Рим, 18:45

Роскани заобиколи колата. Иззад полицейските бариери го зяпаха любопитни лица, чудеха се кой е и дали е важна персона.

В храстите до тротоара, на пет-шест метра зад алфата, бяха открили втори труп. Прострелян два пъти. Първо в сърцето, после над лявото око. Мъж в напреднала възраст без документи.

Роскани го бе оставил на другите двама ispettori capi от отдела, Кастелети и Скала. Интересуваше го преди всичко колата. Стъклото беше строшено, предницата смачкана от челния удар в камиона. Като по чудо не се бяха врязали в резервоара под каросерията.

Когато Роскани пристигна, трупът на Пио все още беше вътре. Той го огледа внимателно, без да докосва нищо, направи снимки и видеозапис, после разреши да отнесат тялото. Същото сториха и с убития в храстите.

Трябваше да има и трети труп, но го нямаше. Знаеха, че американецът Хари Адисън се е връщал заедно с Пио от фермата, където бяха открили испанския пистолет. Но Хари Адисън бе изчезнал. Пистолетът също, само ключовете още висяха на багажника, като че някой е знаел точно къде да търси уликата.

На задната седалка отдясно лежеше захвърлено предполагаемото оръжие на престъплението — личната деветмилиметрова берета на Пио. Горе по дясната предна седалка откъм вратата имаше кървави петна. По килимчето пред нея личаха следи от обувки — не много ясни, но все пак следи. Колкото до отпечатъци от пръсти, имаше ги навсякъде.

Техниците ръсеха всичко с прах, взимаха проби, слагаха им етикетчета и ги прибираха в прозрачни торбички. Полицейските фотографи също си вършеха работата. Бяха двама. Единият с „Лайка“, другият с видеокамера „Сони“.

От шофьора на тежкия камион мерцедес нямаше и следа. Засега знаеха само, че камионът е откраднат тази сутрин.

Старши инспектор Отело Роскани седна зад волана на тъмносиния си фиат и бавно мина през бариерите, обкръжени от любопитни лица. Блясъкът на полицейски прожектори огряваше местопрестъплението като снимачна площадка и осигуряваше допълнително осветление за операторите от телевизията, които снимаха трескаво.

— Старши инспекторе!

— Старши инспекторе!

Възбудени гласове. Мъжки и женски. Кой го е сторил? Има ли нещо общо с убийството на кардинал Парма? Кой е убитият? Кого подозират? И защо?

Роскани виждаше и чуваше всичко. Но то нямаше значение. В ума му имаше място само за Пио и онова, което бе станало в секундите преди неговата смърт. Джани Пио рядко допускаше грешки, но днес следобед бе позволил да го измамят.

Засега — преди аутопсията, преди лабораторните изследвания — Роскани разполагаше само с въпроси. Въпроси и дълбока печал. Джани Пио беше кръстник на децата му, колега и приятел от над двайсет години. И докато пътуваше през Рим към квартал Гарбатела, където бе домът на Пио, за да се срещне с децата и съпругата му и да ги утеши, доколкото може, Отело Роскани се мъчеше да стои настрани от личните чувства. Длъжен бе — и като полицай, и от почит към Пио, защото те само щяха да пречат на най-важната цел.

Да открие Хари Адисън.

Все още 8 юли, сряда, същият час

Томас Кайнд стоеше сред мрака и гледаше човека на стола. Зад него стояха още двама души с работни комбинезони. Бяха тук, за да помогнат при нужда, но нямаше да се наложи. Само накрая щяха да имат съвсем лесна задача.

Томас Кайнд беше на трийсет и девет години, метър и седемдесет и пет, много слаб, не повече от шейсет и два-три килограма, в отлична физическа форма. Късо подстриганата му коса беше черна също като панталоните, обувките и пуловера, тъй че ставаше трудно — дори невъзможно — човек да го различи в тъмнината. Върху бледото му лице имаше само едно цветно петно — сините му очи.

Човекът на стола помръдна едва-едва. Друго не можеше да стори. Ръцете и краката му бяха вързани, а устата — закрита с широка лепенка.

Томас Кайнд пристъпи напред, огледа го, после обиколи около стола.

— Спокойно, другарю — тихо каза той.

Търпението и спокойствието бяха най-важни за него. С тях живееше всеки ден. Без вълнения, в очакване на подходящия момент. Това би могъл да напише в своята характеристика Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд, роден в Еквадор от майка англичанка. Търпелив. Методичен. Образован. Владеещ няколко езика. Освен това бивш артист… и един от най-издирваните терористи в света.

— Спокойно, другарю — отново чу Хари.

Мъжки глас, същият като преди. Тих, безстрастен. С лек акцент. Хари имаше чувството, че някой се движи край него, но не бе сигурен. Тътнежът в главата му заглушаваше всичко останало. Знаеше само, че седи, че ръцете и краката му са вързани, а устата залепена. Обгръщаше го тъмнина. И все пак върху очите му нямаше нито превръзка, нито качулка. Нищо. Но както и да се въртеше, мракът оставаше все тъй непрогледен. Нито сенки, нито блед лъч изпод вратата. Само мрак.

Той примига. После още веднъж, като въртеше глава на всички страни. Отчаяно искаше да греши. Но не грешеше. И изведнъж разбра — каквото и да бе станало, където и да се намираше, беше сляп!

— Не! Не! Не! — изкрещя той задавено през лентата.

Томас Кайнд пристъпи по-близо.

— Другарю — изрече той все тъй спокойно и бавно. — Как е брат ти? Чух, че бил жив и здрав.

В същия миг някой смъкна лентата от устата на Хари. Той изохка както от болка, така и от изненада.

Гласът се раздаде по-близо.

— Къде е той?

— Не знам… дали… е… жив…

Устата и гърлото му бяха грапави като шкурка. Хари се помъчи да преглътне, но не успя.

— Попитах за брат ти… къде е той?

— Моля ви… ще… ми… дадете ли… малко… во… да?

Кайнд посегна към дистанционното управление. Напипа един бутон и го натисна.

Хари зърна в далечината светла точица и неволно подскочи. Наистина ли я виждаше, или само така му се струваше?

— Къде е брат ти, другарю? — Този път гласът долетя иззад лявото му ухо.

Светлинната бавно започна да се приближава към него.

— Аз… — Хари отново се помъчи да преглътне. — Аз… не знам…

— Виждаш ли светлината?

— Да.

Точицата се приближаваше.

— Добре.

Пръстът на Кайнд плъзна към друг бутон.

Хари видя как светлинката промени посоката и помръдна едва забележимо. Идваше към лявото му око.

— Искам да ми кажеш къде е брат ти. — Гласът пак се бе извъртял и сега шепнеше в дясното му ухо. — Много е важно да го открием.

— Не знам.

Светлината продължаваше да идва към лявото му око и ставаше все по-ярка. Преди малко в ужаса, че е ослепял, бе забравил тътнежа в главата си. Но сега светлината го върна. Бавни, отмерени удари, които ставаха все по-силни с наближаването на точицата.

Хари се отметна настрани, опита се да извърти глава, но нещо твърдо му пречеше. Натисна в другата посока. Никакъв резултат. Тогава се отблъсна назад. Но нищо не можеше да го спаси от светлинката.

— Засега не усещаш болка. Но ще усетиш.

— Моля в…

Хари изви глава, доколкото можеше и здраво стисна клепачи.

— Това няма да ти помогне.

Тонът изведнъж се промени. Преди малко гласът беше мъжки, а сега звучеше като женски.

— Нямам… представа… дали… бра… ат ми… изобщо е… жив. Как… мога да знам… къде е?

Светлото острие изтъня, лъчът плъзна нагоре по лявото око на Хари, докато налучка центъра.

— Недейте, моля ви…

— Къде е брат ти?

— Мъртъв е!

— Не, другарю. Жив е и ти знаеш къде се намира…

Светлината вече беше само на сантиметри от него. Ставаше все по-ярка. И по-ярка. Изтъня още повече. Тътнежът в главата му се засилваше. Светлината наближи като игла, напираща да проникне към дъното на мозъка му.

— Спрете! — изкрещя Хари. — Боже мой! Спрете! Моля ви!

— Къде е той? — Мъжки глас.

— Къде е? — Женски глас.

Томас Кайнд сменяше гласовете, разигравайки едновременно и двете роли.

— Кажи ни, и светлината ще спре. — Мъжки глас.