Най-сетне Кайнд влезе отново, затвори стъклената врата и за момент се вгледа в Маршано.

— Благодаря, ваше преосвещенство — каза той.

После бързо прекоси стаята, излезе И затвори вратата зад себе си. Маршано потръпна от звука на ключалката. Вече не можеше да понася зловещото й стържене.

Извърна глава и се зачуди защо убиецът идва за трети път през последните двайсет и четири часа, като при всяко посещение върши точно едно и също.

— Когато стигнеш вратата в края, завий надясно — каза Дани, докато Елена го тласкаше през Папската стая, последното помещение от покоите на Борджиите.

Елена никога не го бе виждала толкова напрегнат и тревожен. Онова рязко обръщане в коридора пред тоалетната преди малко, настоятелният му глас сега. Вече не ставаше дума за напрежение от предстоящата задача. Това беше страх.

Отвъд вратата тя зави надясно и подкара количката по дълъг коридор. Близо до средата отляво имаше асансьор.

— Спри тук — каза Дани.

Спряха до вратата на асансьора и Елена натисна бутона.

— Какво има, отче? Станало е нещо… какво?

За секунда Дани се загледа как наоколо хората минават от зала в зала, после рязко вдигна очи.

— Итън и Адриана Хол са дошли да ни търсят в музея. Всеки момент могат да ни открият.

Изведнъж вратата на асансьора се отвори. Елена подхвана количката, но ненадейно иззад тях долетя познат глас:

— Ние най-напред, ако не възразявате.

За втори път се сблъскваха с белокосата жена и дъщеря й. Дани неволно се зачуди дали над онзи микробус не е тегнело някакво проклятие.

— Не и този път, мадам. Съжалявам.

Дани изгледа жената свирепо, а Елена побърза да го вкара в асансьора.

— Какво нахалство… — задъха се жената. — За нищо на света не бих пътувала в един асансьор с вас, сър.

— Благодаря.

Дани се приведе напред, натисна един бутон и вратата се затвори под носа на жената. Докато кабината слизаше, той бръкна в джоба си и извади ключовете, които отец Бардони му бе дал в Лугано. Избра един, пъхна го в ключалката под таблото и завъртя.

Елена видя как асансьорът подмина партера и продължи надолу. Когато спряха, вратата се отвори към зле осветен сервизен тунел. Дани извади ключа и натисна бутона за блокиране на кабината.

— Добре. Сега наляво и после надясно по другия коридор.

След петнайсет секунди пресичаха просторна машинна зала с вентилационното оборудване на музея.

10:10

Мраморен под, платнени покривала върху малките дървени скамейки, полукръгъл мраморен олтар с бронзово разпятие, таван от цветно стъкло. Личният параклис на светия отец.

Колко пъти бе идвал тук Палестрина? Да се моли насаме с папата или с още неколцина избрани гости. Крале, президенти, държавници.

Но за пръв път светият отец го канеше ненадейно да се помолят. Когато влезе, завари папата седнал на бронзовия си трон пред олтара със сведена за молитва глава.

Чувайки стъпки, светият отец се озърна. Посегна, хвана ръцете на Палестрина и го огледа с напрегнати, тревожни очи.

— Какво има? — попита Палестрина.

— Денят не е добър, ваше преосвещенство — прошепна папата едва чуто. — Мъчи ме лошо предчувствие. Страх и ужас тегнат в сърцето ми. Призори тази тревога кацна на рамото ми и оттогава не ме напуска. Не знам какво е, но вие сте част от него, ваше преосвещенство… част от този незнаен мрак… — Папата се поколеба и погледна Палестрина в очите. — Кажете ми какво е…

— Не знам, ваше светейшество. За мен денят е ясен, топъл и слънчев.

— Тогава се помолете с мен, дано да греша, дано да е само мимолетна заблуда… Молете се за душите ни…

Папата стана от трона и двамата коленичиха пред олтара. Палестрина наведе глава и послушно подхвана след папа Лъв XIV словата на общата им молитва. Ала знаеше, че каквото и да изпитва светият отец, страховете му са безпочвени.

Вярно, в предутринните часове сам той се бе пробудил с неописуем ужас от кошмара за духовете и тяхната болест, тъкмо когато Томас Кайнд позвъни да му каже какво е станало с Ли Уън. Но изведнъж като по чудо всичко бе тръгнало гладко.

Преди по-малко от час Пиер Веген го уведоми по телефона, че въпреки разкритието за умишлено отравяне на езерата — според официалното китайско съобщение „извършено от душевноболен инспектор по водоснабдяването“ — Пекин е решил да осъществи плана за масова реконструкция. С този жест правителството целеше да успокои и обедини изплашената нация, като в същото време покаже на целия свят, че държи страната под контрол. Следователно въпреки всичко „Китайският протокол“ на Палестрина беше реалност и нямаше връщане назад. Освен това Томас Кайнд бе изпълнил обещанието си — след смъртта на Ли Уън и Чън Ин вече нямаше никакъв шанс да се открие нишката между Рим и Китай. И пак сигурната десница на Томас Кайнд скоро щеше да изпише последната глава, премахваща последната опасност от разкритие. Тук, във Ватикана, както нощната пеперуда лети към пламъка. Отец Даниъл и брат му не се наричаха Смърт и не бяха изпращани от духовете; бяха просто досадна подробност, която трябваше да се премахне.

Значи светият отец грешеше. Върху рамото му бе кацнала не сянката на смъртта на Палестрина, а само душевните недъзи на един боязлив старец.

10:15

Хапейки тревожно юмрука си, Роскани гледаше как локомотивът бавно се задава по релсите. Беше стар, раздрънкан и някогашната му яркозелена боя едва личеше под дебел слой мазни сажди.

— Подранил е — обади се Скала от задната седалка.

— Подранил, закъснял, все тая — отсече Кастелети. — Нали е тук.

Седяха в синята алфа на Роскани, паркирана край пътя между гарата Сан Пиетро и отклонението към ватиканската порта. Когато зеленият локомотив наближи, чуха метално скърцане на спирачки и боботещата машина забави ход. След малко пропълзя покрай тях. После спря. Спирачът скочи долу и изтича напред до разклонението. Видяха го как отключи ръчната стрелка, после дръпна стоманения лост, който изместваше релсите. След малко размаха ръка към локомотива. Дизелът забръмча, пусна облак син дим и машината бавно тръгна към разклонението. Когато навлезе достатъчно, човекът долу отново даде знак за спиране. Върна стрелката в предишното положение и се качи на локомотива.

Скала се приведе над предната седалка.

— Ако влязат сега, целият график ще се скапе.

Кастелети поклати глава.

— Няма да влязат. Това е Ватикана. Ще седят и ще чакат портата да се отвори точно в единайсет. Нито един италиански железничар не би рискувал да подрани или закъснее. Току-виж, папата взел, че се ядосал.

Роскани се озърна към Кастелети, после отново загледа локомотива. Все повече се тревожеше от постъпките си. Може би прекалено силно желаеше да раздаде правосъдие и си беше внушил, че братята Адисън могат да му го поднесат на тепсия. Но колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно разбираше, че всички са полудели. А най-много самият той, че го допусна. Братя Адисън можеха и да си мислят, че са готови за онова, което ги чака, но всъщност не бяха. Та те тръгваха срещу тайните служби на Фарел, а отгоре на всичко нейде там дебнеше Томас Кайнд.

Уви, твърде късно бе поумнял. Вече се започваше.

10:17

Дани бе напуснал количката и седеше на пода, подвил неловко шинираните си крака. Пред него беше разстлан дебел слой омачкани вестници. Той сложи отгоре последната платнена намотка, напоена със смес от ром и зехтин. Осемте тампона бяха разположени на около двайсет сантиметра един от друг, точно под главния въздухопровод на музейната вентилационна система.

— Урра! — промърмори си Дани. Урра!

Урра — готови за убиване. Страшният крясък на древните келти, който бе станал боен вик на морските пехотинци. Той излиташе от дъното на душата, носейки едновременно възторг и ужас. Дотук всичко бе само подготовка. Сега се започваше. Мислено Дани вече превключваше скоростите, самонавиваше се и в главата му оставаше единствено боецът.