— Да се омъжи! — поправи я той.

— Целуваш ръка, а? За какво не целуваш моя ръка! — Тя тръсна чайника на масата. — И за какво остана толко дълго с кравешки очи, а? Айейа!

— Ти айейкай на себе си! Още една забележка и ще те натупам. Искаш ли да те натупам?

— Мъжки! — тръсна глава тя. — Такива са те!

— Мъже, не мъжки. Колко пъти трябва да повтарям?

— Мъже! — Мей-мей си наля от чая с разтреперани пръсти, после удари чашата в масата и стана. — „Чувам, че китайски мъжки играят много хазарт, особено женските“ — имитира тя Шиваун, изпъчила гърди, за да изглеждат по-надути и завъртя задник. — А ти през цяло време седял там и изяждал с поглед нейни гърди. За какво не гледаш така мои гърди, айейа?

Струан остави мълчаливо чашата си и стана. Мей-мей се оттегли в другия край на масата.

— Аз нищо не казвам, няма значение — избъбри тя.

— Така си и мислех — каза той и спокойно привърши чая си, а тя наблюдаваше, без да помръдне, готова да побегне. Той остави чашата си. — Ела насам.

— А, аз нямам доверие, кога твои очи говорят зелен огън.

— Ела насам! Моля те — повтори той нежно.

Очите й бяха се почти превъртели в орбитите от гняв и тя му заприлича на сиамска котка, от тези, които се срещаха в Банкок. Зла като тях.

Тя предпазливо се приближи до него, готова да се дръпне или па задраска с ноктите си. Той я погали леко по бузата и я обърна към вратата.

— Добро момиче.

— Тай-пан! — Мей-мей подаде повелително ръка за целувка.

Струан сдържа усмивката си, върна се обратно и галантно целуна ръката й. После я завъртя още веднъж и преди тя да разбере какво става, я шляпна силно по задника.

Тя зяпна от учудване и като се изтръгна от ръцете му, отскочи на безопасно място край масата. Щом се озова там, запрати към него една чаша. Тя се разби в стената до ухото му и тя вдигна още една чаша.

— Не я хвърляй!

Тя я постави обратно.

— Добро момиче. Една чаша е нормално, но две е разточително — каза той и тръгна към вратата.

— Аз само казвам, че ти трябва да пазиш себе — извика тя. — Да пазиш от разтурена, грозна, дърта развратница с голямо кравешко виме!

— Благодаря, Мей-мей — каза той, като затвори вратата след себе си. Престори се, че тръгва по коридора, после се вслуша в тишината на дома, като едва сдържаше смеха си. От другата страна на вратата се чу счупване на нова чаша. След това прозвуча поток от ругатни, името на А Сам и още ругатни.

Развеселен, Струан се отдалечи на пръсти.

Цялата долина кипеше от оживление и Струан се почувства немалко горд, когато закрачи по лекия склон надолу към брега. Бяха положени основите на много сгради. Най-огромни бяха триетажните фабрики на „Ноубъл хаус“ и „Брок и синове“, които очертаваха линията на Куинс роуд. Най-големите сгради помещаваха складове канцеларии и жилищни помещения, предпочитани от китайските търговци и подобни на тези в Кантон. Сега те още представляваха черупки от бамбуково скеле, извисяващо се към небето и гъмжащо от стотици китайски строители. Тези доминиращи в пейзажа конструкции бяха заобиколени от десетки други сгради, жилища и кейове.

В далечината на половин път разстояние до Глесинг пойнт Струан забеляза, че вече бе започнала работата по корабостроителницата. Безкраен поток от кулита изсипваха големи и малки камъни във водата които щяха да оформят първите дълбоководни пристани. Срещу малката къщичка на шефа на пристанището се издигаха каменните стени на затвора, три четвърти от който бе завършен. Липсваше и покрив.

Зад корабостроителницата се мъдреха първите армейски казарми, обвити в скелета.

Струан зави на запад към редицата от големи палатки, където временно се помещаваше щабът. Бяха разположени в околностите на долината. Строежът на черквата още не бе започнал, но на върха се забелязваха хора, които оглеждаха могилата.

— Добро утро, Роб — поздрави той, когато влезе в палатката.

— Добре дошъл. — Роб беше небръснат, а под очите му се бяха очертали тъмни кръгове. — Оправи ли работите в Абърдийн?

— Да. Как вървят нещата тук?

— И добре, и зле. Не може човек да мине по Куинс роуд, без да го нападне воняща банда просяци. Още по-лошо — от Макао продължават да пристигат сампани и джонки всеки ден, натоварени най-малко с десет хиляди тухли, от които две хиляди изчезват до сутринта. — Той размаха ръце. — И не само тухли — изчезват бюра, цимент, дървен материал, макари, хартия… с една дума всичко. Ако върви така, цената на строежа ще поскъпне двойно. — Той подхвърли на брат си списък с цифри. — На ти подарък — погледни цената на твоята къща… досега. Три пъти повече от прогнозираната цена на Варгас.

— Защо толкова много?

— Нали искаше да е готова до три седмици?

— За хиляда лири бих могъл със сигурност да купя една пета част от клипер.

— Ако „Блу клауд“ не стигне до Лондон, ние ще закъсаме ужасно. Отново ще закъсаме.

— Ще стигне!

— Бих искал и аз да съм така сигурен — каза троснато Роб.

Струан седна на бюрото.

— Кажи точно какво е станало, братко.

— О, не знам. Крадците и просяците… и многото работа. И този постоянен проклет шум! Мисля, че съм уморен. Не, не е вярно. Две неща. Първо — Сара. Втора седмица как преносва бебето и нямаш представа колко е изнервена. Освен това втълпила си е, бедната, че ще умре. Има право да се безпокои. Нищо не мога да направя, освен да повтарям, че няма страшно. Дразни я моето оставане тук. Непрекъснато се караме ужасно. Тя е абсолютно решена да замине след около месец… след като отново бъде добре.

— Искаш ли да поговоря с нея?

— Не. Нищо няма да помогне. Тя е решила твърдо, а каквото каже Сара — това става. Разбира се, радва се, че сме богати, но все пак настоява да замине. Балът само я дразни, защото е бременна. Била „дебела“ и „грозна“. Нищо от това, което казвам, не стига до нея.

— Това е първото. Кое е второто?

— Кълъм. Ти и Кълъм.

Струан погледна през вратата на палатката към пристанището и към красиво наредените многобройни кораби.

— Мисля, че се чувства добре.

— Нямах предвид това.

— Хайде да не говорим сега, Роб.

— Много лоша ситуация. Лоша за вас двамата и за къщата.

— Да оставим този разговор за друг път.

— Моля те, прости му! Моля те!

— Дай ни време, Роб. — Струан се обърна отново към него. — Малко време.

— Добре, Дърк. — Роб пъхна ръце в джобовете си. — Какво се случи снощи в Абърдийн?

Струан му разказа, показа му документа и удостоверението за настойничество. Но не каза нищо за У Куок и Кемой, нито за нощта на Летния празник. Тази нощ щеше да настъпи, докато той беше тай-пан, така че сам щеше да вземе решение как да постъпи.

— Къде са момчетата? — позаинтересува се той.

— На борда на „Рестинг клауд“. Наредих на Волфганг да се занимава с тях. Останалите са на „Чайна клауд“.

— Най-добре е да закараме децата в Англия колкото може по-скоро. Ако стане общо достояние, че имаме вземане-даване с тази сган, ще си навлечем голяма беля.

— „Тъндър клауд“ е почти натоварен. Готов е да отпътува след четири или пет дни. Ще тръгнат с него.

— Днес ще ги изпратя в Уампоа.

— Не, брат. Аз лично ще ги съпроводя утре. По-безопасно е. Твърде много рискуваме в Кантон, така че най-добре е да се връщам обратно веднага. Ще искаш ли да дойдеш с мен?

— Не мога, Дърк. Сара скоро ще ражда. Защо не вземеш Кълъм?

— Тук има много работа.

— Ще трябва да научи много и за чая, коприната и корабоплаването. Остават му само четири месеца.

— Добре.

— Какво смяташ да правиш с хората?

— Първо Волфганг и Гордън ще ги научат да говорят английски. След три месеца ще ги пуснем да плават в клиперите. Само по един човек на кораб. Помисли си добре как можем да ги спечелим на наша страна.

— Ще се опитам. Чудя се каква ли дяволия са намислили У Куок и Скрагър. Нямам им никакво доверие.

„Да — помисли си Струан, — какво ли би направил, ако разбереш за нощта на Летния празник. Сигурно би изпратил фрегати. Или може би ще им устроиш капан. А аз? Още не знам.“