Тя се усмихна на Майкъл Рурк, после извърна глава и видя, че Марко я наблюдава. При мисълта, че двама мъже едновременно се интересуват от нея, по устните й неволно трепна нова усмивка. Смутена от тази открита реакция, тя побърза да погледне настрани. За пръв път забеляза, че завесите на задните прозорци са дръпнати. Обърна се и погледна Марко.

— Защо са закрити прозорците?

— Взехме колата под наем. Така ни я дадоха.

Елена се поколеба.

— Къде отиваме?

— Не ми казаха.

— Лука знае.

— Питай него тогава.

Елена погледна напред към Лука, после пак се обърна към Марко.

— Заплашва ли ни нещо?

Марко се ухили.

— Много питаш.

— Посред нощ ни нареждат внезапно да тръгнем. Караме тъй, сякаш се боим от преследвачи. Прозорците са закрити, а ти… носиш пистолет.

— Тъй ли?

— Да.

— Нали ти казах, че бях карабинер.

— Вече не си.

— Още съм карабинер от запаса. — Марко рязко се приведе напред. — Лука, сестра Елена иска да знае къде отиваме.

— На север.

Марко скръсти ръце, облегна се назад и затвори очи.

— Ще подремна — каза той на Елена. — Поспи и ти. Дълъг път ни чака.

Елена го погледна, после се завъртя към Лука и за момент зърна лицето му, докато палеше цигара. Докато товареха пациента в камионетката, беше забелязала издутината под сакото му, която потвърди предишните й подозрения, че и той носи пистолет. И макар да не бе станало дума, тя знаеше, че Пиетро от сутрешната смяна ги следва с отделна кола.

До нея Майкъл Рурк бе затворил очи. Тя се запита дали сънува и какви ли са сънищата му. Накъде го отнасяха. А може би и той като нея просто пътуваше по мрачен път към незнайна посока, придружен от въоръжени непознати.

За пореден път се запита кой е той, та да се нуждае от такава охрана. Кой беше този човек?

Рим, по същото време

Изведнъж му се стори, че стотици малки крачета тичат по него. Леки, пъргави крачета. Като на гризачи. С нечовешко усилие Хари отвори едно око и ги видя. Не бяха мишки.

Плъхове.

Лазеха по гърдите му, по корема, по двата крака. Вече в пълно съзнание, той извика. Закрещя. Опита се да ги изтръска. Някои изчезнаха, но други, останаха. Наострили уши. Гледаха го с малките си червени очички.

После той надуши вонята.

И си спомни канала.

От всички страни долиташе шумът на течаща вода. Хари усети влагата и осъзна, че лежи сред течението. Надигна се, завъртя глава и с единственото си здраво око зърна още плъхове. Стотици. По-горе, на сухото. Гледаха го и чакаха. Ето защо не бяха дошли. И те се плашеха от водата. Само най-храбрите бяха дръзнали да прецапат през плиткото.

Над него се издигаше заоблен свод от старинни камъни. Същите камъни, но с добавка на изронен цимент оформяха двете стени и канала, в който лежеше. Тук-там мъждиви крушки с телени предпазители едва осигуряваха светлина за изтощеното му зрение.

Зрение.

Виждаше!

Поне отчасти.

Легнал по гръб, той затвори дясното си око и веднага всичко изчезна. Изчака малко, после събра смелост и отвори лявото око.

Чернота. Никакъв образ.

Веднага отвори дясното око и светът се завърна. Мътни светлини. Камък. Бетон. Вода.

Плъхове.

Видя как два от тях бавно пълзят към дясното му око. Душеха. Зъбеха се. Най-храбри сред храбрите. Като че знаеха. Премахнеха ли това око, вече нямаше да вижда. Ставаше тяхна плячка.

— Марш оттук! — изкрещя той и отчаяно опита да се надигне.

Усети как плъховете впиха нокти и устояха на място.

— Марш оттук! Марш оттук! Марш оттук, мамицата ви!

Мяташе се насам-натам и гласът му кънтеше под каменния свод. С всички сили се мъчеше да ги прогони. После падна настрани, в по-дълбокото. Усети водата как връхлетя и го повлече. И със сигурност усети как плъховете побягнаха от него. Ясно чу пискливото им цвърчене, докато се бореха да изскочат на сухо, преди да се удавят. И още по-ясно чу как стотиците други цвърчат в ужасяващия хор на споделения страх. Отвори уста, за да го заглуши с рев и да си поеме въздух. Но течението го влачеше, в гърлото му нахлу вода и той се задави. Единственото му ясно усещане бе нейният вкус — отвратителен и примесен със собствената му кръв.

10 юли, петък, 1:00

Нечия ръка докосна лицето на Хари, той потрепери и изстена. Ръката се отдръпна, но след малко се върна с влажна кърпа, за да избърше лицето му. После изчисти и раната на челото.

След това мръдна по-нагоре и лекичко почна да стърже спечената кръв от косата му.

Нейде далеч се раздаде, глух тътен и земята подскочи, после шумът и движението престанаха едновременно. Хари усети как някой го дърпа за раменете и отвори очи, по-точно единственото око, с което виждаше. Едва не подскочи от изненада. Отгоре го гледаше грамадна глава с мътно просветващи в полумрака очи.

— Parla italiano?

На земята до него седеше човек със странен, писклив и напевен глас. Хари бавно извъртя глава да го огледа.

— Inglese?

— Да… — прошепна Хари.

— Американец?

— Да… — повтори шепнешком Хари.

— И аз бях някога. От Питсбърг съм. Дойдох в Рим, за да играя във филм на Фелини. Нищо не излезе. И останах.

Хари чу звука на собственото си дишане.

— Къде съм?…

Лицето се усмихна.

— При Херкулес.

Изведнъж отгоре се появи ново лице. Този път на жена. Мургава, около четирийсетгодишна, с шарена забрадка. Тя коленичи, докосна челото му, после се пресегна и вдигна лявата му ръка, омотана в дебела превръзка. Погледна мъжа с несъразмерната глава и каза нещо на език, какъвто Хари не бе чувал през живота си. Мъжът кимна. Жената отново погледна Хари, после рязко стана и се отдалечи. След малко долетя глух шум, сякаш някой отваряше и затваряше тежка врата.

— Виждаш само с едното око… Но скоро и другото ще се оправи. Тя го каза. — Херкулес пак се усмихна. — Заръча ми да почиствам раните по два пъти на ден и утре да сменя превръзката на ръката ти. Другата, на главата, засега да стои. Пак тя го каза.

Отново се раздаде тътен и земята потрепери.

— Това е моят дом. Тук живея — каза Херкулес. — Зазидана част от метрото, стар сервизен тунел. Тук съм от пет години… и никой не знае. Е, някои знаят, като нея например… Бива си я, а? — Той се разсмя, после придърпа алуминиева патерица и се надигна. — С краката съм зле. Но имам огромни рамене и съм страшно силен.

Херкулес беше джудже. Висок около метър, най-много метър и двайсет. Имаше грамадна, почти яйцевидна глава. А раменете и ръцете му наистина бяха огромни. Но освен тях нямаше почти нищо. Кръстът му беше съвсем тънък, краката мършави като вейки.

Херкулес изкуцука до тъмната стена и взе нещо. Когато се върна, стискаше втора патерица.

— Стреляли са по теб…

Хари го изгледа с недоумение. Нищо не помнеше.

— Голям късмет си извадил. Пистолетът е бил малокалибрен. Куршумът рикоширал от черепа ти… Измъкнах те от канала.

Без да разбира, Хари го гледаше със здравото си око. Мозъкът му полагаше неимоверни усилия да осмисли нещата, сякаш се бореше да изплува от дълбок сън, да премине от някакъв безкраен кошмар към действителността. Кой знае защо, мислите му се насочиха към Мадлин и той я видя в черните води под леда с разперени ръце и крака, с разпиляна коса около главата. Запита се дали и за нея е било същото — прехвърляне напред-назад ту към страховитата реалност, ту към безчувствена дрямка, докато най-сетне е потънала завинаги в последния дълбок сън.

— Не усещаш ли болка?

— Не…

Херкулес се ухили.

— Заради нейните билки. Тя е циганска врачка. Аз не съм циганин, но се разбирам с тях. Разменяме туй-онуй. Правим си услуги. Така се уважаваме и нито аз крада от тях, нито те от мен. — Той се разкиска, после отново стана сериозен. — И от теб няма да крада, отче.

Хари го изгледа смаяно.