— Мистър Адисън… — Отец Бардони се озърна през рамо. Човекът със синята риза продължаваше да ги следва. Свещеникът рязко спря, за да му позволи да ги догони, и тихо прошепна: — Той работи за Фарел.

Минавайки покрай тях човекът кимна.

— Buon giorno.

— Buon giorno — отвърна отец Бардони. Загледа се подир него, после отново погледна Хари. — Нямате представа в какво се забърквате.

— Защо не ми кажете?

Отец Бардони пак погледна след човека със синята риза, който се отдалечаваше по алеята. Отново свали очилата и се обърна към Хари.

— Ще поговоря с кардинала, мистър Адисън. Ще му кажа, че желаете да го видите.

— Не е само желание, отче.

Отец Бардони се поколеба, сякаш опитваше да прецени волята на Хари, после пак си сложи очилата.

— Къде се укривате? — запита той. — Как да се свържем с вас?

— И аз не знам точно, отче. По-добре ще е аз да ви търся.

В края на алеята човекът със синята риза спря и се озърна. Видя как двамата свещеници си стиснаха ръцете, после отец Бардони тръгна обратно натам, откъдето бе дошъл. Свещеникът с черната барета погледа след него, после пое по друга алея.

Кастелети извади цигара от пакета пред себе си и понечи да я запали. После видя, че Роскани го гледа.

— Искаш ли да изляза?

— Не. — Роскани яростно захапа парче морков. — Довършвай каквото имаш за казване.

И след като се озърна към Скала, той втренчи поглед в таблото за съобщения до прозореца.

Бяха в кабинета на Роскани, и тримата по ризи с навити ръкави. Детективите докладваха за резултатите от разследванията си.

Кастелети бе проследил номерата на видеокасетата с обръщението на Хари Адисън и се оказа, че е закупена от един магазин на Виа Фратина, само на пет минути път от хотел „Хаслер“.

Скала имаше задачата да провери откъде е дошла превръзката върху челото на Адисън. Беше обходил всички улички в кръг от един километър около мястото, където бе загинал Пио. В този район имаше три болници и трийсет и седем лекари. Никой от тях не бе лекувал в деня на убийството пациент с описанието на Хари Адисън. Колкото до предложението на Роскани да направят компютърно увеличение на видеокадрите, за да огледат по-добре тапетите зад Адисън, то се оказа пълен провал. Просто нямаше толкова подробности, че да изяснят шарката и да потърсят производител.

Роскани изслуша всичко това, като стискаше моркова и се мъчеше да не усеща приятния никотинов мирис откъм цигарата на Кастелети. Бяха си свършили работата, без да открият нищо полезно; често ставаше така. Далеч по-интересно беше таблото със закачени по него картончета, върху които бяха изписани имената на двайсет и три от двайсет и четирите жертви на експлозията в автобуса. До тях висяха стари и нови снимки, получени от семействата. Най-вече фотографии на онези, от които бяха останали само обезобразени трупове.

Също като Скала и Кастелети, Роскани бе гледал тия снимки стотици пъти. Виждаше ги, докато заспиваше, докато се бръснеше, докато седеше зад волана. Ако отец Даниъл беше жив, кого бе заменил? Кого от другите двайсет и трима?

От осемте оцелели и шестнайсетте мъртви бяха идентифицирани всички, освен един — онзи, за когото първоначално смятаха, че е отец Даниъл Адисън; дори овъглените трупове бяха разпознати по зъбната картина и медицинските документи.

Единственият пропуск, жертва номер 24 — без картонче, име и фотография — бе обгорялото тяло в ковчега, смятано първоначално за отец Даниъл Адисън. То все още нямаше самоличност. По малкото оцеляло от устата бе съставена зъбна картина, но засега нямаше с какво да я сравнят. А досиетата за изчезнали личности не донесоха никакъв резултат. И все пак някой трябваше да е изчезнал. Бял мъж, вероятно на възраст малко под или над четирийсет. Ръст от метър и седемдесет и седем до метър и осемдесет, тегло около…

Изведнъж Роскани се завъртя към детективите.

— Ами ако в автобуса е имало не двайсет и четири, а двайсет и пет души? Кой би се сетил да ги брои в суматохата? Откарват живи и мъртви в две различни болници. Мобилизират допълнителни лекари и сестри. Линейките хвърчат като на пожар. Някои хора са ужасно обгорени, други с откъснати ръце и крака. Трупат носилки из коридорите. Лекарите се мъчат да поддържат що-годе някакъв ред и същевременно да спасят живота на жертвите. А представете си какво е ставало в операционните. Кой ще седне да ти брои, по дяволите? Хората не достигат за къде по-важни неща… Ами после? Почти цял ден разговори със спасителите, преглеждане на болничните картони, проверки на продадените билети за автобуса. Още един ден за окончателно установяване на самоличностите. И накрая всички — начело с нас — просто приемат общата бройка от двайсет и четири души. В онзи хаос е напълно възможно да са пропуснали някого. Ако например е бил сравнително леко ранен и просто си е отишъл сред хаоса. Или дори е имало кой да му помогне да се пръждоса. По дяволите!

Роскани стовари длан върху бюрото. През цялото време бяха гледали само с какво разполагат, а не какво липсва. Сега трябваше отново да се заемат с болниците. Да проверят всеки приет пациент през онзи ден. Да разговарят с всички лекари и санитари. Да открият какво е станало с онзи пострадал. Къде може да е отишъл или да са го откарали.

Четирийсет минути по-късно Роскани караше по магистралата към Фиано Романо и тамошната болница. Чувстваше се като жонгльор с прекалено много топки във въздуха, като човек, изправен пред пръсната мозайка с главозамайващ брой парченца. Изтощеният му разсъдък се мъчеше да ги отблъсне. Поне за малко да не мисли, да остави цялата работа на подсъзнанието.

Посегна нагоре и спусна сенника, за да се защити от блясъка на залязващото слънце. Господи, как му се пушеше, а в жабката имаше цял пакет. Понечи да го извади, но се опомни навреме, отвори книжната торба на съседната седалка и вместо един от морковите, които бе приготвила жена му, извади голяма бишкота. Канеше се да я захапе, когато всичко се преобърна с главата надолу.

Не бе споменал на другите за идеята си, че испанският пистолет „Лама“, намерен на мястото на експлозията, може да не е бил на отец Даниъл, а на човек, изпратен в автобуса да го убие. Защо? Защото нямаше факти, на които да се опре, а без доказателства всички размисли в тази насока бяха само прахосване на време и енергия. Но ако идеята се обединеше с предположението за двайсет и пета жертва, изникваше липсващият пътник, навярно закупил билета си в последния момент, тъй че шофьорът не е имал време да го отчете, преди автобусът да хвръкне във въздуха. Ако беше така и този човек лежеше в ковчега, ставаше напълно ясно защо никой не е дошъл да го идентифицира.

И все пак това е само предположение, възрази си той. А, от друга страна, мисълта не го оставяше на мира. Това бе нюх, предчувствие, породено от дългогодишния опит — че в автобуса наистина е имало двайсет и пети пътник, изпратен да убие отец Даниъл. А ако този човек е бил убиецът — Роскани се загледа към хоризонта, — то тогава кой е взривил автобуса? И защо?

Сян, Китай, 13 юли, понеделник, 14:30

Ли Уън запали цигара и се отдръпна, доколкото можеше от заспалия дебелак на съседната седалка. След петнайсет минути влакът щеше да спре в Сян. Слезеше ли веднъж, дебелакът повече не го интересуваше — ако ще, да се разполага и на двете седалки. Ли Уън бе пътувал по същата линия през май и юни, само че тогава си позволи разкоша да вземе билет за експрес „Марко Поло“ — зелено-белия влак, следващ маршрута на древния Път на коприната, цели три хиляди километра от Пекин до Урумчи, столица на уйгурската провинция Синян. Китайците се надяваха този влак да примами същите разточителни пътешественици, които обичаха да се возят от Париж до Истанбул с прославения Ориент експрес.

Но тази вечер Ли пътуваше в трета класа на претъпкан влак, закъсняващ вече с почти четири часа. Мразеше пълните влакове. Мразеше шумната музика, прогнозите за времето и досадните новини, които се лееха непрестанно от високоговорителите. Дебелакът до него се размърда и заби лакът в ребрата на Ли. В същото време жената отсреща се изкашля и плю на пода, точно между краката на двама правостоящи.