От време на време някой минувач му кимваше или се усмихваше. Той отвръщаше на поздрава, после незабелязано се озърташе да види дали някой не го е познал, дали не се връща да го огледа по-внимателно.

Докато пресичаше един площад, той изведнъж усети, че хората крачат по-бавно, тълпата се сгъстява. Отпред забеляза навалица около вестникарски павилион. Когато наближи, зърна лицето на Дани в последните издания. Почти всички заглавия бяха едни и същи:

Sacerdote Frggitivo a Bellagio?

В Беладжо ли е избягалият свещеник?

Обърна гръб и побърза да се отдалечи.

Лъкатушейки по тесните улички, Хари се мъчеше да открие езерото и Пиаца Кавур. Заобиколи двама млади, които си бъбреха оживено, зави зад ъгъла и спря. Улицата отпред бе преградена с бариери. Зад тях имаше полицейски автомобили, журналистически коли и подвижни телевизионни станции. Малко по-нататък беше полицейското управление.

— Господи.

Хари изчака малко, после продължи напред, като се мъчеше да запази спокойствие. Стигна до пресечка и без сам да знае защо, зави наляво. Сигурен бе, че ще се озове пак при полицията, вестникарския павилион или дори около гарата. Но вместо това видя езерото и колите по крайбрежния булевард. Съвсем наблизо имаше табела със стрелка и надпис Пиаца Кавур.

След малко излезе на булеварда. Отдясно беше хотел „Палас“, огромна каменна сграда с препълнено кафене отпред. Оттам долиташе весела музика. Хората седяха около масите, край тях сновяха сервитьори с бели престилки. Нормални, обикновени хора, увлечени в обикновените си занимания, без да подозират каква невероятна сцена би се разиграла, ако само един от тях разпознаеше брадатия свещеник с черна барета и вдигнеше тревога. За броени секунди наоколо щеше да загъмжи от полиция. Също като в американски гангстерски филм. Настървени агенти от Групо Кардинале срещу избягалия брат на убиеца. Полицейски лампи. Хеликоптери. Тичащи карабинери с автомати и бронирани жилетки. Увеселително шоу „Залавянето на Ли Харви Осуалд“. Вижте как ще надупчат злодея от всички страни. Купете си билети, не пропускайте да сте там.

Но никой от тях не го разпозна. И Хари се отдалечи като най-обикновен минувач. Малко по-късно зави зад ъгъла и излезе на Пиаца Кавур. Точно отсреща беше хотел „Баркета Екселсиор“.

Хари натисна звънеца на стая 525 и зачака с барета в ръката. Обливаше се в пот както от нервното напрежение, така и от юлската жега. По залез-слънце температурата още не бе спаднала под двайсет и осем градуса.

Вече се канеше да позвъни отново, когато вратата изведнъж се отвори и Адриана застана пред него с мокра коса, загърната в хотелски халат и с клетъчен телефон в ръката. Хари влезе бързо и заключи вратата зад себе си.

— Пристигна — съобщи Адриана по телефона и пристъпи към прозореца да дръпне завесите.

Телевизорът работеше, но с изключен звук. Предаваха новини. Някакъв журналист говореше пред Белия дом, после се появиха кадри от британския парламент. Адриана отиде до тоалетната масичка и се приведе пред огледалото да надраска нещо в бележника си.

— Разбрано, довечера… Записах…

Тя изключи телефона и надигна глава. Хари гледаше отражението й в огледалото.

— Итън ли беше? — завъртя се към него Адриана.

— Да.

— Къде е Дани, по дяволите?

— Никой не знае… — Тя неволно изви очи към телевизора. Стара журналистическа болест, вечно дебнеше да не изпусне нещо. После погледна Хари. — Роскани и хората му претърсиха под лупа една вила в Беладжо. Смята се, че е бил там само преди няколко часа… Нищо не откриха.

— Сигурни ли са, че е бил Дани, а не някой друг?

— Сто на сто, поне доколкото е възможно, без да са го видели с очите си. Роскани още е тук, в Комо. Само по себе си това означава много… — Адриана отметна зад ухото си кичур влажна коса. — Ще завриш в тия дрехи. По-добре си свали сакото. Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

— Аз ще си налея.

Тя пристъпи до стенния шкаф, извади шишенце коняк, изсипа го в чаша и се обърна. Хари я гледаше втренчено.

— Какво да правя сега? Как да се добера до Беладжо?

— Сърдиш ми се, нали? Заради Рим, задето забърках и Итън в тази история.

— Не, грешиш. Благодарен съм ти. Без теб и Итън никога нямаше да стигна дотук. Знам, че си имате причини да поемете риска, но все пак го поехте… А сексът просто подслади малко нещата.

— Направих го, защото така исках. Ти също. И на двама ни беше приятно… Само не казвай, че ти се случва за пръв път… Ако не водиш такъв живот, досега вече да си женен с цял куп дечурлига.

— Защо не ми кажеш просто какво се очаква от мен?

— Добре… — Адриана впи за момент поглед в него, после с чаша в ръка се облегна на тоалетната масичка. — Ще хванеш късното корабче до Беладжо. Настаняваш се в „Хотел дю Лак“ срещу кея. Имаш резервация — отец Джонатан.

Роу от Джорджтаунския университет. Ще ти дам телефонния номер на човека, който се грижи за Вила Лоренци. Името му е Едуард Муи.

— Значи да му се обадя? Защо смяташ, че знае къде е Дани?

— Защото така смята полицията.

— В такъв случай ще му подслушват телефона.

— И… какво ще чуят? — Адриана отпи глътка коняк. — Как един американски свещеник предлага услугите си просто защото е чул новините и иска да стори каквото може…

— На негово място бих си помислил, че е капан. Полицейска уловка.

— Аз също, но докато му телефонираш, той вече ще е получил факс от една книжарница за религиозна литература в Милано. Отначало няма да разбере за какво става дума — и полицаите също, ако засекат текста, защото ще прилича на реклама — но Едуард Муи е образован човек. След като поговори с теб, ще потърси отново факса, дори ако се наложи да го изрови от боклука. И тогава ще разбере.

— Какъв факс?

Адриана остави чашата, извади от вехтата пътна чанта върху леглото лист хартия и му го подаде. После сложи ръка на бедрото си и пак се облегна на масичката. От движението халатът се разтвори. Не много, но Хари зърна част от едната й гръд и неясна сянка там, където краката се събираха.

— Прочети го…

Хари се поколеба, после наведе очи към листа.

Това бе всичко. Отпечатано грижливо и чисто. Нищо повече.

— Помниш ли Библията, Хари?… Битие 4:9…

Хари пусна листа върху леглото.

— „Пазач ли съм аз на брата си?“

— Той е образован човек. Ще разбере.

— И после какво?

— После чакаме… Аз ще бъда в Беладжо, Хари. Може дори да те изпреваря. — Гласът й стана мек, изкусителен. Погледна Хари право в очите. — И ще знам как да те открия… Нали се сещаш, имаш телефон в джоба. — Тя помълча. — Както… както се срещнахме в Рим…

Хари дълго мълча. Стоеше неподвижно и я гледаше. Накрая плъзна очи по тялото й.

— Халатът ти е разтворен…

— Знам…

Той я облада отзад както в Рим, както й харесваше. Само че този път лампите светеха и двамата бяха прави в банята. Леко приведена в кръста, Адриана бе опряла ръце на мраморната мивка. И двамата се гледаха в огледалото.

Той видя удоволствието й, докато проникваше в нея. Видя го как се засилва с всеки бавен тласък. Зад нея виждаше себе си. С издадена челюст. Стегната. Все по-стегната, докато силата и бързината на тласъците растяха. В известен смисъл бе неприлично да се гледа в лицето. Като че го вършеше сам със себе си. Но не беше така.

— Да — тихичко ахна Адриана. — Да…

С този звук собствената му същност избледня и вече виждаше само нея — как затваря очи и отмята глава, как го сграбчва с потайните си мускулчета, как засилва всеки удар и за двамата.

— Още — прошепна тя. — Още. По-силно. Да. Разкъсай ме, Хари. Разкъсай ме…

Той усети как пулсът му се засилва, как тялото й до неговото става все по-горещо. И двамата лъщяха от пот. Беше както предния път. На нейното легло в Рим. Пред очите му танцуваха светли петна. Сърцето му биеше лудо. Дишането й отекваше като гръмотевица, заглушавайки плясъка от ударите на двете тела. Отново и отново. И още. Сетне тя изведнъж изкрещя и Хари видя как главата й клюмна между раменете. В същия миг свърши и той. Беше като оръдеен изстрел. Без спиране, залп след залп, извън неговия контрол. После коленете му се подгънаха и трябваше да вкопчи пръсти в мивката, за да не падне. И той разбра, че не е останало нищо.