Хари хвана Елена за ръката, изчака секунда и пристъпи точно до носача. Когато наближиха вратата, даде знак на човека да мине напред. Носачът кимна и избута количката навън. Хари и Елена излязоха плътно зад него. Заслепен от слънчевите лъчи, Хари рязко зави по тротоара и двамата потънаха сред минувачите.

— Buongiorno — поздрави някакъв мъж и леко докосна шапката си. Двама млади им се усмихнаха. Те продължаваха, без да спират.

— Нагоре по стъпалата вляво — спокойно изрече Елена.

Изведнъж Хари видя Роскани да се задава откъм кея по същия път, който сам той бе изминал снощи. Полицаят вървеше бързо, другите двама го следваха по петите. Хари пристъпи по-близо до Елена, за да се скрие поне отчасти.

Вече наближаваха ъгъла и Хари видя стъпалата, за които говореше Елена. Ненадейно Роскани се озърна. Гледаше право към него. В същия миг Елена заговори на италиански. Хари нямаше представа какво казва. Но размахваше ръце напред и говореше тъй оживено, като че вършеха нещо невероятно важно. В подножието на стъпалата тя го дръпна наляво и пое нагоре, като продължаваше да говори — вероятно му се караше, но не пропусна да се усмихне на един слизащ старец.

Сетне се озоваха сред група хора по стълбището. Провираха се през тях, отминаваха магазинчета и ресторанти. Едва на последното стъпало Хари се озърна назад. Никакви полицаи. Нито следа от Роскани. Само обикновени хора.

— Онези на кея бяха полицаи — каза Елена.

— Знам.

Хари я погледна и за пръв път се запита коя е и защо върши всичко това.

9:10

Хари натисна лоста и предавките заскърцаха пронизително. Той направи завоя, стисна зъби, превключи отново и подкара надолу по тясната уличка. Селската камионетка беше стара и раздрънкана, скоростният лост и педалът за газта едва прихващаха. С ново скърцане на предавките той заобиколи някакъв парк и излезе извън градчето.

— Разкажете за брат ми.

Той откъсна очи от пътя и се вгледа в Елена, за да разбере дали наистина знае нещо.

— Краката му са счупени, има изгаряния по главата и горната част на тялото. Претърпял е много тежка контузия. Но вече е по-добре, започва да се храни и да говори по малко. Често губи памет, което е нормално. Няма сили, но започва да оздравява. Мисля, че всичко ще бъде наред.

Дани бе жив! Хари неволно ахна. После осъзна напълно какво е чул. Погледна отново към пътя. Колите пред тях намаляваха скорост, спираха.

— Карабинери — каза Елена.

Хари посегна към лоста. Предавките захрущяха оглушително и той спря само на сантиметри зад една бяла ланча в колоната от автомобили, задържани за полицейска проверка.

Двама униформени карабинери с автомати на рамо проверяваха колите една по една. Други двама наблюдаваха отстрани.

Ето че махнаха на колата пред тях да продължава. Хари натисна лоста, камионетката потегли на тласъци и спря едва когато единият карабинер отскочи настрани със сърдит вик.

— Боже господи.

Карабинерите пристъпиха едновременно от двете страни.

Хари се озърна към Елена.

— Поговорете с тях. Кажете им нещо.

Карабинерите го гледаха втренчено.

И в този момент Елена скорострелно заговори на италиански. Обръщаше се едновременно към двамата полицаи, сочейки ту себе си, ту Хари, ту камионетката. Всичко свърши за броени секунди. Карабинерите бързо отстъпиха назад, козируваха и им направиха знак да продължат. Със скърцане и трясъци Хари потегли. Хвърли поглед към тях в огледалото, после се обърна към Елена.

— Какво им казахте?

— Че сме взели колата назаем и закъсняваме за погребение… Дано да не е така…

— Дано.

Хари отново погледна пътя, който започваше да се изкачва към скалистите възвишения в далечината, после инстинктивно завъртя очи към огледалото. Не видя нищо, освен полицаите и колоната спрели коли.

Хари бавно откъсна очи от огледалото и завъртя глава към Елена. Тя се взираше в пътя спокойно, дори някак унесено. Изведнъж трепна и срещна погледа му, сякаш знаеше какво се кани да запита.

— От манастира ме пратиха да се грижа за брат ви.

— Искате да кажете, че знаехте кой е?…

— Не.

— А другите от манастира?

— Нямам представа…

Хари отново се загледа в пътя. Така или иначе, сега тя знаеше кой е Дани. Знаеше и кой е Хари, но въпреки това бе поела огромен риск, за да му помогне да се измъкне от полицията.

— Ще разрешите ли да ви задам един нелеп въпрос?… Защо вършите всичко това?

— И аз се питам, мистър Адисън… — Тя погледна пътя, после пак се обърна към Хари. Кафявите й очи изведнъж станаха напрегнати и проницателни. — Трябва да знаете, че когато пристигнах в Беладжо, възнамерявах да отида в полицията. Да разкажа за вас и брат ви. И едва не го сторих, само че… тялото, което извадиха от езерото пред хотела ви, беше на един човек, който помогна на брат ви да стигне дотук… Само преди няколко часа той узна, че жена му е била убита, и веднага потегли към къщи… — Елена помълча, сякаш споменът за видяното бе толкова отвратителен, че не искаше да говори. После Хари я видя как събра сили и продължи. — Казват, че се удавил… Не знам дали е вярно. С него имаше още двама… Не знам къде са и какво се е случило с тях… В крайна сметка… взех решение.

— За какво?

Елена се поколеба.

— За собственото си бъдеще, мистър Адисън… Бог ми възложи задачата да се грижа за вашия брат… Каквото и да е станало, Той още не ме е освободил от нея… Всъщност решението беше съвсем просто… — Елена погледна Хари, после се обърна към пътя. — Онези дървета отсреща… точно зад тях се отделя черен път надясно. Завийте по него.

10:15

Едуард Муи стоеше гол, с хавлия в ръката. Още мокър от банята.

— Кой сте вие? Какво искате?

Не бе чул вратата да се отваря и нямаше представа как русият мъж с джинси и леко яке е успял да се промъкне в апартамента му на втория етаж. Нито пък как е минал покрай полицаите от Групо Кардинале, които още дебнеха в сградата и около нея. И как изобщо е проникнал на територията на Вила Лоренци.

— Искам да ме отведеш при свещеника — тихо каза русият мъж.

Едуард Муи гневно се загърна с хавлията.

— Махайте се веднага! Иначе ще повикам охраната!

— Не ми се вярва.

Русият извади нещо от джоба на якето си и го сложи върху бялата порцеланова мивка.

— За какво ми е това?

Муи огледа предмета на мивката. Беше увит в тъмнозелена салфетка.

— Разгърни го.

Едуард Муи се втренчи яростно в непознатия, после взе салфетката и я разгъна.

— О, Господи!

Отвратително синкав. Окървавен. Подут, облепен със зелени нишки от салфетката — отрязан човешки език. Муи се задави, повърна в мивката и с ужас отстъпи назад.

— Кой сте вие?

— Шофьорът на линейката не пожела да говори за свещеника. Предпочете да се бие. — Русият го гледаше втренчено. — Ти не си побойник. По телевизията казаха, че си поет. Значи разумен човек. Затова знам, че ще изпълниш каквото искам и ще ме отведеш при свещеника.

Едуард Муи го гледаше с разширени очи. Ето значи от кого криеха отец Даниъл.

— Наоколо гъмжи от полицаи. В никакъв случай няма да минем край тях…

— Ще видим, Едуард Муи.

Роскани гледаше извлечения от езерото предмет — или предмети — превърнати в тежка подгизнала плетеница от кръв, плът и дрехи. Беше ги открил старият собственик на вилата, сред чиято отлично поддържана морава стояха сега, докато техниците от екипа правеха снимки, водеха записки и разпитваха свидетеля.

Кой би могъл да каже кои са били тези хора? Ала Роскани знаеше; Скала и Кастелети също. Това бяха другите — най-вероятно двама — пътници от кораба, с който отец Даниъл бе пристигнал във Вила Лоренци.

Дявол да го вземе, как му се пушеше. Роскани се замисли дали да не изпроси цигара от колегите. Но вместо това извади от джоба си шоколадова бисквита, разгъна станиола, отхапа парченце и се отдалечи. Нямаше представа през каква касапница са минали тия хора, но това беше точната дума — касапница. И беше готов да се обзаложи на запас от шоколадови бисквити за цяла година, че го е свършил човекът с пикела.