А нещата се усложняваха още повече от факта, че първоначално всичко започна от най-вътрешните кръгове във Ватикана след лична молба на папата да потърсят начин за разширяване на църковното влияние през следващия век. Много линии бяха проучени и предложени, докато най-сетне Палестрина представи своя план — нарочно окастрен от всички опасни подробности. По онова време и Маршано, и всички останали се изсмяха, смятайки това за шега. Но не беше шега. Държавният секретар говореше напълно сериозно.

За ужас на Маршано единствено кардинал Парма изказа възражение. Останалите — монсиньор Капици и кардинал Матади — кротко мълчаха. Всъщност не би трябвало да се изненадва. Очевидно Палестрина ги бе преценил най-грижливо. Като твърд и консервативен църковник от старата школа Парма никога не би се съгласил. Но съвсем другояче стояха нещата с шефа на Ватиканската банка Капици, завършил Оксфорд и Йейл, както и с префекта на Епископското сдружение Матади, чието семейство бе едно от най-високопоставените в Заир. И двамата бяха крайно амбициозни политически играчи, неслучайно стигнали до върховете на църквата. Надарени със силна мотивация и крайна предпазливост, те имаха огромна поддръжка в църквата. А тъй като знаеха, че Палестрина няма желание да поеме пряко властта, и двамата бяха вперили погледи в папския престол; при това знаеха още, че единствено от капризите и властта на Палестрина зависи кой ще се настани там.

Маршано бе съвсем различен. Успехите си бе постигнал не само благодарение на своя блестящ ум и категоричното нежелание да се меси в политически машинации, но и защото си оставаше по душа обикновен свещеник, вярващ в Бога и църквата. Това го правеше истински „довереник“ — честен наивник, неспособен да повярва, че в съвременната църква има място за хора като Палестрина. И благодарение на това всеки можеше да го манипулира чрез искрената му вяра.

Внезапно Маршано стовари юмрук върху масата, като в същия миг се укори гневно за своята слабост и наивност, дори за дълбоката набожност, на която бе посветил целия си живот. Ако тази яростна, сурова самооценка беше дошла по-рано, би имал шанс да стори нещо, ала сега вече бе твърде късно. Папата бе преотстъпил почти изцяло на Палестрина контрола над Светия престол, а единственият протестен глас, гласът на кардинал Парма, мълчеше завинаги. Капици и Матади следваха своя водач с приведени глави. Палестрина бе грабнал юздите, за да подхване ужасяващ галоп, който вече не можеше и нямаше да бъде спрян. Оставаше им само да чакат смъртоносната жега на китайското лято.

Пекин, Китай, хотел „Глория Плаза“, 12 юли, неделя, 10:30

Четирийсет и шест годишният Ли Уън излезе от асансьора на осмия етаж и тръгна наляво, търсейки стая 886, където трябваше да се срещне с Джеймс Хоули, инженер хидробиолог от Уолнът Крийк, Калифорния. Зад прозорците дъждът бе спрял и слънцето надничаше през сивите облаци. Очевидно прогнозите бяха верни — предстояха няколко горещи и потискащо влажни дни.

Стая 886 беше в средата на коридора. Когато стигна до нея, Ли Уън завари вратата открехната.

— Мистър Хоули — каза той. Не чу отговор и повиши глас: — Мистър Хоули.

Отново никакъв отговор. Ли Уън бутна вратата и влезе.

По цветния телевизор предаваха новини, а върху леглото беше оставен светлосив официален костюм за много висок човек. До него имаше бяла риза с къси ръкави, раирана вратовръзка и чифт боксерки. През отворената врата на банята вляво долиташе шумът на душа.

— Мистър Хоули.

— Мистър Ли — раздаде се през плискането гласът на Джеймс Хоули. — Моля за извинение. Викат ме на спешно съвещание в Министерството на земеделието и риболова. Не знам защо. Но няма значение — всичко, което ви трябва, е в горното чекмедже на тоалетната масичка. Знам, че бързате за влака. Някой друг път ще седнем на чаша чай.

Ли Уън се поколеба, после пристъпи към тоалетната масичка и отвори горното чекмедже. Вътре имаше хотелски плик с изписани на ръка инициали Л. У Взе плика, набързо прегледа съдържанието му, после го пъхна във вътрешния си джоб и затвори чекмеджето.

— Благодаря, мистър Хоули — изрече той към облака пара в банята, сетне бързо излезе и затвори вратата зад себе си. Съдържанието на плика наистина беше безценно, както му обещаваха. Нямаше смисъл да стои повече тук. Оставаха му само седем-осем минути, за да напусне хотела, да притича през колите по булеварда и да се качи на влака.

Ако по някаква случайност Ли Уън се бе върнал за нещо забравено, щеше да зърне как вместо Джеймс Хоули от банята излиза дребен, широкоплещест китаец с официален костюм. Той пристъпи към прозореца, надникна надолу и видя Ли Уън да се отправя към близката гара.

Човекът обърна гръб на прозореца, бързо извади куфарче изпод леглото, прибра в него дрехите на Джеймс Хоули и излезе, оставяйки ключа на масата.

Пет минути по-късно той седеше зад волана на сребристия си опел и посягаше с една ръка към клетъчния телефон. Усмихваше се доволно. Пред широката публика Чън Ин бе известен като преуспяващ търговец на свежи цветя, но в съвсем други среди се славеше като ненадминат майстор на езиците и диалектите. Особено му допадаше да говори на английски с американски акцент — точно както би могъл да говори Джеймс Хоули, претоварен с работа, но все пак любезен хидробиолог от Уолнът Крийк, Калифорния. Ако наистина съществуваше.

Кортона, Италия, 12 юли, неделя, 5:10, 11:10 в Пекин

— Благодаря, приятелю — каза Томас Кайнд на английски.

После изключи телефона и го остави на седалката до себе си. Обаждането на Чън Ин идваше точно в уреченото време и носеше очакваните новини. Ли Уън пътуваше с документите към дома си. Не бе имало лична среща. Да, Чън Ин си го биваше. Надежден човек. Именно той бе изпълнил трудната задача да открие Ли Уън — идеална, послушна пионка, притежаваща необходимите умения и мотиви да извърши каквото й се заръча и в същото време достатъчно дребна, за да могат при необходимост във всеки момент да се отрекат от нея или просто да я унищожат.

В знак на добра воля Чън Ин бе получил част от възнаграждението си предварително, а остатъка щяха да му платят, след като Ли Уън си свърши работата. После и двамата щяха да изчезнат: Ли Уън — тъй като ставаше безполезен, а не биваше да оставят следа; Чън Ин — защото би било благоразумно да напусне страната за известно време, а и парите му бяха извън Китай, по-точно в една банка в центъра на Сан Франциско.

Някъде изкукурига петел и този звук мигновено върна Томас Кайнд към непосредствената задача. В неясните лъчи на идващата зора пред него едва се мержелееше къщата. Беше настрани от пътя, оградена с каменна стена.

Томас Кайнд можеше да се вмъкне още когато пристигна малко след полунощ. Щеше да прекъсне електроснабдяването и да има предимство с очилата за нощно виждане. Но все пак би се наложило да извърши убийствата в пълен мрак. А не искаше да рискува срещу трима мъже.

Затова отби наетия мерцедес в един черен път на около километър и половина. Преоблече се в тъмнината и провери оръжията си — два деветмилиметрови валтера MPK7 с по трийсет патрона в пълнителите. После зачака спокойно, като си припомняше от време на време печалните събития в Пескара, когато собственикът на „Сервицио Амбуланца Пескара“ Еторе Капуто и жена му отказаха да разговарят за линейката, потеглила преди два дни от болницата „Санта Чечилия“ в неизвестна посока.

За жалост и тримата споделяха една обща черта — упорството. Капуто и жена му не искаха да говорят, а Томас Кайнд твърдо беше решил да не си тръгва без отговор. Въпросите бяха прости: кои са били хората в линейката и накъде са заминали.

Едва когато Кайнд притисна към челото на синьора Капуто двузаряден магнум четирийсет и четвърти калибър, Еторе изведнъж прояви непреодолимо желание да говори. Нямал представа кой е пациентът и хората с него. Шофьорът се казвал Лука Фанари, бивш карабинер, който работел от време на време за него. Преди няколко дни Лука наел линейката за неопределен срок. Накъде е заминал — не се знаело.