И за двамата.

Хефей, Китай, град Хефей, Провинция Анхой, водопречиствателна станция „А“, 14 юли, вторник, 4:30

Както винаги Ли Уън влезе през главния вход с тежко кожено куфарче в ръката и лична карта върху ревера. Мимоходом кимна на полузадрямалия офицер зад масата до вратата. После отвори друга врата, зави по коридора и мина покрай главната контролна зала, където една самотна служителка четеше списание, хвърляйки по някой разсеян поглед към таблото, осеяно с циферблати и индикатори за измерване на налягането, примесите, скоростта на потока, химическия състав и още редица показатели.

— Добро утро — властно подхвърли Ли Уън. Списанието веднага изчезна. — Наред ли е всичко?

— Да, господине.

Ли Уън задържа поглед върху жената, за да покаже, че тая работа със списанието не му харесва. После кимна решително, мина през отсрещната врата и по дълго стълбище слезе при филтриращата инсталация на долния етаж — дълга бетонна зала, където се извършваха последните етапи от пречистването, преди водата да постъпи в резервоара, откъдето тръгваше към градския водопровод. Инсталацията се намираше под земята и в помещението беше много прохладно след душната горещина навън.

Преди три години бяха затворили станцията за модернизация, която продължи почти шест месеца, но така и не монтираха климатици. И за това щяло да дойде ред — при строежа на новата инсталация през идното десетилетие. Все същата песен както с почти всички водопречиствателни станции в Китай. В някои, като тукашната например, бе извършена модернизация, когато Пекин най-сетне се размърда и Централният комитет отпусна средства. Малко средства, много обещания за светло бъдеще.

А всъщност на места светлото бъдеще вече идваше; осъществяваха се съвместни проекти със западни фирми — например китайско-френската инсталация за питейна вода в град Гуанджоу на стойност сто и седемдесет милиона долара или огромният язовир „Три ждрела“ на река Янцзъ, който щеше да струва трийсет и шест милиарда долара. Но като цяло китайските водопроводи и пречиствателни станции бяха стари, тук-там дори архаични и едва кретаха с тръбите си от издълбани дънери.

А през определени сезони — както сега, в разгара на лятото, когато дългите горещи дни създаваха идеални условия за размножаване на микроскопичните водорасли, отделящи биологични токсини — пречиствателните станции просто не смогваха да се справят и отпращаха към кранчетата в китайските домове потоци зловонна речна вода.

Именно затова идваше Ли Уън — да провери качеството на водата от езерото Чао, основен водоизточник за милионния град Хефей. Вече осемнайсет години вършеше тази работа ден след ден. Осемнайсет години, без да осъзнава, че от нея може да спечели пари. Истински пари, достатъчни, за да избяга от страната и същевременно да забие нож в гърба на омразното правителство, което през 1957 г. заклейми баща му като „контрареволюционер“, когато надигна глас срещу корупцията и злоупотребите с властта в комунистическата партия. Затвориха го в трудов лагер, където почина след три години, още преди Ли Уън да тръгне на училище. Ли се прекланяше пред паметта на баща си и полагаше син овни грижи за бедната си майка, която така и не се съвзе от смъртта на своя съпруг и позора, паднал върху семейството. Избра професията на инженер хидробиолог само защото имаше склонност към науките и просто тръгна по линията на най-малкото съпротивление. Външно изглеждаше кротък и безличен, лишен от чувства и страсти. Но в душата му пламтеше ненавист и той тайно се присъедини към група тайвански съзаклятници, твърдо решили да свалят пекинския режим и да възстановят националистическото управление.

Неженен и вечно на път, той имаше само една близка приятелка — предизвикателната двайсет и пет годишна програмистка, с която се запозна преди две години на нелегално събрание. Именно тя го свърза със сладкодумния търговец на цветя Чън Ин, който веднага му допадна. Чрез връзките си в правителството Чън Ин помогна на младия хидробиолог да пътува по цял свят, да посети водопречиствателни станции в Европа и Северна Америка, за да види как се работи в чужбина. И пак благодарение на Чън Ин се запозна с Томас Кайнд, който го отведе в една вила край Рим. Там се срещна за малко с човека, чиято задача изпълняваше сега — огромен мъж в църковни одежди, чието име така и не узна, но личеше, че притежава власт и положение, за да подготви на Китай удивително бъдеще.

Тази среща промени целия живот на Ли Уън. Изминалата година бе по-вълнуваща от всичко, което познаваше досега. Най-сетне щеше да отмъсти за смъртта на баща си и то срещу солидно възнаграждение. А сетне е помощта на Чън Ин щеше да напусне страната и да започне в Канада нов живот под ново име. Година подир година щеше злорадо да гледа оттам как омразното правителство, което го бе лишило от детство, рухва бавно под ударите на пламенния римски революционер.

Ли Уън остави тежкото куфарче на една дървена пейка и се озърна към вратата, през която бе влязъл. След като се увери, че е сам, той пристъпи до един от четирите неголеми квадратни отвора, през които можеше да наблюдава как помпите подават за разпределение пречистената вода. Макар и мощна, струята не беше бистра както през зимата, а мътна и зловонна — резултат от лятната горещина и растежа на водораслите в езерото Чао. Правителството не бе сторило нищо, за да подобри положението, и тъкмо на това разчиташе Ли Уън.

Завъртя се и бързо пристъпи към куфарчето. Отвори го, надяна тънки хирургически ръкавици и разпечата херметичното вътрешно отделение. В пластмасова кутия за яйца лежаха шест белезникави „снежни топки“. Бяха започнали леко да се топят и повърхността им лъщеше под лъчите на лампите.

Ли Уън пак се озърна към вратата, после взе кутията и я отнесе до отворите над водния поток. Взе първата „снежна топка“, пресегна се и я пусна, усещайки как сърцето му трепва победоносно. Сетне бързо пусна останалите и ги видя как изчезват сред завихрения мътен поток.

Без да губи повече време, той се обърна, прибра кутията и ръкавиците в куфарчето и го затвори. После отново пристъпи към отворите, взе от металната етажерка едно шишенце и спокойно започна проверка на пробата, която несъмнено щеше да отговаря на правителствените стандарти за „чистота“.

Беладжо край езерото Комо, Италия, 13 юли, понеделник, 22:40

Хари взе малката пътна чанта, която Адриана му бе дала в хотела, слезе от корабчето заедно с още неколцина окъснели пътници и тръгна по кея към улицата. Виждаше се осветената улица и отвъд нея „Хотел дю Лак“. Още минута, най-много две, и щеше да бъде там.

Пътуването от Комо — със спирки в градчетата Ардженьо, Ледзено, Лено и Тремецо — бе обтегнало нервите му до скъсване. Всеки път Хари очакваше въоръжени до зъби полицаи да нахълтат на борда и да почнат проверка. Но не се случи нищо подобно. Най-сетне след Тремецо, когато оставаше само Беладжо, Хари почна да се отпуска като другите пътници. За пръв път от много време насам не изпитваше чувството, че го дебне заплаха. Или че го преследват. Наоколо цареше тишина, нарушавана само от бученето на моторите и плисъка на водата под корпуса.

Същото спокойствие изпитваше и сега, крачейки подир другите като турист — най-обикновен пътник, слязъл от кораба в ленивата лятна нощ. Изведнъж осъзна колко е изтощен физически и духовно. Искаше му се да легне, да забрави света и да спи цяла седмица. Но едва ли бе на най-подходящото място. Намираше се в Беладжо. Насред издирването на Групо Кардинале. Сега трябваше да е по-предпазлив и бдителен от когато и да било.

— Mi scusi, Padre8.

Внезапно от сянката срещу него изникнаха двама униформени полицаи. Бяха млади, с автомати през рамо.

Първият му прегради пътя. Хари спря, другите пътници минаха отстрани и го оставиха насаме с патрула.