прави и в автобуса да е имало двайсет и пети пътник, останал извън документите. Човек, който е напуснал мястото в суматохата, а ако не е бил в състояние да върви, откарали са го с кола или — Роскани влезе в кантората и погледна рекламния календар на стената — с частна линейка.

Вътре чакаха Кастелети и Скала. Пушеха, но щом го видяха, побързаха да изгасят цигарите.

— Пак отпечатъци — натърти Роскани, докато разсейваше с длан облака тютюнев дим. — Отпечатъците на онзи испанец върху пушката, с която бе извършен атентатът. Отпечатъците на Хари Адисън върху пистолета, с който застреляха Пио. Сега си имаме работа с ясните отпечатъци на човек, който никога не е притежавал оръжие и все пак извършва убийство, а после се застрелва. Всеки път изглежда пределно ясно кой е убиецът. Знаем обаче, че в случая с кардинала не е така. А другите случаи? Ами ако убиецът е трети човек, който прави необходимото, за да открием върху оръжието чужди отпечатъци? Все същият трети човек. Същият „той“, „тя“ или дори „те“, които са убили римския кардинал. И Пио. И тази двамата.

— Свещеникът? — обади се Кастелети.

— Или някой друг. Нашият трети човек. — Роскани разсеяно лапна дъвка. — Да речем, че свещеникът е пострадал тежко и от някоя болница около Рим са го докарали в Пескара с частна линейка…

— А третият човек е узнал и е дошъл да го търси — тихо довърши Скала.

Роскани се втренчи в Скала, после грижливо сгъна хартийката от дъвката и я прибра в джоба си.

— Защо не?

— Ако тръгнем по тази линия, може би Хари Адисън не е убил Пио…

Дъвчейки бавно, Роскани мина настрани. Огледа пода, после тавана. Видя през прозореца как червената топка на слънцето се подава над Адриатика.

— Може и да не е.

— Старши инспекторе…

Детективите се озърнаха към един от местните полицаи, вече облян в пот от утринната горещина.

— Вероятно имаме още нещо. Преди малко съдебният лекар е огледал трупа на жена, загинала при пожар снощи…

Роскани разбра още преди да му кажат.

— Не е умряла от пожара.

— Да, господине. Била е убита.

Рим, 6:30

Хари вървеше с приведена глава към Колизеума, без да обръща внимание на оживеното утринно движение. Сега най-важното бе да продължава напред. Само така можеше да съхрани последните остатъци от разсъдъка си. Коли. Автобуси. Мотопеди. Хора, тръгнали по лични дела, насочили най-невинно всички свои мисли и чувства към предстоящия ден. Същото бе вършил и той във всяко работно утро, преди да пристигне тук. Рутина — позната и удобна като чифт стари обувки.

Ставане в шест, един час упражнения в гимнастическата стая до спалнята, душ, закуска със стари или нови клиенти, после право в кантората, без нито за миг да се отделя от телефона, дори и под душа. Също както сега. Клетъчният телефон лежеше в джоба му. Само че вече не беше същото. Ни най-малко. Имаше телефон, но не смееше да го използва. Само за миг можеха да засекат откъде звъни и тутакси да блокират целия район.

Изведнъж от ярката слънчева светлина навлезе в плътна сянка. Вдигна очи и видя, че е пред Колизеума. После зърна нещо да помръдва наблизо и веднага спря. Застанала в подножието на древните арки, една парцалива жена зяпаше в него. След малко до нея изникна още една. Сетне трета, с бебе на ръце. Циганки.

Обърна се и видя още. Бяха поне десетина и вече го обкръжаваха. Пристъпваха бавно. Сами, по двойки, по тройки. Все жени, повечето с деца на ръце. Хари бързо се озърна назад. По улицата нямаше жива душа. Нито пазачи. Нито туристи. Никой.

Изведнъж нещо го дръпна за панталона и той наведе глава. Някаква старица повдигаше крачола му, за да огледа обувките. Той отскочи от нея. Безполезно. Моментално се появи друга жена. По-млада, ухилена, без предни зъби. Протягаше едната си ръка за милостиня, а с другата вече опипваше плата на панталона. Изглежда, изобщо не я интересуваше, че си има работа със свещеник. После той усети докосване отзад — нечия ръка се плъзна към портфейла му.