— Джос.

— Тегли му една на „джос“. — Роб се втренчи във вратата на каютата. — Брок иска да те види колкото е възможно по-скоро.

— Защо?

— Не каза.

Струан седна и за момент разхлаби ботуша си. Замисли се за Брок. После каза:

— Направих Кълъм съдружник.

— Хубаво — отвърна Роб. Но гласът му беше безразличен. Все още гледаше вратата.

— Татко — обади се Кълъм, — бих искал да ти разкажа за това.

— По-късно, сине. Роб, има още нещо. И друга беда ни сполетя.

— Има нещо, което трябва да ти кажа незабавно. — Роб откъсна поглед от вратата. — Дърк, напускам Ориента със Сара и децата. Със следващия кораб.

— Какво?

— Никога няма да бъда тай-пан и не искам да бъда.

— Напускаш, защото Кълъм е съдружник?

Мисля, че добре ме познаваш. Вярно е, че би трябвало да го обсъдиш с мен, но няма значение. Искам да си отида.

— Защо?

— Смъртта в родината ме накара да се замисля. Сара е права. Животът е твърде кратък, за да се потим и умрем тук. Искам спокойствие. Имаме повече от достатъчно пари. Можеш да откупиш моя дял. Искам да замина със следващия кораб.

— Защо?

— Уморих се. Уморих се!

— Просто си слаб, Роб. Сара пак те е навивала, нали?

— Да, слаб съм. Да, тя пак ме е навивала, но аз съм решен. Прекалено много смърт. Прекалено много.

— Не мога да откупя дела ти. Ние сме в банкрут. — Струан му подаде писмото от банкера. Роб прочете писмото. Лицето му още повече се състари.

— Гръм да ги удари всичките!

— Аха. И все пак сме в банкрут. — Струан опъна ботуша си и се изправи. — Съжалявам, Кълъм, съдружието е безсмислено. Имало е наплив в банката.

Въздухът в каютата като че ли се сгъсти.

— Имаме сто хиляди в Шотландия — каза Роб. — Позволи ми да получа половината от тях, а ти вземи останалото.

— Благодаря, Роби. Това е мъжка приказка.

Роб удари бюрото с юмрук.

— Не съм виновен, че банката е фалирала!

— Аха. Така че не искай половината ни пари, когато всяка стотинка ще ни трябва.

— На теб ще ти трябва, не на мен. Ти ще намериш разрешение. Ти винаги намираш.

— Петдесет хиляди лири няма да стигнат на Сара за пет години.

— Това е моя грижа! Тези пари не са заведени в книгите, така че са си само наши. Ще взема половината. Моят дял от бизнеса струва двадесет пъти повече!

— Ние сме в банкрут! Не можеш ли да си го набиеш в главата? В банкрут!

Вратата на каютата се отвори и влезе малко момиченце със златиста коса. В ръцете си държеше сламена кукла.

Беше се нацупила.

— Здравей, тате! Здравей, чичо Дърк! — Тя се втренчи в Струан. — Аз грозна ли съм?

Струан с усилие откъсна поглед от Роб.

— Какво, Карин, миличко?

— Аз грозна ли съм?

— Не. Не. Разбира се, че не, Карин. — Струан я вдигна. — 0говори такива ужасни неща, скъпичко?

— Ние си играехме на училище на „Рестинг клауд“. Беше Лилибет.

— Лилибет Брок?

— О, не. Тя е най-добрата ми приятелка. Лилибет Еди-коя си.

— Е, добре тогава. Не си грозна. Кажи на Лилибет Еди-коя си, че не е хубаво да се говорят такива неща. Ти си много хубавка.

— О, колко хубаво! — Карин широко се усмихна. — Татко винаги ми казва, че съм хубава, но аз исках да питам теб, защото ти разбираш. Ти от всичко разбираш. — Тя силно го прегърна. — Благодаря ти, чичо Дърк. Свали ме долу. — С танцови стъпки се отправи към вратата. — Радвам се, че не съм грозна.

Роб се тръшна на стола си. Накрая каза:

— По дяволите банкерите. Съжалявам. Аз съм виновен — и съжалявам, казах, че… съжалявам.

— Аз също съжалявам.

Роб напразно се опита да мисли.

— Какво можем да направим?

— Не знам. Ти няма да направиш това, нали, Роб? Дай ми няколко месеца. Ще изпратим Сара и децата с първия кораб. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма да хванат сезона на тайфуните.

— Може би ще мога да уредя някакъв заем. Ще трябва да изплатим сметките при предявяване. Ще загубим корабите — всичко. — Роб застави мозъка си да не мисли за Сара. — Но как за краткото време, с което разполагаме? — Пръстите му нервно се свиха. — Пощата пристигна вчера. Нищо важно за нас. Никакви новини от родината. Може би другите знаят за фалита на нашата банка. Имаме няколко акции в банката на Брок — просто да ги държим под око. Вероятно той знае за фалита на нашата. Затова ли иска да те види?

— Възможно е. Във всеки случай ние сме му в ръцете, ако раз6ре. Ако той самият не го е организирал. Той ще изкупи нашите книжа и ще ни разори.

— Защо? — попита Кълъм.

— Защото аз бих го разорил, ако имах и половината от тази възможност.

Кълъм искаше да узнае защо и да им съобщи, че той също се връща в родината със следващия кораб. Но баща му изглеждаше толкова измъчен, а Роб беше толкова мрачен. Утре ще му каже.

— Трябва да поспя няколко часа — каза Струан. — Слизам на бре — Ти и Сара ще се върнете на „Рестинг клауд“, нали? Пери трябва да напусне до залез — слънце. Уволних го.

— Кой ще заеме мястото му?

— Не знам — каза Струан, докато излизаше. — Прати да кажат на Брок, че искам да се срещна с него на брега по залез-слънце.

Струан спа малко. Храната на масата бе недокосната. През вратата на палатката той гледаше корабите, които се поклащаха на котва. Слънцето умираше. Замъглена луна се бе показала ниско над хоризонта. Огромни масиви от купести облаци бяха обхванали небето. Вятърът донесе обещание за буря.

Тай-сен, продължаваше да звучи в съзнанието му. Тай-сен. Само той може да те спаси. Е, да, но това е предателство към всичко, в което вярваш, към всичко, за което си се трудил.

Макей влезе със запален фенер и го постави на масата. Палатката бе просторна и удобна. На каменистия под бяха постлани килими.

— Голямата лодка на Брок се приближава към брега, сър.

— Заведи хората му там, където няма да ни чуват, Макей.

— Слушам, сър.

— Разбра ли се дали вече са намерили Рамзи?

— Не, сър.

— Къде е той?

— Не знам, сър.

Струан кимна разсеяно.

— Утре изпрати наши шпиони да го открият.

— Моля за извинение, сър, аз вече го направих, сър. — Макей се опитваше да прикрие безпокойството си. — Ако е на борда, това е нечия дяволия. — После добави: — Съжалявам за капитан Пери, сър.

Погледът на Струан внезапно стана твърд.

— Давам ти петнадесет дена да докажеш, че бях прав за Айзък. Петнадесет дена или си уволнен заедно с него.

— Слушам, сър. — Макей усети как нещо го прободе в слабините и се надигна към стомаха му. Той се прокле, че си беше отворил устата. Никога ли няма да се научиш, глупак такъв?

Стъпките на Брок отекнаха тежко по брега. Той застана входа на палатката.

— Разрешаваш ли да се кача на борда, Дърк?

— Влизай, Тайлър.

Макей излезе. Брок се разположи до масата и Струан му щедра доза бренди.

— Лошо става, че загуби семейството си. Знам как се чувстваш. Загубил съм две съпруги при раждане заедно с децата. Лоша работа.

— Аха.

— Не е кой знае какво — каза Брок, като огледа палатката.

— Гладен ли си? — Струан посочи храната.

— Благодаря сърдечно. — Брок взе едно пиле, разкъса го на две и откъсна половината бяло месо. На малкия си пръст носеше голям смарагд, обкован в злато. — Като че ли късметът на „Ноубъл хаус“ избяга.

— „Джос“ е голяма дума.

Брок се изсмя.

— Хайде, Дърк, една компания трябва да има сребро, за да поддържа кредита си. Дори и „Ноубъл хаус“.

— Аха.

— Отне ми много време, Дърк, и много мангизи да те проуча. — Брок откъсна останалата част от гърдите на пилето и я погълна. — Имаш добър готвач. Кажи му, че ще го взема на работа при мен.

— Той харесва тази, която има.

— Без мангизи няма работа, баровец. Без банка, без кредит няма нито кораби, нито нищо! — Брок разкъса още едно пиле. — Да имаш шампанско? Това е специален случай, да му се не види!