— Сигурно ме смятате за последен глупак. У Фанг никога не би дръзнал сам в тези води. Никога! Особено когато нашите кораби се намират от другата страна на Хонконг. У Фанг не е във вашата флотилия.

— Много сте хитър, тай-пан — изкикоти се Скрагър. — Предупредиха ме. У Фанг не е с нас, но с нас е главният му адмирал — У Куок — най-големият му син. И момчето е негово. Това е истина.

— Истината има много лица, Скрагър. Сега пръждосвайте се от кораба ми! Ще ви покажа какво е мнението ми за скапаната ви пиратска флотилия.

— Вярвам ви, тай-пан. При удобен случай… О, забравих — каза той и измъкна кожена торбичка, която висеше на врата му. Извади сгънато парче хартия и го подаде през масата, — трябваше да ви дам това — каза той и лицето му се изкриви насмешливо.

Струан разгъна хартията и видя знака на Джин-куа. И една монетна половинка.

Струан седеше отпуснат на носа на голямата лодка с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на дебелото моряшко палто, с желязо, прикрепено към китката му, и с пистолет в пояса. Хората му гребяха напрегнато, тежко въоръжени. Скрагър седеше по средата и пееше с пиянски глас моряшка песничка. Пиратският флагман беше на сто ярда от тях. По предварителна уговорка със Скрагър — и по настояване на Струан — флагманът се беше отделил от охраняващата го флотилия от джонки и се бе приближил до брега откъм подветрена — та страна на „Чайна клауд“. Там, легнал в дрейф, единствено с малкото задно платно, флагманът бе изложен на прицела на „Чайна клауд“ и на неговата милост. Но останалата армада от джонки бе заела Позиция на блокада около двата кораба.

Струан знаеше, че е опасно да предприеме сам абордаж на пиратския кораб, но половинката от монетата не му оставяше никакъв избор. Щеше да вземе със себе си Маус — трябваше му преводач, — а и Маус се биеше дяволски добре. Но Скрагър бе отказал.

— Сам, тай-пан. Там, на кораба, има езичници, които говорят английски! Сам! Ако искате, вземете оръжие, но сам! Така искат!

Преди да напусне „Чайна клауд“, Струан бе дал последни заповеди пред Скрагър.

— Ако флагманът вдигне платна, взривете го! Ако до един час не се върна, хвърлете го във въздуха!

— Вижте какво, тай-пан — засмя се Скрагър нервно, — не бива да гледате така на тази покана. Съвсем не! Забравихте ли белия флаг драги приятелю?

— Хвърлете го във въздуха! Но първо обесете момчето на мачтата!

— Не се безпокойте — закани се Орлов. — Считайте момчето за мъртво и кълна се в Исуса Христа, че няма да напусна тези води, докато има и една джонка останала.

— Спри гребането! — заповяда Струан, когато скутерът се изравни с джонката. От двете страни се бяха строили сто китайски пирати, бъбреха разпалено и подигравателно. Струан забеляза оръдейните амбразури. Преброи по двайсет от всяка страна. Общо четирийсет оръдия.

Качи се по стълбата и веднага забеляза, че топовете са в добро състояние, буретата с барут — разпилени навсякъде. Имаше безброй много димки и запалителни бомбички, а пиратският екипаж беше многоброен. Навсякъде бе мръсно, но без следи от болести и скорбут. Корабните платна бяха в добро състояние, а такелажът — добре опънат. Трудно, ако не и невъзможно, да се превземе с ръкопашен бой. Но няма да е трудно за „Чайна клауд“ да ги потопи, ако има удобен случай.

Той последва Скрагър, който го заведе долу в главната каюта под задната палуба, като подсъзнателно отбелязваше мостиците и евентуалните пречки в случай на отстъпление. Стигнаха до мръсно антре, препълнено с хора. Скрагър си проби път до една врата в далечния ъгъл, охранявана от неотстъпчив китаец, който посочи оръжията на Струан и започна да ругае Скрагър. Но Скрагър се развика също на кантонски, презрително го избута с една ръка и отвори вратата.

Каютата бе огромна. Мръсни възглавници се валяха върху леко повдигнат подиум. Отгоре имаше ниска масичка, боядисана в ярко червен лак. Стаята, както и целият кораб, вонеше на пот, развалена риба и кръв. Зад подиума се издигаше решетъчна стена, богато гравирана и със завеса от другата страна, където спеше върховният командващ. „Невъзможно е да се види оттук — помисли си Струан. — Но може лесно да се стреля или да се забие кама.“ Забеляза четири решетъчни прозореца и шест газови фенера, които висяха от гредите на тавана.

В решетъчната стена се отвори врата.

У Куок беше нисък, широкоплещ човек на средна възраст. Лицето му бе кръгло и жестоко, плитката — дълга и мазна. Богатият зелен копринен халат, завързан около дебелия корем, беше накапан с мазнина. На краката си носеше красиви кожени моряшки ботуши и на китките — голям брой безценни нефритени гривни.

Той огледа внимателно Струан, после направи знак да го последва до подиума и седна от едната страна на масата. Струан седна срещу него. Скрагър се облегна на затворената врата и започна да се чеше разсеяно, с подигравателна усмивка на лице.

Струан и У Куок се загледаха един в друг, без да отместват поглед и без да помръднат. Най-после У Куок вдигна леко ръка — приближи се слуга с пръчици, чаши, чай и полукръгли сладкиши — мънички и крехки сладки от оризово брашно, пълни с бадемов крем, и чиния с различни видове дим сум.

Дим сум представляваха също малки и крехки соленки от оризово брашно, пълни със скариди, пържено свинско или пилешко месо, зеленчуци или риба. Някои бяха приготвени на пара, други — пържени в много олио.

Слугата наля чай.

У Куок вдигна чашата си и направи знак на Струан да направи същото. Пиха мълчаливо със затворени очи. После пиратът взе пръчиците и си избра дим сум. Постави го на малка чинийка пред Струан и му направи знак да яде. Струан беше сигурен, че китаецът очаква от него да яде с ръце, а не с пръчици, от което авторитетът му щеше много да пострада. „Хайде — каза си той, — вдигай насраните от мухите пръчки“ — и си помисли с благодарност за Мей-мей. Хвана сръчно пръчиците и поднесе парчето дим сум към устата си, после ги положи обратно върху порцелановата съдинка и задъвка с удоволствие. Беше още по-доволен от учудването на пирата — как може варварин да яде като цивилизован човек!

Струан вдигна отново пръчиците и придирчиво избра още едно дим сум от чинията — най-малкото и най-тъничкото — това, което беше най-трудно да се вдигне. Беше парена и пълнена със скариди соленка от бяло и толкова тънко тесто, че беше почти прозрачно. Вдигна го бързо и без усилие, като се молеше да не го изпусне. Задържа го на една ръка разстояние и го предложи на У Куок.

Пръчиците на У Куок се приближиха гъвкаво, поеха соленката и я поднесоха към малката съдинка. Но на масата падна мъничко парченце от скаридата. У Куок остана невъзмутим, но Струан разбра, че е загубил авторитета си и че вътрешно кипи от гняв.

Струан нанесе последен съкрушителен удар. Наведе се напред да вдигне късчето скарида, пусна го в своята съдинка и избра още едно мъничко парченце. Отново го предложи. У Куок го взе. Този път не изпусна нищо.

Той подаде на свой ред една соленка на Струан, който я пое спокойно във въздуха и изяде с наслаждение, но отказа следващата. Върхът на китайското благоприличие изискваше гостът да се престори пред домакина, че е преситен от обилната храна, макар и двамата да са в състояние да продължат лакомо да се хранят.

— Хапвайте си, приятелче! Има още много от това — каза У Куок внезапно в качеството си на домакин.

Струан бе толкова изненадан от грубия диалект кокни, на който заговори У Куок, че удоволствието му от постигнатия успех, особено от това, че го накара да заговори пръв, силно намаля.

— Благодаря. Радвам се, че говорите английски език. Това улеснява нещата. Много по-лесно е.

— Да, така е. — У Куок беше много горд, че говореше на варварския език.

— Откъде научихте английски език? — Струан се понаведе и се почеса по глезена. Навсякъде по пода и по възглавничките имаше бълхи.

— Откъде вие и такива като вас са се научили да ядат като китайци, а?